Memento mori

 
   
          M_E_M_E_N_T_O   M_O_R_I

 
          (ПОМНИ  СМЪРТТА)



          ©   ХРИСТО    МИРСКИ,   2002



          - - - - -
 

          СЪДЪРЖАНИЕ  НА  ТОЗИ  РАЗДЕЛ


     Като дойде срок
     Не ща пък
     За вечността
     Със моята пижама
     Кога заспя последния си сън
     Дреболии


          - - - - -


          КАТО ДОЙДЕ СРОК

     Какво ще правя като дойде срок
     на Господа да се представя
     не знам в’обще, и никакъв урок
     не ми е нявга преподаван.

     Не знам дори дали е той Христос,
     или Аллах, ил’ Заратустра,
     и прочее, че с този мой <склероз>
     все бъркам имената пусти.

     И как ще го позная този Бог?
     С костюм ли е изтупан и със връзка?
     Дали е благ, или напротив, строг?
     А често ли ... обувките си лъска?

     Защот’, не дай си Боже, сторя гаф
     и го <подмина> в залисия!
     Или пък го обидя с някой лаф —
     ’ко нейде с него се запия!

     Но всичко туй е половин беда,
     ще питам, ще следя реклами,
     и ще го найда и на край света.
     ’Ми представи си, че Го няма?!

     Да бия толкоз път до Онзи Свят,
     за тоя само дето духа!
     О не! Ако е тъй, то на инат
     ще се завърна мигом тука!

     Обаче, ’ко, да кажем, до три дни
     не взема нещо да възкръсна,
     то с Дядо Господ свойте старини
     ще карам там — докат’ ми втръсне.

     11.2003

          _ _ _

 
          НЕ ЩА ПЪК!

     Не искам аз в студена зимна доба
     да ме положат в гроба;
     ала не ща дори и в знойно лято,
     не ща, дори за злато!
     Нито пък искам щом се пролет пукне
     там някой да ме фукне;
     а че и в златна есен не желая
     аз да ми дойде края.

     Не ща аз в никакъв сезон, омразна <смрът>,
     да свършвам своя земен път,
     но ако, все пак, трябва да се мре,
     то казвам аз тогаз: добре,
     но кат’ човек обичащ точните числа
     те каня аз при мен, ела,
     и превърни ме бързо в жалка тлен
     на ... стотния ми ден рожден.

     Това е, значи, моето желание,
     с туй свеждам го аз до всеобщо знание.

     09.2009
 
          _ _ _


          ЗА ВЕЧНОСТТА

     От този свят човека си отива
     за нищо, че и без алтернатива;
     но куриозното във тази връзка е,
     че ’ко не беше тъй то щеше да’й <по-зле>!

     Защото ето, да си със жена
     една и съща вече е беда,
     но да си тъй не сто години, ами <вечно> —
     е, то това, наистина, не е човечно.

     Но даже всеки месец да ги сменяш
     с това проблема много не променяш,
     и рано или късно пак се вкисваш,
     защото вечна смяна <също> писва.

     Или пък да преяждаш всеки ден,
     или “пречукваш”, ако си ерген,
     а и да’н си, ала да правиш <все> това —
     ами, туй значи просто, че си без глава.

     Или да си все млад и, значи, глупав —
     тъй твърде много глупост щ’се натрупа;
     или пък да си все богат — че то тогаз
     ще се почувстваш скоро беден, ха на бас!

     Или пък вечно умен — пак не става:
     не ще намериш ти за теб държава;
     или пък силен повече от бик —
     ’ми всеки ще те взема за дръвник.

     Или да бачкаш вечно, цял живот —
     е, ясно, че не ще е туй <живот>;
     или пък все да учиш ти безспир —
     нима такъв човек ти е кумир?

     И тъй нататък: да ореш, да сееш,
     или пък тихо, кротко да живееш,
     каквото и да правиш, но едно и също,
     да знайш, че скоро от това ш’ти се повръща.

     И ясно, че жена да си е пак така,
     или пък бебе — все ще носи туй тъга;
     или животно, даже и тревичка —
     ’ко има вечност, тя <убива> всичко!

     Така че <радвам> се, че си отива
     човека нявга, без алтернатива,
     ала се питам: кой друг като мен
     от тленността е толкоз възхитен?

     01.2010

          _ _ _

 
          СЪС МОЯТА ПИЖАМА

     Когато дойде време да ме няма,
     да се запътя на към онзи свят,
     аз сигур ще съм легнал със пижама
     на своя, или в болничен креват.

     Та с таз пижама вий ме погребете,
     пуснете ме в изринатия гроб,
     защото скъпа ми е, разберете,
     и вярна и безгласна като роб.

     Ще ме прегръща тя чак до последно
     и ще попива всяка капка пот.
     Та мигар мога аз тъй безогледно
     сама да я зарежа в тоз’ живот?

     Да я оставя тук кога дълбоко
     ще съм <проникнал> в нея, до уши?
     О не, не съм животно аз жестоко
     и знам, че от това ще я <боли>.

     И после, де на оня свят да търся,
     на моите години при това,
     душа, която с чувства да разтърся?
     А тъй ще бъдем ний ръка в ръка(в)!

     Затуй пижамата ми оставете
     със мен кога изпусна сетен дъх,
     за да не ви кълна през световете
     от наранена мъжка гордост, въх!

     02.2010

          _ _ _

 
          КОГА ЗАСПЯ ПОСЛЕДНИЯ СИ СЪН

     Кога заспя последния си сън
     не ми се вярва много да ми дреме,
     дали е хубаво ил’ лошо време,
     дали грей слънце или не навън —
        кога заспя последния си сън.

     Кога за сетен път склопя очи
     не ще ме мен живота веч’ вълнува,
     ’ко ще той радостно да си бушува
     и да блестят пак слънчеви лъчи —
        кога за сетен път склопя очи.

     Кога обърна петалата аз,
     дори да вземат да прииждат феи
     те няма с ласки вече да ме сгреят,
     и ще ми’й всичко все едно в тоз’ час —
        кога обърна петалата аз.

     Когато бий камбаната за мен
     дори не ще я чуя пущината,
     и ни съседката, нито жената,
     не ще се радват веч’ на мойта тлен —
        когато бий камбаната за мен.

     Кога дъхът ми безвъзвратно спре
     не ще почувствам повече ни йота,
     а покрай мен ще си тече живота,
     коет’ не ми се вижда баш добре —
        кога дъхът ми безвъзвратно спре.

     Изобщо, като взема да умра
     не ще направя на морето дупка
     (или на въздуха край мене чупка),
     а може даже да не разбера,
        че време ми било дошло да мра.

     Накратко, като хвърля топа, то
     не ще объркам с нищо аз нещата,
     ни във Вселената, ни на Земята,
     така че с право питам се защо
        да хвърлям топа? Ми не знам защо!

     06.2010
 
          _ _ _


          ДРЕБОЛИИ

          MEMENTO  MORI

     Човек все бърза в тоз’ живот дор се ум`ори,
     забравяйки, че трябва да memento mori;
     ала да мисли или не, че ще morire,
     ще си отиде, все едно, той най-подире;
     така че вместо цял живот да си memente
     да гледа дан’ пропуска сладките моменти!

     08. 2010
   
      
          - - - - -