Красимир Георгиев Я - создатель Вселенной

Я - создатель вселенной

Это было в начале Начал.
Я был центром, вместилищем Мира.
И о том, что есть Жизнь,я не знал ,
Свет и тень, ночь и день - всё едино.
Не возникли ещё семена,
Не расцвёл ни бессмертник,ни лотос.
Не явились в мир Будда, Аллах,
И Брахман, и другие Пророки.
И проклятий замёрзшая плоть
Не извергла нечистых созданий.
Не рождён был Христос и не мог
Пробудить у Иуды терзаний.

Но, утробу взорвав изнутри,
Я ворвался звездою сверхновой.
И средь жертвенной плазмы поплыл,
Не изведав рождения боли.
Я не плакал, не звал, не кричал,
Не терзаемый демоном страха,
Я и Бога ещё не создал,
Чтоб познать возрожденье из праха.

Расшаталась моя колыбель,
В новый мир я рванулся оттуда,
Пуповину  прогрыз, послед съел
И заснул в ожидании чуда.
И во снах мне явилась Она,
Я в неё погрузился, как в омут,
Я впервые страданье познал,
Боль и страх,наслажденья истому.

Сок живительный я исторгал,
Пил любовный нектар между чресел,
Потаённую мудрость впитал,
И в экстазе рождался мир света.
Я Вселенское древо обрёл,
Изваял из него колесницу,
Чтобы к счастью везла, изобрёл
Колесо о двенадцати спицах.
Путь  из прошлого в вечность открыл,
Породил направленья и звуки,
Небо,Солнце, иные миры,
Землю, звёзды, пристанище духа.

После сОздал волшебную нить.
Вышивал я дворцы и лачуги.
Человека - творенья венец -
Чтобы мир познавал на досуге.
Колесница пустилась в свой путь,
И поехало Время по кругу,
Воздавая возмездия жуть
И неся избавленье от муки.
Светлый Храм загрязнился дерьмом
Ненасытных стенающих тварей.
Сетью зло оплетало добро,
А любовь только похотью стала.

Опрокинулась Чаша вверх дном,
Созиданье сменив разрушеньем.
Я бессмертен, Я бездной рождён.
Я - возникший ещё до рожденья.
Но терзает меня птица Смерть,
Травит тухлая рыба Сомненье.
Чаша выпита. В трещинах Твердь.
Час пришёл всё вернуть к Колыбели.
Час пришёл, чтобы лотос сорвать,
Зачеркнуть и пространство, и время,
Уничтожить живых, рай взорвать
И вернуться в первичное семя...

ИТОГИ V МЕЖДУНАРОДНОГО КОНКУРСА
НОМИНАЦИЯ:"ФИЛОСОФИЯ ЖИЗНИ"
=====  =========  ==============

1 МЕСТО

Аз създателят на вселената
Красимир Георгиев     http://www.stihi.ru/2011/05/08/4987


          Лежа на масата, около мен танцуват ангели в бели престилки. Райският газ си играе със свещта и подрежда чекмеджетата с абсурдните теми. И се сещам за моя приятел Траян Първанов. Поет до дъното на душата си, той гледаше на живота като на чаша, която трябва да се изпие. Изпи я. Когато умря, беше на 52, а когато бохемствахме в кръчмите около Орлов мост, бяхме два пъти по-млади.
          Една нощ, докато замъглявахме разсъдъците си в мазето на бай Сава, след дълго взаимно мълчание Траян ме погледна и рече укорително:
          – Ти създаде Вселената!
          А след малко добави:
          – Аз видях!
          И докато догаря свещта на белите ми дробове, размишлявам за великия абсолют.

АЗ – СЪЗДАТЕЛЯТ НА ВСЕЛЕНАТА

Преди много-много години, преди цяла вечност, когато
       бях вместилище на света и се къпех сред небитието,
       когато още нямаше смърт, нито безсмъртие,
       нито черна светлина, нито нежен вятър,
       нямаше ден и нощ,
       нямаше ги семената на лотоса,
       нямаше ги Брахман, Аллах и Буда,
       нямаше ги проклетите замръзнали капчуци,
       нямаше го Христос, за да подбуди проказата на Юда,
       нямаше нечисти помисли,
       нито любовни заклинания,
разкъсах утробата си, разчупих златния си зародиш и заплувах
       сред жертвената течност на съдбата.
Не изпитах родилни болки при раждането си, защото
       още не бях създал демоните и боговете,
и не изплаках, защото още не се бе появил въздухът,
       за да оплоди водата
       и заедно да създадат вселенската ос,
       диханието
       и звуците.

Разлюля ме люлката на космическата топлина,
       първичната сила сдъвка със зъбите си пъпа ми
       и заспах
       сред това дълбоко чудо
и сънувах нежна жена с разтворени бедра, а после се вмъкнах в бездната,
       докоснах страданието на насладата и оргазъма
       и засмуках мъдрост
       от сексуалното зрънце между бедрата на повелителката.
От дъха ми се роди гората и от гората направих клада,
       от дъха ми
       изникнаха гъбите
       на миналото и на бъдещето,
а когато се събудих, отсякох вселенско дърво
       и от него издялах колело
       с дванадесет спици,
       после издялах небето и земята
и заедно с тази с разтворените бедра родихме посоките на света,
       колесницата на щастието,
       слънцето
       и душевната обител.

После създадох конец и стъкло и с тях съших хората,
       а също съших дворци и колиби,
       опознах пътуванията на духа,
       огъня на възмездието,
       нирваната на пълното освобождение.
       Времето потече в кръг
и светът стана ненаситно мънкащ и гъгнещ – храм, пълен с боклуци –
       разтворете се небе и земя,
       и се заплете кълбото от любов и омраза,
       наслада и болка,
       съзидание и разрушение,
       обърна се с дъното нагоре
       чашата на световната слава.
Аз съм великата бездна, аз съм бащата на вятъра,
       аз съм съкровението, родено преди Вселената,
       аз съм зърното на безсмъртието,
       но ме кълве птицата на умората
       и ме яде рибата на съмнението.
       Зная, изпих чашата,
време е да запаля кладата и да изгоря тази гмеж,
       време е да смачкам лотоса и да разтопя капчуците,
       време е да залича пространството и времето,
       да убия живите, да забравя мъртвите и да взривя рая,
       време е да прекъсна непрекъсваемия цикъл на безкрая,
време е да ударя дървото по дънера, да загася звездите
       и да се върна в зародиша си,
       да затворя този вселенски кръговъртеж
       сътворение, съществуване, гибел.

****