Эльза, Эмма и Генрих. Рассказ о войне

ЭЛЬЗА, ЭММА И ГЕНРИХ.

Рассказ о войне.

Ольга Мальцева-Арзиани



        1939г. Подмосковье. Дачный посёлок Валентиновка.


   - Ты моя рыжепушистокрасавица, Верочка!
Серёжа гладил её волосы, как в юности, когда он был неуклюжим мальчишкой, мечтающим стать хирургом, а она - приехавшей к родственникам в Сибирь москвичкой, чуть картавящей, смешливой девочкой, покорившей сердце сибиряка...
Их дочери, обе кудрявые, с рыжеватыми, в маму, волосами, уже спали.
А Сергей и Верочка сидели в саду на старой скамье под кустом белой махровой сирени и мечтали о будущем.
- Я буду любить тебя всегда, Серёженька.
- Мы никогда не будем расставаться, моя хорошая.
Ты мне очень нужна. Ты и дети.
Он нежно обнял Веру и стал целовать её волосы...

   1941 год. Двадцать второе июня.

   Когда Эльзу неожиданно на школьном дворе обозвали "Фашисткой", девушка от удивления просто не могла поверить, что Стася, её подруга Станислава, произнесла эти ужасные слова...
   Утром мама разбудила их с маленькой Эммой своим страшным криком. Сквозь сон они никак не могли понять, что началась война. Мама кричала и кричала, а потом и из других комнат их коммуналки на Чистых Прудах послышались крики, стоны, плач детей, шум передвигаемой почему-то мебели, оказалось, люди отодвигали шкафы, закрывающие двери в кладовки, искали там вещмешки и чемоданы, лихорадочно собирали вещи, началось что-то невообразимое. Отец, доктор Сергей Владимирович Измайлов, был на дежурстве в больнице, и мама, Вера Ивановна, побежала туда, благо не так далеко было, всего пару остановок на трамвае "А", с любовью величаемом москвичам "Аннушкой". Детям мама наказала оставаться дома, но девочки, прождав час-другой, написали маме записку, что бегут ненадолго в школу, и, вбежав в школьный двор, остановились, увидев толпу старшеклассников.
И в этот момент Стася обозвала её фашисткой...
   Эльзе было 5 лет, когда родилась сестрёнка. Мама сказала, что уж если старшую девочку назвали звучным именем Эльза в честь жены какого-то
интернационалиста, то и младшую надо называть "под стать" старшей.
Так и появилась в этой русской семье вторая девочка с необычным для Москвы именем - Эмма.
   Впрочем, были уже и Кимы, и Электрификации, и Револючии, и Марлены, но Эльза и Эмма вообще не понимали, чем их имена отличаются от других имён.
   Собственно, они даже гордились своими яркими именами. Две сестрички Измайловы, Эльза и Эмма. Что тут особенного?
   Эльза закончила 9 класс, была уже взрослой семнадцатилетней девушкой. А вот Эмме было всего 12 лет. Эльзе хотелось стать врачом, а Эммочка любила читать и непременно хотела стать журналистом. Их мама работала машинисткой в газете, девочки часто прибегали в редакцию, вдыхали запахи "взрослой жизни", слушали рассказы о командировках, заданиях, о передовиках и передовицах, о стахановцах, трактористках и шахтёрах. Именно здесь, в редакции, и была настоящая жизнь.
Папа же дома рассказывал о чём-то неинтересном и обыденном. То кому-то операцию делал, то кого-то едва с того света вернул, то медсестра йод пролила. Эльза слушала отца и задумчиво улыбалась, а Эмма старалась поскорее уединиться с книгой или с газетой.
   Эльза была бойкая и уверенная в себе. Отличница, правильная, принципиальная.
Эмма училась средне, но была доброй и общительной девочкой. Скромная и тихая, она ни с кем не ссорилась, никогда не выясняла отношения, и её в школе любили.
Когда случилось нечто ещё более страшное, чем война, и её сестру принародно назвали фашисткой, Эмма покрылась красными пятнами и остановилась, как вкопанная. И кто назвал так Эльзу? Та самая Стася, которая ещё вчера вместе с ними на кухне уплетала картошку с рыбой, принесённой соседкиным сыном Вадимом? И нахваливала стряпню девочек?
   Эльза молчала, от обиды глаза её наполнились слезами, и она боялась, что эти самые слёзы предательски выльются из глаз...
И тогда Эмма, наша маленькая и робкая Эмма, произнесла громким шепотом, да так, что было слышно всем во дворе их старенькой школы, фразу, которая заставила всех задуматься и замолчать...
   - Мы не фашисты. Мы на фронт уходим.
И, дёрнув Эльзу за рукав, заставила старшую сестру сдвинуться с места и идти за ней домой.
   А дом уже был совсем другим, не тем, что был вчера, и даже не тем, что был, когда они шли в школу.
   Трудно было понять, что с ним случилось , почему он стал не похожим на себя. И тут Эльза поняла, в чём дело: просто никто не выглядывает из окон и не поёт песен. ВОЙНА!!!

