напук

             по Янислав Янков

Завърнеш ли се
в себе си
от някой делник,
не казал никому…
Така, по свойски,
погледнал стряхата мисловна.
И видиш в нея
нощните прозорци
с провесени тела
да се люлеят…
Заключената порта
да се блещи.
С резето, спуснато надолу…

Иди до кръчмата отсреща.
Поръчай само късно вино.
И не мисли защо е тих
домът ти сив…не питай нищо.
Отпивай бавно…да те напие
до дъно
влагата му тъмна.
Да слизаш още със него долу.
И някак в тебе да се съмва…

Поръчай смело нова кана.
Не бързай – мъката в теб
да прелее.
Отпивай бавно.
Зида оглеждай –
докато целият се залюлее…

Плати със дребни.
И се изнизвай.
Вън кротко дотътри нощта си.
Без глас, без упрек.
По хляб. И риза.
Викът у себе си затискай.

Заспи в тревите…Надалече.
От този свят – щастлив. И вечен.
Умри, но не отваряй дума
за къща с паднали резета…

И никога не се докосвай
до зид,
потънал в лунна сянка.
Стани по изгрев.
Като просяк.
И в своя път стъпчи луната.