След края на едно лице,
в изтекла млада сянка,
пресичам падналия ден
из бялото на мрака.
Градът е в тих
и скучен зид.
Отвън заключен с вяра.
Живеят дневните мечти.
До паднали богатства.
И само времето от тях –
следобедна сиеста-
прибира с пролетния мрак
следи от нощна песен…
До глухия прощален звън,
разкъсал камък в име,
площадът след една жена
омесва кръв. От вино…
Такива ги видях –
след дъжд…или река по памет…
Лицето на един монах.
И неговата Фани.
сиера
© Copyright: Пламен Парнарев, 2011
Свидетельство о публикации №111051902653
Свидетельство о публикации №111051902653
Рецензии