            1941-1943 годы Письма с фронта.

   Отец часто писал письма с фронта. Он, как никто другой, понимал, что жизнь в любой момент может оборваться. И ему хотелось оставить след в душе своих детей, а жене рассказать то, о чём не хватало времени говорить в мирное время. И неслись к ней признания в любви. И неожиданно это было, и трогательно, и страшно. Страшно, потому, что к этой любви прикоснуться было нельзя. И неизвестно было, вернётся ли муж с войны домой, встретятся ли они вновь. Она читала письма и перечитывала. А потом стала перепечатывать и складывать в стол, в заветную папку.
   Госпиталь был совсем недалеко от линии фронта. И военврач в редкие минуты отдыха писал домой, мысленно разговаривал с женой и детьми.
 Вскоре весь персонал, да и раненые тоже, стали называть его за спиной писателем.
   А тем временем "писатель" неистово боролся за каждую доверенную ему жизнь.
И если кто-то всё-таки умирал, он заставлял себя написать семье погибшего. Ведь доктор знал, как ждут бойца дома, как верят в победу и ждут его возвращения.
Трудно было писать о смерти. Но он писал. И дарил жене надежду. Писал, что муж умер с её именем на губах. Так ли это было, это уже было неважно. Главное, что женщина читала эти строки и верила. И родным показывала, и сыну. И сын тоже шёл воевать, душить фашистов, защищать мать и родину. Или родину и мать.

                Последние слова.

   Санитарочка успела вытащить с поля боя уже четверых бойцов, когда ранили и её.
   Хрупкую, маленькую девчушку вынес пожилой солдат, истекающий кровью, но не бросивший свою ношу. И вот теперь девочка металась в бреду и просила у кого-то прощения. Она повторяла и повторяла непонятные доктору слова. Ты не фашистка, прости. Ты не фа...и всё. И девочки не стало.
   Доктор плакал. У него в Москве остались две дочери. И вот сейчас у него на руках умерла девочка, так похожая на подругу его дочери. Но не она. Та была упитанная и неуклюжая. А эта - тростиночка. Бледная, недожившая, недолюбившая.
Не стал он писать матери девочки. Не посмел. Ей написал тот истекающий кровью солдат. И не забыл упомянуть последние странные слова девушки про фашистку.
Цензор вычеркнул это слово. Но мать, положив лист на оконное стекло, смогла всё-таки разобрать это слово. Мать сразу всё поняла и поклялась найти после войны Эльзу и попросить прощение за дочь.
   Тем временем Эльза и Эмма были в Сибири, у бабушки, матери отца. Эльза работала в медсанчасти, а Эмма прибегала помогать ей.
   Она писала заметки о бойцах, попадавших в медсанчасть, и отправляла их маме в газету. Заметки эти попадали всё в ту же папку в столе машинистки, что и письма от её мужа. Сюда же попадали и письма от старшей дочери.

                1942 год. Сибирь. Генрих.

