предположения за пролетта

Навярно и във  мен ще дойде…               
този ден,
сред който птица ще гнезди
пред погледа
на полското плашило.
А вечерният паяк все така
ще се протяга плахо
за наградата-
самата пролетна луна,
изтекла в капки
по оградите...
Защото никой
не обича да се ражда
от този  паралелен лабиринт.
Да идват срещу него дните.
Да му бабуват нощем
с мисли.
Или с молци
да стържат минало
от пода на изсъхнали години…
Навярно и в телата си обличаме
неразпознатите лица от мрак
в предишните животи.
Или сме едновременно навсякъде…
С едничката си неразсънена душа
(завързала  луната за хамака)
...защото никой не обича да се ражда
във този лабиринт
от паралелно време.
И в първата му глътка въздух
да идват нощните мъгли.
А той, стоящ си неподвижен,
да мисли че прелита в себе си...
или живее от небето
на нечий  късен стих…

Но бог пропукал
тази паралелност
в синтаксиса на дребното кокиче,
разляло стрък и восък в цветовете
След стъпкани от вечер думи.

Навярно за да разруши
скала от моето безумие,
препречила напряко дните.
В забравения път до тебе...