Когато ме нарече Афродита,
той в шепата ми сложи шепа пясък,
посочи ми със поглед към зенита,
защото вече бях го разпознала.
Душата му, душата ми оплита,
в пътеката, от лунен лъч огряна,
но времето безумно ни връхлита
и бръчки по лицето издълбава.
Щом пясъка през шепата изтича,
а времето на нас не е подвластно,
кое за нас е ценното не питам.
Туй дето е в душата ми отрасло,
от тази дето нищо не разпитва
за мене е най-ценно и прекрасно.
б.а: пясъка да се възприема като
олицетворение на времето.
Когато ме нарече Афродита
© Copyright: Росица Петрова, 2012
Свидетельство о публикации №112040203573
Свидетельство о публикации №112040203573
Рецензии
Добър вечер, Росица!
Направих превод на друг от вашите стихове. Погледни за оценка на превода.
Вот ссылка - http://www.stihi.ru/2012/05/12/10276
Прегръщам.
С нежност и усмивка
Олег Глечиков 12.05.2012 23:07 • Заявить о нарушении
Направих превод на друг от вашите стихове. Погледни за оценка на превода.
Вот ссылка - http://www.stihi.ru/2012/05/12/10276
Прегръщам.
С нежност и усмивка
Олег Глечиков 12.05.2012 23:07 • Заявить о нарушении