Проходи между Вселените - 3

ДЪЛБОК СОНДАЖ

ВЪНШНАТА СФЕРА

(Външната сфера на Реалността)

***

Мистериите на Вселената
- на Реалността, която виждаме и не виждаме, разбираме и не разбираме


***



ПРОХОДИ МЕЖДУ ВСЕЛЕНИТЕ
(Проходы между Вселенными)

18.10.2011 (с допълнения от 28.01.2012)

Идеята за проходите между различните части на нашата Вселена (или между различни Вселени), така наречените „Червячни дупки” (или „червейни дупки”) /независимо дали ги визуализираме в центъра на въртящи се или други черни дупки, или просто някъде сред гънките и мистериите на пространството/, предполага пряко свързване между различни отдалечени райони на Вселената (или между различни Вселени). Влизаш в единия край на „червейната дупка” и излизайки от другия се оказваш в съвсем друг район на Вселената, друга галактика, отдалечена от първоначалните ти координати на хиляди светлинни години. Дупката представлява всъщност вход и изход (или само вход или изход) на проход в пространството, свързващ непосредствено две отдалечени части на Вселената. Този проход се предполага, че преминава през някакво „подпространство”, за да може да свърже непосредствено две отдалечени части на нашето (познатото ни триизмерно) пространство (т.е., не е необходимо всичкото онова време за преминаването през известния в науката на Айнщайн пространствено-времеви континуум, не са нужни стотиците хиляди години време за преминаване на хилядите светлинни години разстояние и пр.). Когато началото на този проход се предполага в центъра на черната дупка, изходът му се асоциира с противоположна по същност бяла дупка. Но до сега науката не е съобщила за наблюдавани във видимата Вселена (поне в нашата) някакви „бели дупки”. Друг е въпросът доколко при тези обстоятелства това ще е „проход” така, както ние разбираме това понятие. Ние под „проход” си представяме нещо като тунел, през който ще можем да преминаваме. Всъщност и интересът ни към такова евентуално явление е свързан с възможността да преминем, да съкратим разстояния и да спестим време. А по-точно – да направим въобще възможно придвижването сред Вселената в по-широк мащаб, на по-значими разстояния. Би могло това да се каже и дори само за нашата галактика – да направим въобще възможно придвижването ни в рамките на нашата галактика (предвид гигантските разстояния, които на практика не бихме могли да преодоляваме по друг начин). Да но това едва ли би било такъв „проход” – тунел. Защото черната дупка би ни разкъсала, смачкала и (ако в центъра й наистина има „проход”, чийто край излиза в някаква „бяла дупка” в друг край на Вселената) „изплюла” дезинтегрирани като някаква атомна или субатомна субстанция. Колко хубаво би било ако влизайки в такъв тунел ти, макар и устремно, но запазвайки целостта (и по възможност разсъдъка) си, пропадаш сред калейдоскопа на красиви цветове и сияния и в един миг малко по-късно излизаш през другия край и се оказваш сред красив звезден пейзаж на фона на нежносиня или розова планета. Така, както е във фантастичните филми. Е, бихме се примирили и с някои електромагнитни смущения или гравитационно натоварване (в рамките на човешката издържливост) по време на преминаването. А после, ако можеше там някъде недалеч да се намери и обратният проход, който да те върне у дома…Като във филмите и романите. Но в действителност, ако дори такива проходи съществуваха, в случай, че започват в черна дупка, едва ли преминаването би било така безметежно. Още при самото влизане към черната дупка, скоро след преминаването на т.нар. „хоризонт на събитията”, човекът вероятно би бил разкъсан. (Във филмите нещата са представени различно – пропадаш си в черната дупка, движиш се по някаква траектория без гравитацията да ти навреди, оказваш се в тунел, сякаш създаден специално с характеристиките за комфорт на човека и неговия звезден кораб и пр.)
 
Остава ни другият вариант – да се надяваме, че такива „проходи” (тунели, коридори) съществуват някъде сред гънките на пространството. И че през тях бихме могли да преминем без да бъде нарушена нашата цялост и разум. (Разбира се, остава ни и хипотетичната възможност „черните дупки” да не са това, което ни представят теориите във физиката, а нещо съвсем различно – като във филмите.) Ако някъде има такава специфична физична реалност („проход” сред гънките на пространството), това би могло да означава, че пространството е „нехомогенно”. Би възникнал въпросът, доколко законите са универсални и действащи еднакво навсякъде. Допускането, че законите не са универсални, би подложило на съмнение цялата ни наука и възможностите за наблюдение, анализиране, правене на изводи и разбиране на Вселената. Или пък не? Ако съществуват подобни пространствени гънки и съответни проходи, може ли да допуснем, че тяхното наличие не противоречи на универсалността на законите? Можем ли да приемем, че такива гънки и проходи не нарушават хомогенността на пространството? Или да приемем, че, дори и нехомогенно, пространството продължава да се управлява от едни и същи универсални закони? Да оставим засега настрана тези съмнения.
 
