Старата дреха

Навън е празник.
В пъстрата гълчава
и аз, залутан сред тълпата, крача.
Над Дунав топъл залез се стопява,
от сивата вода извира здрачът
и може би бих бил усмихнат, весел
– все пак е хубав ден, все пак е празник
сред багрите на тази късна есен –
но нещо ме смущава и ме дразни.

Аз знам какво е.
В нов костюм и с цвете
и аз празнувам, но вървя навъсен –
костюмът ми е тесен в раменете,
ръкавите изглеждат някак къси,
реверът ми се струва непривичен
и ми е неудобно да се движа.
На празник нова дреха се облича,
но тази ми създава само грижи.

Знам, моят номер е, не ми е тясна,
нормални са ревери и ръкави.
Костюмът е добър, това е ясно,
но все пак... Все пак нещо ме смущава.
Съвсем е нов. Не мога още сякаш
да го приема като част от мене,
а го облякох. Трябваше да чакам,
не ми достигна нужното търпение.

Ще се прибирам.
Някъде из къщи
видях едно сако от памтивека –
ще сложа него. Модата се връща,
пък и какво е нужно на човека...
Доволен съм, че дрехата е стара,
макар ръкавът й да е разнищен,
да има две лекета на хастара,
да е протрита край яката.
Нищо!

Ще метна старото сако през рамо
и тъй ще тръгна – шапка на тояга! –
и не затуй, че е удобно само,
и не затуй, че няма да ми стяга,
а и затуй, че с него преди време,
закичил хризантема на ревера
дойдох при тебе, дявол да го вземе –
то просто пази спомени от вчера.

О, не случайно хвалят старо вино
и стар тютюн, и стар приятел верен –
за нас са скъпи старите години
и онова, което беше вчера.
И тръгна ли на оня път далечен,
по който крачи сетната раздяла,
не искам с нов костюм да съм облечен,
а с проста дреха, с мене остаряла.

И нека новото не се обиди,
но в стар костюм по оня път забързан
ще взема с мен, когато си отида,
и времето, с което аз съм свързан,
и там, където стигна най-накрая,
когато спре душата ми без сили,
ще бъдат с мен във вечността, аз зная,
и моят свят, и спомените мили.