Сънищен дневник - океанът на елементите -27. 1. 12

27.01.2012 г.

Невероятен сън! Невероятна история, но най-невероятното е как, след като си го видял и изживял толкова ясно - живо, почувствал си го така реалистично, детайлно, непосредствено – малко по-късно, след събуждане, сега – всичко остава толкова далечно, бледо, дистанцирано, дори почти сякаш не е съществувало… и ако нямах опита да визуализирам, маркирам, запомням, припомням, възстановявам сънищата си, в резултат на тази моя практика в продължение на вече няколко години, със сигурност въобще нямаше сега да си спомням и да знам, че такъв сън съм имал, че такава ситуация съм преживял. Нямаше да знам и все едно, че не е съществувала. Не е съществувала за сегашното ми будно съзнание, но тя реално е съществувала за онази част на моето съзнание, която се е проявявала в съня ми. Съществувала е и съществува за една част от съзнанието ми, но не и за тази друга част, която се проявява сега в този момент когато съм буден и пиша. Съществува за цялостното ми интегрирано съзнание, макар и да не съществува за будната му форма. Форма или страна. А това означава само едно – колко малка част от интегрираното ми съзнание представлява неговата будна страна. И колко сложни, загадъчни и невъобразими са процесите в интегрираното ми съзнание, за които моята будна (така наречена съзнателна или осъзната форма) и представа си няма.

Визуализирам и записвам сънищата си редовно, ежедневно повече от шест години. Вече имам стотици, по-скоро – хиляди изписани страници – в ръкопис и печатен текст. И винаги когато визуализирам и осъществявам тази практика се проявяват едни и същи изводи. Какъв невероятен механизъм е съзнанието и колко малко знаем ние (будното ни „аз”) за своето съзнание и за цялостния му живот, за неговите невероятни приключения докато спим и сънуваме (а може би това не са сънища, а някакво докосване до други видоизменени реалности, видоизменени или пресъздавани от собственото ни съзнание, но реално съществуващи там някъде, в някакви други съседни измерения…). Докосвания до други измерения, които остават като информация вътре в нас, но за които в повечето случаи ние („будната ни осъзнатост”) не узнаваме и не знаем. Те остават скрити там вътре. А будното ни „аз” си остава разделено от интегрираното ни съзнание. Повече ми харесва „интегрално съзнание”. „Йога на интегралното съзнание”. Добре звучи, нали? Все още никой не е чувал за нея. Защото все още не съм я написал.

Бях в хола вкъщи, когато почувствах, осъзнах, че нещо става навън. Бяхме заедно с майка. Гледах през прозореца към балкона…

Интересно… обикновено визуализирам и описвам сънуваното без да се съобразявам дали ще бъде публикувано или прочетено от друг. Насочвам мисълта си навътре към визуализацията и я описвам, дори маркирам само с определени думи, нахвърляни както дойдат, без да ме интересува как ще изглежда – най-важното е да съхраня, да маркирам и запиша всичко, което се появи пред вътрешния ми поглед докато успявам да визуализирам. А сега… започнах с идеята да записвам стилизирано или с намерението да го публикувам и изведнъж усетих, че не успявам да визуализирам, не успявам да описвам адекватно смътния си спомен и възникваща визуализация, т.е. споменът остава смътен и не се явява образът, защото мисълта ми се насочва навън към текста, а не навътре към визуализиране на ситуацията.

Както гледах през прозореца към балкона видях отвън да се издига едно огромно тяло и вече разбирах, че това е извънземен космически кораб, огромна летяща чиния. Интересното е, че сред хилядите ситуации от сънища, които съм описал през последните няколко години, сега за първи път сънувам, или поне си спомням да съм сънувал, извънземен космически кораб и то точно пред балкона на хола ни. Не е обичайно да сънувам извънземни или летящи чинии.

Имаше и тук, както обикновено, известен дуализъм на възприятието. Както си гледах към прозореца на хола, така по някое време сякаш гледах към съседната ни стая и виждах обекта навън през нейния прозорец, а в определени моменти гледайки през портала към съседната ни стая виждах всъщност стената отвън - козирката на покрива на сградата ни.

Сега в момента не си спомням точно кога започнах да разбирам, че летящата чиния докато се издига ще откъсне и разруши част от козирката и покрива ни. Виждах тялото й отвън, виждах как плува на място в пространството пред прозореца, издигаше се нагоре, или аз знаех, че ще се издигне, и усещах, че ще отнесе стрехата на покрива и част от него, ще останат оголени стени. Всъщност, аз видях как това стана, но сега не помня точно дали го видях чак когато се случи или си го представях и предусещах и преди това.

Гледах тялото на космическия кораб-летяща чиния – металносиво, с някакви ивици, изпъкналости, елементи по повърхността му.

Но това беше после. Първоначално когато осъзнах какво става отвън, аз веднага си дадох сметка, че се случва нещо изключително.

