Сенки

В следобеда на ноемврийски ден
внезапен конник пътя ми пресече,
нахлупил вместо шлем пробит леген,
в старинен рицарски костюм облечен.

Запасал шпага, с копие в ръка,
възседнал странен кон, отмина в здрача...
Греша ли, стори ли ми се така?
Наистина ли разпознах ездача?

Не мина ли край мене Дон Кихот,
сгрешил посоки, времена, идеи,
дошъл да търси в моя сив живот
изчезналата своя Дулсинея?

Не знам!
Но мярнах в гъстите мъгли
на вятърните мелници крилете.
Дали към тях бе тръгнал и дали
воюваше все още с ветровете?

Изчезна сянката.
Един завой
от мене скри и конника, и коня.
Дали това наистина бе той?
Ще мога ли сега да го догоня?

Не вярвам!
А и може би греша
и уморените очи ме мамят,
той язди кон, а аз вървя пеша,
не съм и рицар, нито имам знаме.

Край мен кипи реалният живот,
а той е днес безмилостен, брутален
и е погребал не един Кихот.
А този тук? Не беше ли реален?

Не знам!
Но духа вятърът студен
и пътят се топи полека в здрача.
И няма донкихоти. В моя ден
тълпи от санчопансовци се влачат.