По някакъв начин имаме проходи в нашата Вселена, свързващи различни нейни краища, през които можем да преминаваме. Във филмите „Стар трек” корабите си създават такива „проходи” на всяко едно място, т.е. те се гмуркат в „подпространството” и излизат в предварително определена от тях и желана точка далече, далече… Тази технологическа възможност изглежда още по-съмнителна от преминаването през проходи, които естествено съществуват в определени точки на Вселената. „Подпространството” се явява едно друго измерение, което не дезинтегрира, не разрушава. Преходът от пространството в „подпространството” и обратното излизане в пространството очевидно по никакъв начин не нарушава (не влияе и не променя) молекулната и атомната структура на обекта (космическия кораб и хората в него). Просто по някакъв начин структурата на пространството се разтваря, оказваш се в морето на „подпространството”, а после я разтваряш отново и изскачаш. На всичкото отгоре, имаш технологията да определиш точно къде това да стане… (Малко вероятно, нали?)

Да разгледаме по-простата идея – с проходите. (Евентуално естествено съществуващите възможности – може да ги наречем аномални от гледна точка на нашите обичайни представи, но може пък те да са си съвсем нормални от гледна точка на непонятните на нас дадености и характеристики на вселената.) Предполагат някакво огъване или усукване на пространството, при което самото пространство вътре в самия „тунел” не е засегнато. (Или в точките на входа и изхода пространствената структура си е и си остава от само себе си разтворена и даваща достъп до „подпространството”, или пространството е така огънато или усукано, че точките на входа и изхода почти се допират.) По-простото огъване графически го изобразяват със сгънат лист хартия, пробит с игла. Иглата пробожда две точки, които са една до друга, докато иначе биха били на 20 см. разстояние. Дали в този случай ще се преминава през някакво „подпространство” или точките ще са непосредствено свързани без проблеми за нас при преминаването? Но може и усукването на пространството да е по-сериозно и да крие редица капани. Както отбелязах, може и при такова огъване или усукване пак да се преминава през някакво „подпространство” – зони с трайно разтворена пространствена структура. Ако има феномени на спонтанно и моментно разтваряне на пространствената структура би било трудно и опасно и непрогнозируемо да се използва за пътувания. Освен ако това спонтанно разтваряне не е също и циклично и не е според определени закони или правила, но това е доста неработеща хипотеза за космическия пътешественик.
 
Би следвало да се предположи, че „подпространството” няма никакви измерения. Нали затова ще ни спести време и ще ни даде възможност да се придвижим бързо до другия край на вселената. Ако имаше някакви измерения в него, тогава цялата схема се обезсмисля или обърква.
 
Единият вариант е, че пространството е огънато или усукано и някъде между допиращите се точки или между усуканите възли е запазената „чистата” територия на прохода-тунел, през който можете да преминете. В самия проход-тунел пространството трябва да си е такова като нашето – неусукано, „чисто”. (За да можем да си преминем без да пострадаме.) (Същевременно, от друга страна, навлизайки в „подпространството” (което, както отбелязахме, няма никакви измерения) на вашия триизмерен космически кораб, съществуващ със свое собствено време (а може би със свое пространство-време, както твърди Айнщайн), неговата (а и вашата, космически пътници) триизмерност не би трябвало да влезе в никакъв конфликт с безизмерността на „подпространството”. Как триизмерният обект ще просъществува и дори ще премине (може би ще се придвижва или плува) в среда, която априори по своята същност е безизмерна и вероятно всичко в нея би следвало да отговаря на свойствата на безизмерност? Т.е. възможно ли е триизмерният обект, в който молекулите тиктакат в някакъв времеви отрязък, продължавайки вашия живот, да съществува безконфликтно в априори безизмерната среда? А и също така – евентуалните проходи-тунели, за които казахме, че трябва да са „чисти”, т.е. с пространство в тях такова като нашето, за да можем да си оцелеем в него, очевидно не биха били част от самото безизмерното „подпространство”, а само някакъв вид „антрета” към него, освен ако самите проходи-тунели не свързват директно (вследствие на споменатото огъване или усукване) две отдалечени части на нашето си пространство и Вселена, без да преминават през въпросното „подпространство” (но забележете – запазвайки вътре в себе си неговите нормални за нас свойства!) Тази идея за директно свързващите проходи-тунели, дори ако би била допустима в рамките на нашата Вселена, не би могла обаче да ни върши работа, когато говорим за евентуални връзки между различни, изолирани, затворени в себе си Вселени. В този случай очевидно се налага преминаване през някаква друга същност, можем да я наречем „подпространство”. Тогава очевидно проходите-тунели биха били просто едни „антрета”. Но остава въпросът за безметежното и безконфликто просъществуване и пропътуване на нашата триизмерност през безизмерността на това „подпространство”. Да речем, че ще си преминем през него безконфликтно.
 
