по Иван Радоев
Как гръмко вика
Тишината в теб,
когато бягаш от место.
Смалил лице,
смалил сърце
в Деня на Миналите Обещания…
С часовник Оня
в теб кове.
И си брои до девет-
нечетни дни, не спрял копнеж…
Той всичко в тебе мери.
Когато си свалил ръце
и с поглед за пощада
на семето зеленото сърце
в деня ти отминава.
(“Опитай да побегнеш сам, надбягал Ехото.”)
Но как ли да побегна -
не сме виновни ний, братле,
а…Темата.
(“Измий лицето на Пилат!”)
Днес шием в ризите мъгла
от хвърлените сенки.
И с белия и воден знак,
за паметка оставен,
Съдията думите изтри
след миналите обещания -
“Не сме виновни ний, а времето.”
Защо броиш до девет, Дяволе?
(“Измий ръцете на Пилат…
Измий ръцете!”)
притча за вътрешния глас
© Copyright: Пламен Парнарев, 2011
Свидетельство о публикации №111102007889
Свидетельство о публикации №111102007889
Рецензии
