Нищенка

(Из Красимира Георгиева)

Я спрашивал себя, смирив тревогу:
Где вечность вечная,  утроба время?
Лишь два  пути есть – к женщине и к Богу, -
По коим все несут в бессмертье  семя.

Прервав раздумье,   нищенка печально
Меня на темной улице коснулась,
Рукой,  покрытой  дрянью менструальной…
От отвращенья  сердце содрогнулось.
.
Я взял её к себе…
Три дня она  не ела,
Потом омыла плоть, сменила платье,
Как бы вошла, светясь, в другое тело
И не ждала, что за любовь заплатят.

Всю жизнь она просила подаянья
И, обходя грязь смрадную  столицы,
Мечтала, что за ней   в ночном сиянье
Приедет царь в роскошной колеснице.
 
И стал я повелителем желаний -
Её судьей, сошедшим с колесницы,
И перешел между мирами грани
И понял - эта нищенка царица.

И молния меж нас сверкнула,
Благопристойности отбросив тени,
И гравитация меня втянула
В чудовищную пропасть наслаждений.

Вместилище прикосновений страстных
И стонов сладостных её тугая кожа
Вибрировала в судорогах согласных,
Передавая волны жуткой дрожи.

И жертвенный алтарь меж ног  дымился –
В её влагалище пылал костёр желаний!
Сгорал я, и проникнуть вглубь стремился,
Как в сердце нож в миг крайних содроганий.

Кто не изведал сладкой этой боли,
Тот  не пылающие  чувства  угли,
А мёртвый пепел ворошил в неволе,
В том искры жизни радостной потухли…

Пусть в её крУжке  меж коленей
Стал я монетой безымянной, -
Так пчёлы собирают мёд с растений,
Так реки льются в лоно океана.
.
Мы все приходим к вечному порогу.
Но  есть лишь два пути искомых
Бессмертьем –
К женщине и Богу…
Кто их отверг - стал хищным насекомым.

Развеяв сон, не называя  имя
Не взяв  с меня стыдливой платы,
Она окуталась лохмотьями своими
И навсегда ушла – просить и плакать.

7.12.2011 г










Красимир Георгиев:

РАЗТВОРЕНИ БЕДРА НА ПРОСЯКИНЯ

Вървях по безкрайните улици на вечния град и се питах
къде е посоката на посоките, къде е утробата на времето.
За два пътя на смъртните бях чувал – към боговете и към жените,
на този огън и най-нисшата твар, и върховният разум принасят семето си.

Там някъде, сред диплите на есенния здрач до една локва ме докосна просякиня.
Лицето й бе набръчкано от умора, слабините й плачеха и пулсираха, накуцваше.
Разтвори кафява шепа пред сянката ми и през шепата просто не можех да премина,
защото дрипите й светеха, а бедрата й скърцаха като претоварена каруца.

По кожата й бе засъхнала кръв – ален сок от посечена акация.
Който не познава тези два пътя е като хищно насекомо.
Както всяка жена, която бе имала менструация,
три дни просякинята не бе пила от бронзов съд, а след това бе облякла нови дрехи.

Бе изхвърлила мръсните дрипи и се бе пременила в дрипи от нежно бяло,
а когато се срещнахме, бе намерила локва и миеше тялото си
и разбрах, че захвърляше тялото си и отиваше в ново тяло.
Тя не продаваше плът, тя гордо просеше, а плътта си подаряваше.

Беше петнадесетгодишна. Просеше близо петнадесет години.
И кръстосваха дългите улици чистите дрипи на девицата
и очакваха мътните локви на вечния град да премине
нейният цар – стражът, съдията, водачът на колесницата.

Аз бях водачът, бях повелителят на желанията, затова разбрах, че мога
да сляза от колесницата и да премина през границата между световете.
И разбрах, че това не е просякинята, това е жената-огън,
просякинята се превърна в майката на боговете.

Чух, че бедрата й стенат: "Ние сме изгарянето, но ние сме и светкавицата!",
и прогоних демоните на традициите и благоприличието.
И видях, че локвата всъщност е любовна жарава.
И започнах да отмивам червения сок от кожата на момичето.

Колкото океанът е вместилище на всички води, толкова
кожата е вместилище на всички докосвания и страстни сънища.
Ако някой не е преминал през тази сладка болка,
значи цял живот е палил в огнището си пепел вместо въглища.

Кожата й беше твърда и мека като жива преса за изстискване на лимони,
скутът й беше жертвен олтар, а косъмчетата й – трева за жертвоприношение.
Както плодът на мангото къса връзката си, така пламна огънят
и вулвата й ме всмука в черната си дупка с чудовищната гравитация на наслаждението.

И влязох вътре – влязох в достославната до върха на ноктите, до края на пъпа влязох,
влязох като нож в ножница, закалени в сърцевината на пламъка,
слабините й бяха горивото, косъмчетата – дим над морава, влагалището й – клада от оргазъм,
като гъсеница придърпвах плътта от една тревичка на друга и разгарях кладата.

Може би бях за нея само дребна монета в чашата за подаяния между бедрата й.
Както пчелите събират нектар от различни дървета,
а след това медът не знае кое дърво е съдбата му,
може би така мръсницата разтваря солта на мъжете в локвата на битието си.

И така да е, когато влеят водите си в морето реките на всичките любовни желания,
когато се развържат всичките възли на сърцето,
смъртният става безсмъртен и златен диск покрива лицето му със своето странно заклинание:
който не познава тези два пътя към боговете и към жените, става хищно насекомо.

Тя отново облече бръчките върху своите петнадесет години,
Влезе в белите дрипи и тръгна накуцвайки по безкрайните улици, за да проси и плаче.
Поотърсих боклука, закопчах панталона си и се сетих, че не съм я питал за името й
и че съм забравил да дам на просякинята петаче.