Идеята обаче за усукванията на пространството навява плашещите мисли какво би ви се случило, ако попаднете в някакви капани или задънени пътеки, някакви „торби” без обратен изход сред възлите и гънките на усуканата част на пространството. (Като бях малък, на 15 години ми се явяваше представата за своеобразно „пространство-щори”, за каквото писах някакъв фантастичен разказ.) И по какъв начин бихте избегнали капаните на усуканите части, за да стигнете до началото на „прохода”. А после при излизането отново може да попаднете в капана на усуканите пространствени гънки. Ако се приеме тази идея – че проходът-тунел пряко свързва две части в нашата Вселена защото има усукване, огъване (или нещо подобно) на самото пространство. Или че тези две части са пряко свързани без да има проход-тунел, но въпреки това се преминава през зони на усуквания и евентуални капани. Да не говорим за връщането ви след това - как бихте намерили подобен проход-тунел, (или просто точка, зона за пряко преминаване) който да ви заведе обратно у дома.

Другият вариант е преминаване на тунела през „подпространство”. Тук нещата се усложняват още повече. Проходът-тунел е или „антре” при влизане и „антре” при излизане в и от безбрежността на „подпространството”, в което вие след като сте се оказали трябва по някакъв начин да намерите и определите своята посока към излизане, или самият проход-тунел по някакъв начин преминава през цялото това „подпространство” докато ви изведе в точката на излизане. Ако проходът-тунел не е само на входа към и изхода от „подпространството”, тогава той би се явявал проход-тунел в самото „подпространство”. Първо, да се направи проход-тунел в безизмерното „подпространство” и  още повече да се определи неговата посока би изглеждало много странно и трудно приемливо като възможно и второ, безконфликтното съществуване на прохода-тунел съдържащ „чистото” пространство, в което ние можем да просъществуваме и да преминем, е аналогично с безконфликтното навлизане и оцеляване  на триизмерния ни обект в безизмерната същност на самото подпространство.

И така, тунелът влиза в „подпространство” (в което няма никакви измерения, никаква протяжност) и излиза от него в друга отдалечена точка на Вселената. Тук възниква въпросът, дали точките в двата края на тунела ще са определени на случаен принцип. Ако в „подпространството” няма протяжност и измерения (да не говорим за материя и време), по какъв начин би се определило в коя част на нашата Вселена да стане точката на излизане? По какъв начин това би се определило дори и да е на случаен принцип? Т.е. ако трябва ние да си зададем посоката и определим траекторията, а не да се гмурнем някакъв проход-тунел без да знаем и да ни интересува къде ще се окажем.

Би ли била една и съща постоянна точка на излизане? Може би да, ако и входът на тунела е постоянно в определена точка на Вселената, а не се мести непрекъснато като квантова частица. Но това се отнася само до случаите на постоянно съществуващи такива структури, проходи-тунели, процепи и пр., т.е. просто някъде на определени места структурата на пространството си е разтворена и през нея се преминава – някъде се влиза, другаде се излиза, а на трети места евентуално може и да се влиза и излиза.

