по Дулинко Дулев
Този малък човек
вътре в мен…непознат.
И отскоро така ме тревожи.
Както чаткаше вечер
огниво
в луната,
взе че пална искрицата божия.
И погледна надменно
към белите листи,
и посочи – не е както трябва!
Де е риба – да блесне в подмоли лъчисти.
Или слънце, омесено в хляба…
Като хрътка обучена
образ намира.
С оня мах на перото
отвесен.
Чува вятър
в косите на ниви да свири,
Вижда облак, в реката понесен…
Но чистник!
По калта ежедневна не стъпва.
И вода от копито не пие.
А пък иска да бъде
в килия на смъртен.
И да пише със примка на шията…
В мен протяга ръка-
да ме водел сред мрака.
Да летим след любов невъзможна.
Този малък човек…
Как огнивото чатка!
Не му давай искрата си, Боже!
този малък човек...
© Copyright: Пламен Парнарев, 2012
Свидетельство о публикации №112082106364
Свидетельство о публикации №112082106364
Рецензии