   Этнические немки, сёстры Ирма и Берта, чьи предки испокон веку проживали на территории СССР, попали в женский лагерь в Сибири сразу же после начала войны только за принадлежность к нации Гитлера. От других заключенных они узнали, что некоторые немки старались всеми правдами и неправдами забеременеть на зоне. Как им удавалось уломать конвоиров, история умалчивает. Но от этой связи рождались дети, и матерей с младенцами отпускали "на поселение".
Старшая из сестёр, Берта, решила, что Ирма должна попробовать спастись. Иначе обе они погибнут в лагере.
   Ирме, младшей из сестёр, весёлой и красивой, с копной рыжих кудрявых волос, удалось осуществить мечту многих ни в чём не повинных женщин и забеременеть.
Берта была счастлива, что хотя бы Ирмочка останется жива. И мать, и отец у них умерли ещё до войны, Ирма работала учителем немецкого в школе, а Берта не смогла получить высшего образования и работала в той же школе библиотекарем. Директор школы ценил обеих сестёр Фурман и даже попытался  замолвить за них слово, когда прямо в школу пришли их арестовывать. Повезло, что хотя бы его за вмешательство не арестовали...
   Отцу её ребёнка удалось отправить Ирму с малышом на поселение. На этом дальнейшее его участие в их судьбе прекратилось. Но и этого было сверхдостаточно для того, чтобы старшая из сестёр, Берта, оставшаяся в лагере, чувтствовала себя счастливой. Она понимала, что вряд ли выживет. Но верила в то, что Ирма с маленьким Генрихом останутся живы и продолжат их род...

         Архивные документы:

   Из послужного списка "всесоюзного старосты" Михаила Калинина.
   ГЕНОЦИД РОССИЙСКИХ НЕМЦЕВ
   О переселении немцев, проживающих в районе Поволжья.
   Судьба российских немцев.
   Прологом этой трагедии послужил известный Указ Президиума Верховного Совета СССР от 28 августа 1941 года "О переселении немцев, проживающих в районе Поволжья". За ним последовала целая серия такого же рода "актов", круто, с бесцеремонной и совершенно немотивированной жестокостью преломивших судьбу почти полуторамиллионного немецкого населения, проживавшего в течение без малого двух столетий в самых различных регионах страны от Прибалтики до Дальнего Востока, от Мурманска до Ашхабада...
   В соответствии с упомянутым Указом ПВС СССР в сентябре 1941 года было ликвидировано "под корень" национальное административно-территориальное образование - АССР немцев Поволжья, где компактно проживало около четверти всей внутрисоветской немецкой общины. Десятки тысяч немецких семей в "самые сжатые сроки" (за считанные сутки) подверглись принудительному выселению в отдаленные и малообжитые районы Западной Сибири и Казахстана. Вскоре к ним "присоединились" соплеменники из других мест (Причерноморья, Кавказа, Украины и т.д.).
   А далее начались повальные аресты.


   Когда Ирму с завёрнутым в какую-то дерюжку ребёнком привезли на телеге в медсанчасть  сердобольные соседи, она успела только произнести имя мальчика - Генрих, и умерла от воспаления лёгких. Мальчику было месяца три, но никаких документов при нём не оказалось. Эльза, памятуя, как из-за имени обидели её, от греха подальше сказала доктору, что мальчика зовут Геной. Так и записали, Геннадий. А фамилию дали Измайлов, как у Эльзы и Эммы. Мальчика отдали в детский дом. Жаль было отдавать. Такой хорошенький был мальчишечка! Но бабушка была совсем старенькой, Эмма училась в школе, а Эльза работала. Девочки записали все данные малыша и отправили маме в Москву, в редакцию. Они решили во что бы то ни стало найти мальчика после войны.
Перепечатав очередное письмо от девочек, Вера положила его в заметно потолстевшую папочку.


                Слепота.


