Притча за скитащата жена

Не мога да съм тъмнина. Боли ме
от липсата на блясъка в очите.
Обичам синевата с твойто име
и тя ме следва в нощите и дните.
 
Искрите в здрача мислите ми палят,
от конски тропот кипва ми кръвта.
Във вените ми лудо вино пари
най-синята, най-лудата мечта.

Защото аз съм твоя. Не затваряй
очите ми. Те търсят свобода.
Ще ти разкажа притча много стара
за обичта на скитаща жена,

живяла преди хиляди години.
Сърцето й пленило дързък мъж.
Наливала му обич с руйно вино,
копнеела го с всяка капка дъжд.

Била му вярна до мига, когато
от страстната й обич полудял...
Решил, че притежава и жената,
и нейната тъй дивна красота.

Но тя била отгледана от вятър,
звезди горели в нейните очи.
И в нощ безлунна отлетяла, сякаш
била е дъжд...
                След нея все вали.

Затуй и аз не мога да съм земна.
Жадувай ме, когато завали!
И като тежко вино ме отпивай,
решиш ли, че от обич те боли.