по Владимир Стоянов
Като случаен спомен за река
проходилите думи ме напускат.
И в стъпканата вечерна трева
Умира залезът с мастилените пръсти…
Блестеше още в моите очи
подковата от хунското копито.
А белочелите вълни
на залива
за тебе още питаха…
Препъваха ме стъпки и следи
в обветрените залезни пътеки.
От синьото следобедният бриз
отново раждаше у мен детето…
Преминах си годините
и знам-
не искам да обличам Днес
от Вчера.
След окосена вечерна трева.
Или - с вълните белочели…
Но още затаявам дъх,
когато стъпките ти
в мене дишат.
Сами – като хористи в храм.
Край залеза с мастилени тръстики…
балада за вечерната жена
© Copyright: Пламен Парнарев, 2012
Свидетельство о публикации №112091006608
Свидетельство о публикации №112091006608
Рецензии
