Щом очите ми настигнат снеговете…
и престане утрото
за мен да пита…
все си спомням мамината къща.
С пейката отпред…
и двата зида.
Старата лозница пожълтяла,
есенни цветя от махалата…
Спомням си жената,
от която
черен вятър грабна светлината.
Тежка болест дните и събори.
Ятото и разпиля просторът…
Мъка в тялото я гриза.
Чужда завист я догони.
Но сърцето си опази чисто…
И намира сили да ме върне
в този спомен
с дума тиха…
ако ме застигнат снеговете.
Или утрото за мен не пита…
спомен за мама
© Copyright: Пламен Парнарев, 2011
Свидетельство о публикации №111063003035
Свидетельство о публикации №111063003035
Рецензии
