сянка

         по П. Матев

Кратко - като след крило на птица-
беше всичко… Спомен от дъга.               
Стаята, наметната от щастие.
Стъпките ни, вплетени в нощта.
Не остана нищо преживяно -               
с размагнитените ни души               
в стъпки от едно начало               
тичат нощните реки…

Тихо…
След изгубената битка               
нямам вече знак, сигнал.
Сякаш сянката ми скита,                посред звуци на печал.
Ала нощем влакове внезапни               
изтрещяват в мойте сетива.
И при мен се връщаш многократно.               
С коловози бяла самота...

п.с.

Като в очите на сираче               
дойде и нашата раздяла.
А душата ми - бяло мълчание.
Само сянка премина едва…
само лист се прокрадна през нея.
В полутон – полузвук
изтрезнявам.
И се спирам. Затварям очи.
Вероятно да те преболея.
А душата ми болна. Мълчи.

Тъй, без име в съня ми живееш…               
Като късото циганско лято,               
скрила в  чужди и сухи очи
отлетелите думи за вярност…