Мечти

Погребах вчерашните си мечти –
едно самотно тъжно занимание.
Не нося траур.
Не тъжа... почти.
Сега съм в период на колебание.

Мечтите бяха странен свят лъжлив,
противовес на този свят реален,
помагаха ми да оставам жив –
измислен свят,
мираж, но персонален.

А днес е някак пусто... и боли.
Човек така е свикнал – да мечтае.
Мечтаех...
Питам се сега дали
не дават някъде мечти назаем.

Защото искам да мечтая пак
и се роят у мен мечти крилати,
но вече свърших златния варак,
а все се лющи старата позлата.

О, толкова мечти живеят в мен,
но те ще са нетрайни и оскъдни,
болезнен вик в света ми оскърбен...
...и в крайна сметка
няма да се сбъднат!

Мечтите си отидоха. Почти!
Не искам да покълват нови в мене,
защото днес красивите мечти
са утрешни печални погребения.

Без светлината им в света е мрак.
Светът така е свикнал – да мечтае.
Но аз не искам да погребвам пак –
ако ще са мечти,
да са назаем!