Зелената безкрайност
на пътеката
по слънчевия лъч
облича утрото.
Сънят отлита
мълком
от постелята.
И в миглите
за миг поспира.
С въздишка сменя
мрака
в тялото.
И дневните посоки ме повличат…
Светът се включва –
като звук от радио.
Захапва вените.
Облича сетивата.
Светът - измислено за мен
чудовище –
отключва мозъци,
гърла…И памет.
Притиска ме.
До кръв омесва думите.
В ежеминутната човешка вата
трицветните тела на светофарите
едва удържат дневната армада.
(Вмирисани на нафта, страх…И минало.)
А там, през отвора одимен,
посяга Господ.
И ни взима…
неделна притча
© Copyright: Пламен Парнарев, 2011
Свидетельство о публикации №111021407399
Свидетельство о публикации №111021407399
Рецензии