- Трябва да взема фотоапарата – казах на майка и се затичах към съседната стая да взема апарата. После по някое време ми мина през ума – защо взимам апарата да правя снимки, след като имам и видеокамера и може да снимам с нея. Но се сетих, че нямам под ръка празен филм и т.н. Нищо, и със снимки ще мога да документирам събитието. Корабът може да изчезне всеки миг. Трябва да побързам. Нямам спомен за самото ми отиване в другата стая и за взимането на апарата. Но много добре си спомням страха, който започнах да изпитвам, когато се върнах и започнах да снимам обекта. Бях в хола, майка беше някъде до мен, аз започнах да се надигам и да правя от време на време по някоя снимка. Иначе – бях приклекнал и се криех зад нещо – може би зад масата. Страхувах се да не ме видят от чинията. Те сякаш бяха спрели пред прозореца, за да ни наблюдават (както става много често в различни фантастични филми, малко преди да започне стрелбата). Но аз нямах усещане, че сме заплашени от стрелба. И въпреки това изпитвах страх – да не ме видят, че ги снимам. Сякаш това, че ги снимах бе непозволено и можеше да ги подразни. Изпитвах страх, показвах си главата нагоре от време на време и правех по някоя снимка. Виждах ги отпред зад прозореца към балкона и снимах. Виждах ги през портала към съседната стая – част от стената на огромната металносива летяща чиния на извънземните, и я снимах. А тя се надигаше нагоре и ето… Отнесе стрехата и част от покрива ни, разруши стената на нашата сграда… Запомних от тази ситуация голямата изненада да видя космически кораб – летяща чиния пред прозореца си, усещането за изключителност на този случай, шансът да го документирам, бързането да взема апарата, усещането за страх да не ме забележат, което изпитвах, тъмните тежки метални сиви цветове на повърхността на кораба, разрушаването на покрива и стената когато чинията се докосна до сградата ни… Беше невероятен сън, който щеше да бъде напълно забравен и несъществуващ, ако нямах вече опита от практиката да запомням.

Друга ситуация запомних, която също беше протяжна, подробна, интересна, но и тя избледня, а докато записвах горната, подробностите се загубиха още повече.

Един мъж ми подаде няколко неща – това беше комплект за сладолед – може би цилиндър, пълен със сладолед, чанта, машинка за производство – на това място бяха четири части от комплекта, той ми подаде три, една остана при него. Всъщност ние пренасяхме неща от това място през някакво стълбище и през един-два етажа до друго помещение, пренасяхме ги ние, а може би и други хора, пренасяхме неща за някакъв коктейл или обяд или вечеря, и беше останал само сладоледът, трябваше накрая да пренесем нещата и за сладоледа, а този човек – той си беше сладоледаджията, той го правеше. Аз взех трите предмета и, макар че ръцете ми бяха вече заети и бях претоварен, се обърнах към него и му предложих да ми даде ако иска и четвъртия – май също цилиндър със сладолед или някаква чанта, но той каза, че няма нужда. В общи линии, споменът от тази ситуация е оскъден, запомнил съм, че горе някой щеше да прави прием или някакво празненство, преди това май пренасяхме оборудването или продукти за приема, а може би знаех, че други са ги пренасяли, и сега пред мен беше сладкарят и ми подаваше част от нещата, свързани със сладоледа, за да ги отнесем горе. Вървяхме нагоре по едно стълбище, май си спомням как влязохме в една зала…

Ако след събуждането си бях маркирал ситуациите с определени думи, щях да съм в състояние да възстановя повече. Но не го направих. Затова визуализацията се оказва доста ограничена.

Понякога визуализациите са изобилни и последвани от дълги и подробни описания – както на действията, така и на размислите, усещанията, предположенията, впечатленията. Хиляди страници описания на астрални приключения. Може би астрални приключения…

Потъваш в океана на елементите в дълбините на своето съзнание, започваш да плуваш сред тези безброй елементи и, докато плуваш в тази необятност, постоянно срещу теб се изпречват различни от тях, комбинирани с други в разнообразни ситуации… Ветрове и бури набраздяват повърхността, елементите се движат хаотично и разбъркват, а ти продължаваш да плуваш сред безкрайния океан в дълбините на своето съзнание, сред кипежа на елементите.

И най-важното – никога вече не започвай да записваш с непосредственото намерение текстът да бъде публикуван. Действа много негативно на процеса. Докато се съобразяваш как записваш и формулираш думите и изреченията, за да не се налага после да се редактира и перифразира, или за да не се злепоставиш със зле написан текст, вниманието ти вместо навътре се насочва навън и процесът на визуализиране се нарушава, а споменът избледнява. За разлика от друг път, когато може да записваш съвсем разхвърляно или да маркираш с поредица от думи, но после като ги погледнеш виждаш цялата ситуация с всичките й подробности и си в състояние да я опишеш подробно. И още нещо… Освен че избледнява споменът, се губят и идеите, извиращи и оформящи се от океана на елементите, възникващи сред лабиринтите на вътрешните нива. Идеите, комбиниращи се и израстващи във Вътрешната ти сфера или преминаващи през Портала към нея, и лутащи се из нейните лабиринти, докато изплуват на повърхността на океана на елементите. А когато те се губят, обезсмисля се процесът.

София, 27.01.2012