Но и при двата варианта, предполага се, че този проход-тунел ще съдържа в себе си нормалното наше пространство от нашата триизмерна Вселена. (Защото, представете си, че проходът представлява шестизмерно или десетизмерно пространство, вие влизате с вашия кораб и най-напред от триизмерни обекти трябва да се превърнете в шестизмерни или в десетизмерни. Не съм убеден, че това би могло да се случи без поражения на вашия обект и на вашия мозък. Освен ако някаква висша сила не е предвидила това да се случва безпроблемно. Но едва ли някой би могъл да каже това, докато не се случи и евентуално корабът му оцелее в шестизмерен или десетизмерен вид.) За да можете вие да преминете цял. Т.е. в този случай преминавайки през „подпространството” вие няма да се окажете в досег с него – вашият кораб и вашето тяло няма да бъдат трансформирани в нещо с друг брой измерения или в нещо без протяжност и измерения. Защото ако беше иначе – възстановяването вероятно би било доста проблемно.

Възможно ли е всичко това? Да има огъване и усукване на пространството, но това да не противоречи на универсалността на законите във Вселената, която е в основата на нашата наука. Да можете да преминете през капаните на огъванията и усукванията. Сред гънките да има проход, в който пространството да е като нашето, за да можете вие да преминете здрав и читав. Или да има „подпространство”, през което да минава проход. И този проход да е също с характеристиките на нашето пространство, а преминавайки през „подпространството” вие да не влезете в пряк досег с него, да не бъдете повлияни от липсата на измерност там. Макар и без протяжност и измерения в „подпространството” проходът да свързва определени точки на Вселената в познатото ни триизмерно пространство. Или да можете да преплувате в „подпространството” без неговата безизмерност да влезе в конфликт и да повлияе вашата триизмерност и тиктакане във времето ви. Въпреки липсата на измерения в „подпространството” плувайки в него да сте в състояние да определите посоката си и мястото си на излизане. И може ли да се надяваме такава схема да работи и за свързване между различни изолирани затворени в себе си Вселени, такива като нашата Вселена, която е единствената познавана донякъде от нас. Всички тези въпроси са много проблематични.

Но аз започнах и със съвсем друга идея. Първо, невъзможността за телепортиране при което молекулната и атомна структура на човешкото тяло се разгражда и после отново се възстановява. Има разни такива идеи и филми – човекът се разгражда и после отново се изгражда и възстановява на друго място на сравнително недалечно разстояние през пространството. Например от командната зала в космическия кораб до повърхността на планетата, или от тази сграда в съседната, където извънземните не стрелят. Сякаш е изпратен с някакъв триизмерен факс. Същото се отнася и за телепортирането през Вселената, известно във фантастиката.

Тук има, според мен, два основни и непреодолими проблема. Възстановяването на човешкото тяло, включително на мозъка, до най-ниския микроскопичен порядък. Идеята е вероятно, че съответната „технология” сканира тялото ви триизмерно, т.е. записва абсолютно всичко, местоположението и състоянието на всяка частица, и после тези данни се препредават и въз основа на тях тялото ви се пресъздава, възстановява, материализира.

Това май просто не е възможно от гледна точка на постановките на квантовата механика. (Освен ако и нейните теории не се окажат погрешни.) Нито ще може всичко да бъде записано, нито ще може да бъде възстановено. В някои романи и филми се опитват да убедят читателя във възможността на такъв процес, като за компромис прокарват идеята за евентуални и натрупващи се генетични грешки при всяка една трансформация. Това е добре за филми и за роман, но е просто залъгване на читателя. Дори да има толкова велика технология за подобно сканиране и възпроизвеждане, постановките на квантовата механика за неопределеността обезсмислят физическата възможност за това. Второ, въобще не е известно какво има на най-ниското ниво на структурата на нещата (на материята). Най-ниското ниво вероятно ще е много по-ниско от възможностите за сканиране и за предаване на информация на такава сканиращо-възпроизвеждаща технология. Трето, за да се сканират процесите на най-ниското ниво и да се възпроизведат, това предполага постигането, слизането до нивото на „замръзнало” състояние – до „замръзналия миг” на „времевия квант” на процесите. Ние не знаем съществува ли такъв времеви квант, дали процесите на това ниво протичат непрекъсваемо или на отделни кванти. С други думи, дали времето (доколкото това понятие има физически смисъл, а не е само една ментална конструкция и представа, т.е. движението, трептенето на материата или на енергията на базово равнище) е делимо на отделни кванти или времевите интервали (движението, процесите) може да се делят до безкрайност. Като прибавим това обстоятелство към неопределеността в квантовата механика, виждаме, че за сканиращо-възпроизвеждащата технология става още по-сложно. Аз бих казал невъзможно. Т.е., не е възможно човекът да бъде сканиран и точно възпроизведен, опитът най-вероятно би довел до фатален за човека резултат. Всъщност, опитът е неосъществим. Освен това, при процеса на телепортирането във филмите забелязваме, че човекът също така изчезва в началото на телепортацията. Освен че го сканират също така и го дезинтегрират. Технологията го сканира и го унищожава. После го пресъздава някъде другаде. При това, „пациентът” не усеща никаква болка. Защо ли става така? Вероятно няма как да бъде сканиран без да бъде дезинтегриран, или каквото друго там става. Или за да не се получи едно непрекъснато дублиране и умножаване на един и същ човек при всяко телепортиране. Интересно е и как точно би се определило местоположението в пространството на неговото възпроизвеждане. И как става възпроизвеждането (например във филмите „Стар Трек”) след като на мястото на появяването няма някаква апаратура или технология. Т.е., определянето на посоката и материализирането на произволни места. Но дори и ако материализирането става в определена лаборатория пълна с апаратури, това не променя същността на нещата и тяхната невъзможност. Ако не навлезем тук в някакви мистични или божествени измерения, ако не приемем някакви ирационални постановки или някаква друга коренно различна философия за нашата реалност, основана на наличието на „наблюдаващ субект”, „свръхразум”, друга реалност и пр. – обстоятелства, които биха оправдали възможността да се правят магии, няма как да се обясни процесът на такава телепортация.

