„ Само ти ме разбираш, пясък.
Само ти ми прощаваш, сняг.”
Надя Попова
От оградени пътища бягах,
от дувари с фамилни лица…
Ако можех, бих станал стряха.
За самотни, зелени сърца.
Ако можех, бих вързал реката.
С оня извор от цветна дъга.
Но и днес съм в землисто и бяло.
С потрошени, ненужни стъкла…
Или времето в мене изгубих –
В дюни есенни ,в преспи от лято.
Аз ли с него засипах думите.
Или в него – съня на листата…
Ала в тайна ще си оставя
тези мигове с кръгла луна,
дето спи, закачена до стаята.
На балкона с вечерни петна.
Дето стръкче зачева от семе.
Или дъжд – от небесния съд.
Отдръпни се от мене, пепел.
Не ме взимай при себе си, смърт…
дом за събаряне
© Copyright: Пламен Парнарев, 2012
Свидетельство о публикации №112091903381
Свидетельство о публикации №112091903381
Рецензии