Всяко утро
с устни разравям съня ти…
Разпусни си косите, любима!
За да слезе реката по тях.
И денят да ми носи името…
В теб са белите думи,
по стрехите накацали…
сякаш забравени късове нафора.
Цяла вечност преспали
в браздата. До слънцето.
Там…далечни и сити. Еднакви.
В теб са белите дни…
аз в следите им крия
миг откраднато щастие.
Непотребните зими от болка…
И отишли си пътища…зная ли…
(Сякаш дъски от оградата вечна на пясъка.
Сякаш ракла без дъно…И с тежки ключове…)
А лицето ми тук,
излежало смъртта
в тази вечерно-зимна присъда,
ще разсъмне напролет…
По следите зелени на вятъра.
Нейде там – между ръба. И ручея.
Нейде там – между бялото…
И безкрая.
фонетика на тишината
© Copyright: Пламен Парнарев, 2011
Свидетельство о публикации №111010205318
Свидетельство о публикации №111010205318
Рецензии