Вторият основен проблем е свързан с невъзможността да се пренася съзнанието, по-точно самосъзнанието. Дори и да е възможно да сканират абсолютно точно вашия мозък и да го изградят на друго място, новият мозък няма да носи вашето самосъзнание. Може да създадат ваш двойник, той може дори и да мисли точно като вас, да усеща като вас, но това няма да сте вие. Вашето съзнание няма да се пренесе в него, вашето самосъзнание няма да се прехвърли. В момента в който вие бъдете дезинтегриран, създавайки вашия двойник, светът за вас ще изчезне (ако, разбира се, не съществува друга реалност, с която се запознаваме след смъртта ни…). Тези два проблема ги изтъкнах, за да се разбере невъзможността за телепортиране през вселената. Също така и невъзможността за преминаване през проходи и тунели, освен евентуално ако по някакъв начин в тях не се запазват характеристиките на нашето триизмерно пространство и вие можете да преминете цял и невредим.

А сега ни интересува възможността да преминем през подобни проходи, които свързват нашата Вселена с други Вселени. Възможно ли е да има такива проходи между нашата и други Вселени, през които да може да преминем. Проходи, които свързват различни Вселени. Като казваме проходи, ние си представяме такива тунели, през които да можем да преминем. И както казахме по-горе, трябва в тях да се запазват характеристиките на нашето пространство, за да може да минем живи и цели. Възможни ли са такива проходи, или ние сме обречени никога да не разберем дали освен нашата Вселена съществуват и други подобни Вселени. Нито да разберем, нито да можем да преминем в такава. Друг е въпросът, че нашата Вселена, пък дори и само галактиката ни, е толкова необятна, чудовищно огромна, невъобразимо безмерна, за нашите човешки мащаби и възможности, за нашата слаба биологична натура, че никога няма да сме в състояние да я пребродим и опознаем.

Да допуснем два варианта. При първия вариант в другата Вселена съществуват същите физични закони като в нашата Вселена. При втория вариант, законите в другата Вселена са различни.

В първия вариант не би имало гранична линия на промяна на законите. Характеристиките на пространството в нашата Вселена ще са същите и в другата Вселена, а и в прохода ще са такива (както вече посочихме, ние очакваме такъв проход-тунел, за да можем да преминем живи и здрави, независимо дали ще има някакви електромагнитни смущения или други екзотични ефекти). Тогава възниква въпросът, трябва ли да ги наричаме две отделни Вселени, свързани с проход. Или това ще е една и съща Вселена? Бихме могли и да я наречем една и съща с формата на две свързани Вселени-близнаци. Ако има един постоянен проход се предполага, че в никой друг регион или точка няма да може да се прави връзка между едната и другата Вселена. Навсякъде другаде двете Вселени ще са затворени в себе си, но в определената точка ще може да се свързват. Съществува вариантът също така двете Вселени-близнаци да са свързани с множество подобни проходи. Възниква въпросът за тази странна геометрия на пространството, която би допуснала подобно свързване. Доколкото тези проходи ще свързват Вселените само в определени зони, бихме могли да приемем, че все пак те са си две различни Вселени. Сега ние не говорим за варианта на свързване по подобен начин на повече от две, но техният брой би могъл и да се окаже безкраен. От друга страна, ако връзката между отделните Вселени все пак преминава през „подпространството” (а може и да си го наречем „хиперпространство” и въобще да си измислим цяла йерархия на различни видове „подпространства”, други пространства и други реалности), било то с пряко „плуване” през него или през проход-тунел, преминаващ през него, тогава с пълно право и с чиста съвест можем да ги наречем две отделни изолирани Вселени. Но остават всичките проблеми, които разгледахме по-горе, свързани с проходите-тунели и с преминаването през „подпространството”.

