Красимир Георгиев - Аз създателят на вселената, пе

          Лежа на масата, около мен танцуват ангели в бели престилки. Райският газ си играе със свещта и подрежда чекмеджетата с абсурдните теми. И се сещам за моя приятел Траян Първанов. Поет до дъното на душата си, той гледаше на живота като на чаша, която трябва да се изпие. Изпи я. Когато умря, беше на 52, а когато бохемствахме в кръчмите около Орлов мост, бяхме два пъти по-млади.
          Една нощ, докато замъглявахме разсъдъците си в мазето на бай Сава, след дълго взаимно мълчание Траян ме погледна и рече укорително:
          – Ти създаде Вселената!
          А след малко добави:
          – Аз видях!
          И докато догаря свещта на белите ми дробове, размишлявам за великия абсолют.

АЗ – СЪЗДАТЕЛЯТ НА ВСЕЛЕНАТА

Преди много-много години, преди цяла вечност, когато
       бях вместилище на света и се къпех сред небитието,
       когато още нямаше смърт, нито безсмъртие,
       нито черна светлина, нито нежен вятър,
       нямаше ден и нощ,
       нямаше ги семената на лотоса,
       нямаше ги Брахман, Аллах и Буда,
       нямаше ги проклетите замръзнали капчуци,
       нямаше го Христос, за да подбуди проказата на Юда,
       нямаше нечисти помисли,
       нито любовни заклинания,
разкъсах утробата си, разчупих златния си зародиш и заплувах
       сред жертвената течност на съдбата.
Не изпитах родилни болки при раждането си, защото
       още не бях създал демоните и боговете,
и не изплаках, защото още не се бе появил въздухът,
       за да оплоди водата
       и заедно да създадат вселенската ос,
       диханието
       и звуците.

Разлюля ме люлката на космическата топлина,
       първичната сила сдъвка със зъбите си пъпа ми
       и заспах
       сред това дълбоко чудо
и сънувах нежна жена с разтворени бедра, а после се вмъкнах в бездната,
       докоснах страданието на насладата и оргазъма
       и засмуках мъдрост
       от сексуалното зрънце между бедрата на повелителката.
От дъха ми се роди гората и от гората направих клада,
       от дъха ми
       изникнаха гъбите
       на миналото и на бъдещето,
а когато се събудих, отсякох вселенско дърво
       и от него издялах колело
       с дванадесет спици,
       после издялах небето и земята
и заедно с тази с разтворените бедра родихме посоките на света,
       колесницата на щастието,
       слънцето
       и душевната обител.

После създадох конец и стъкло и с тях съших хората,
       а също съших дворци и колиби,
       опознах пътуванията на духа,
       огъня на възмездието,
       нирваната на пълното освобождение.
       Времето потече в кръг
и светът стана ненаситно мънкащ и гъгнещ – храм, пълен с боклуци –
       разтворете се небе и земя,
       и се заплете кълбото от любов и омраза,
       наслада и болка,
       съзидание и разрушение,
       обърна се с дъното нагоре
       чашата на световната слава.
Аз съм великата бездна, аз съм бащата на вятъра,
       аз съм съкровението, родено преди Вселената,
       аз съм зърното на безсмъртието,
       но ме кълве птицата на умората
       и ме яде рибата на съмнението.
       Зная, изпих чашата,
време е да запаля кладата и да изгоря тази гмеж,
       време е да смачкам лотоса и да разтопя капчуците,
       време е да залича пространството и времето,
       да убия живите, да забравя мъртвите и да взривя рая,
       време е да прекъсна непрекъсваемия цикъл на безкрая,
време е да ударя дървото по дънера, да загася звездите
       и да се върна в зародиша си,
       да затворя този вселенски кръговъртеж
       сътворение, съществуване, гибел.



(перевод с болгарского Стафидова В.М.)


Лежу на столе, возле меня танцуют ангелы в белых халатах. Райский зефир играет со свечой и упорядочивает ящички с абсурдными темами. И вспоминаю я своего закадычного друга Траяна Пырванова. Поета до донца души. Он смотрел на жизнь как на чашу, которую нужно испить. Испил. Когда умер, ему было 52, а когда мы богемствовали возле Орлова моста, были вдвое моложе. Одной ночью, когда мы, как обычно затуманивали свои рассудки в подвале   бате Савы, после продолжительного взаимного молчания, Траян посмотрел на меня и укоризненно сказал:
- Ты создал Вселенную!
Позже добавил:
- Я видел!
И пока догорает свеча моих легких, я размышляю над великим абсолютом.
 
Я – СОЗДАТЕЛЬ ВСЕЛЕННОЙ
 
Много-много лет назад, целую вечность назад,
когда я был вместилищем мира
и купался среди небытия,
когда не было смерти и бессмертия,
ни черного света,
ни нежного ветра,
не было ни дня, ни ночи,
не было семян лотоса,
не было Брахмана, Аллаха и Будды,
не было проклятых замерзших капелей,
не было Христа, чтобы побудить Иуду на предательство,
не было нечистых помыслов, ни любовных заклинаний,
Я разорвал свою утробу, сломал золотой зародыш
и поплыл среди жертвенной жидкости судьбы,
Не ощутив родовых болей при своем рождении,
потому что еще не создал демонов и богов,
и не заплакал, потому что воздуха еще не было,
который бы оплодотворил воду.
Вместе с ним мы создали вселенскую ось, дыхание и звуки.
Но расшаталась колыбель космической теплоты,
первичная сила сжевала своими зубами мой пуп
и я заснул среди этого глубокого чуда.
И снилась мне женщина с расскрытыми чреслами 
и я погрузился в бездну, прикоснулся  к страданию,
наслаждению и оргазму и всосал мудрость
от зёрнышка между бёдер повелительницы.
От моего духа родился лес.
Из леса я сделал клад.
От моего дыхания появились грибы прошлого и будущего,
а когда я проснулся, срубил вселенское дерево
и вытесал из него колесо с двенадцатью спицами,
после я вытесал небо и землю.
И вместе с той, с раскрытыми чреслами,
мы родили направления света, колесницу счастья,
солнце и душевную обитель.
После я создал нить и стекло
и ими сшил людей, дворцы и дома,
Познал путешествия духа,
огонь возмездия, нирвану полного освобождения.
Время потекло по кругу и мир стал ненасытно охающим — храмом,
полным мусора. О, раскройтесь небо и земля!
И сплелось колесо из любви и ненависти, наслаждения и боли,,
созидания и разрушения,
обернулась дном к верху чаша всемирной славы.
Я великая бездна,
я отец ветра, я откровение,
рожденное до Вселенной.
Я зерно бессмертия,
но клюет меня птица усталости
и ест меня рыба сомнения.
Знаю, испил чашу,
пришло время поджечь клад и уничтожить огнём это множество.
Пришло время смять лотос и растопить капель,
пришло время зачеркнуть пространство
и время, убить живых, забыть мертвых, и взорвать рай,
Пришло время разорвать этот цикл бесконечности,
пришло время ударить по стволу дерева,
погасить звезды и вернуться в свой зародыш,
закрыть этот вселенский круговорот -
сотворение, существование, гибель.