„умира бавно този,
който бяга от страстта и водовъртежа
на чувствата.”
Пабло Неруда
на жена ми
Не умирай в очите ми
мое нежно момиче.
Невъзможни сме с тебе-
като лято в снега.
Сякаш дива река
ти в съня ми потичаш.
Ала днес от очите ми
бяга сънят…
Бяха толкова тихи дотук световете.
И коминът над нас –
скрит в нощта телескоп.
А сега този сняг по лицето ти
свети -
разтопен, посивял.
Значи толкова…стоп!
Много сажди се сбраха
в звездоброя, зазидал
с черно- бяла дъга
моя вечерен бряг.
Затова е светът като в графика
вечер. С котарака на покрива -
недовиждащ и сляп.
В нокти стиснал звезда.
Или вечерен белег…
(Аз ли в тебе потънах
като нощна следа…)
- - - - -
Не умирай в очите ми
нежно мое момиче.
Остани си до мене,
до завоя последен.
Може днес да повярваме,
че в оловно войниче
спи животът ни още,
неотстъпен на кредит…
не умирай...
© Copyright: Пламен Парнарев, 2012
Свидетельство о публикации №112080506185
Свидетельство о публикации №112080506185
Рецензии