Вторият вариант е при Вселени с различни физични закони. Тук нещата се усложняват още повече. Ако допуснем, че нашата Вселена е свързана чрез проход-тунел с друга Вселена, в която действат различни закони на физиката, тогава, навлизайки в прохода-тунел, в който все още се запазват характеристиките на нашето пространство, в един момент ще стигнем до граничната зона, в която започва промяната към законите, които действат в другата Вселена. Какво би представлявала такава гранична зона? Какво би представлявала промяната от действието на едни закони към действието на различни. И още повече, възможно ли е такава зона да бъде локализирана в определени граници на пространството, без да се разширява, без да се разпростира и възпроизвежда нататък, възможно ли е да е локализирана и същевременно отворена, т.е. да не е капсулирана. А ако е капсулирана, как би било възможно преминаването през нея? Може би това би било зоната на страшен хаос, на някаква колизия. Знаем, че дори само контактът между материя и антиматерия води до експлозията на анихилацията. А когато се срещат две Вселени с различни закони? Каква би била колизията. Възможно ли е да няма такава? Възможно ли е този хаос да не се разпространява като раково образувание и в двете посоки в двете докоснали се Вселени със скоростта на светлината или може би с някаква по-голяма скорост? Би ли имало преходно пространство. Дали контактната зона би била „запечатана” по някакъв начин? И при всички тези въпроси, как бихме могли да преминем? Дали бихме могли да пробием и преминем през такава капсулирана зона? Или през зоната на колизия? (Защото, нали казахме, че дори и преминавайки през проход-тунел, ние имаме нужда от пространство вътре в този проход, което да ни позволи да оцелеем, т.е. същото като нашето. И в един момент, дори преминавайки през този проход-тунел през „подпространството” бихме стигнали в зоната на контакт със законите на другото пространство, на другата Вселена, със зоната на хаоса.) И какво би станало със структурата и същността на нашия космически кораб и нашите тела и мозъци в момента, в който навлезем в тази преходна контактна зона и още повече преминем във Вселената на другите физични закони. Най-вероятно бихме се разпаднали или деформирали преди да изчезнем. Няма как да запазим целостта и същността си, ако се окажем във Вселена, в която действат други закони на физиката. Дори ако нещо остане от нас, със сигурност няма да е същият ни разум и разсъдък. Едва ли бихме могли да си представим какво би ни се случило, дори ако разликите са съвсем малки. А ако са по-съществени…

Дори ако съществуват Вселени-близнаци, в които действат еднакви закони на физиката, изглежда по-вероятно различни Вселени да имат различна същност и характер, и различни закони.

Все пак, остава ни да се надяваме на алтернативния вариант за свързване чрез някакво „супер подпространство” на „Супер-вселената”. Добре е и да знаем в кои други Вселени законите са като в нашата, за да можем спокойно да си изберем подходящата Вселена за посещаване.

От всичко това излиза, че перспективите на човека за овладяване на безбрежния космически океан не са толкова големи, ако думата „овладяване” е допустима дори в преносен смисъл. Човекът е прекалено малък и прекалено слаб като биологична същност, обвързана с много тесни параметри за съществуване, на фона на чудовищните разстояния, обеми, обхвати и енергии на реалостта. От една страна, може би е по-разумно да осмислим добре системата си на ценности и да насочим погледа си към хармонизиране на земното си съществуване и съжителство. Към вечните стойности, които пораждат трепетите на човешката душа. От друга страна, ако отправяме погледа си надалече, може би трябва да помислим за друга философия за реалността, за друга възможна схема на реалността, която би могла да направи в по-голяма степен възможно всичко онова, което иначе изглежда напълно невъзможно.

Каква главоблъсканица.

София, 18.10.2011/28.01.2012 г.