   Мать погибшей Стаси, Тамара Ильинична, осталась совсем одна. Муж, пограничник, погиб ещё в первые дни войны. Жизнь потеряла свой смысл. Но она обязана была отыскать Эльзу и попросить у неё прощения за дочь. Эта мысль не давала ей покоя.
   Разыскав Веру Ивановну, она ничего не сказала о том страшном дне начала войны, когда её Стася по недомыслию обидела подругу. Уже вечером девочка раскаялась, рассказала обо всём матери. Но Эльзу она больше не видела и отправилась на фронт. Девочки в детстве были очень дружны, и Вера Ивановна постаралась, как могла, утешить мать Стаси. Она посоветовала женщине молиться о душе дочери. И призналась, что молится и о муже, и о детях.
   Вера Ивановна устроила маму Стаси нянечкой в тот госпиталь, где раньше работал её муж. Теперь уже Тамара была так загружена, что некогда было предаваться грустным мыслям. Она стала незаменимой. Тамарочку любили все. И она начала оттаивать душой. Горе было у всей страны, не только у неё. И всем вместе надо было делать всё для победы. И Тамара делала. Не спала ночами, ухаживала за тяжелоранеными, привязывалась душой к каждому, жила их жизнью, становилась им сестрой, матерью. Так жила вся страна. И Тамара научилась "жить дальше"...
Военврачу Измайлову удалось спасти жизнь майору - танкисту, получившему множество ожогов. А вот зрение восстановить не удалось. Как же хотелось доктору помочь герою-майору, но не мог он ничего сделать...Последней надеждой Измайлова был его друг, офтальмолог, который, по слухам, работал в госпитале где-то в Сибири...
   Когда ослепший майор добрался с другими ранеными до Москвы, он уже не надеялся на то, что врачи смогут ему помочь. Но не отчаивался. Хотя и обидно было, что уже никогда не сможет вернуться в строй. Пусть майор и не представлял пока, что ждёт его впереди, но был уверен в том, что сумеет выстоять. Другим хуже. Он остался жить не для прозябания. Ну и что, что слепой. Слепота отступит. И дело найдётся. Надо жить...
   Тамару попросили сопровождать слепого майора в Сибирь, в госпиталь.
Сколько было пересадок, бомбёжек, каким длинным был этот путь, эта дорога к...счастью, описать трудно. Три месяца пути...
   В госпиталь входила удивительная пара - молодой, весь в шрамах от ожегов слепой  майор и женщина, явно его жена. Постарше майора, попроще. Но так бережно вела его она, и такой радостью сияло её лицо, что ошибиться было невозможно. Да и он был уверен в надёжности своей спутницы. Две одинокие души обрели друг друга. Теперь они вместе будут бороться со слепотой. Да и какая уж тут слепота, если один из них всё видит и живёт жизнью другого?

           1943 г. "Пропал без вести".
   Верочка не могла поверить в то, что не увидит больше Сергея. Ей принесли не похоронку, и у неё оставалась надежда, что муж найдётся, что что-то случилось, что произошла путаница. У неё остались его письма. И его любовь. Такая огромная, что плачущее её сердце не вмещало уже эту любовь, она рвалась наружу, выплёскивалась, и Вера с надеждой заглядывала в глаза сослуживцев, повторяя им что не похоронка ей пришла, значит Серёжа жив! Обязательно жив...Сотрудники, пряча глаза, говорили, что тысячу раз такое случалось, что даже людям похоронки приходили, а человек оказывался жив.
   Вера понимала умом, что люди просто ей сочувствуют, стараются поддержать и утешить. Но всё равно верила. Она не спешила вечерами домой, где никто не ждал, когда она войдёт с шумом и гамом в дом, как делала до войны, в совсем другой жизни, а открывала свою заветную папку и читала письма мужа и детей. Теперь ещё и от Тамары с Митей приходили письма. Они тоже уверяли её, что такой человек, как доктор Измайлов, не мог бесследно исчезнуть. Писала, конечно же, Тамарочка. Врачи так и не смогли помочь Мите. Но они были счастливы. Митя даже нашел работу. Преподавал. Тамара его сопровождала повсюду, была его глазами. Они часто гуляли по городу. Однажды они присели на лавочку в парке. Грелись на осеннем солнышке. Где-то поблизости послышались детские голоса. Какой-то малыш протянул руки к Мите, подошёл к их лавочке, обнял слепого за колени и прижался к нему. У Тамары слёзы навернулись на глаза. Дети были из детского дома, и, скорее всего, родители этого мальчика погибли на фронте.
   Митя вздрогнул. Ощупал руками голову мальчишки, усадил его к себе на колени и стал тихонько раскачивать. Малыш затих, пригрелся, зажмурил глазки от удовольствия.
- Папа, папа, папа, - шептал малыш.
Митя гладил его по головке и плакал. Офицер, выдержавший все военные невзгоды, все операции и смирившийся со своей слепотой, никогда не роптавший и не унывавший, не выдержал испытание детской любовью. Он плакал. В парке повисла неожиданная тишина. Ангел спустился на колени солдата. И он это понял. Он уже знал, что делать дальше.
   Шёл октябрь 1944 года, когда в далёкой Сибири в семье майора произошло радостное событие. У них с женой появился сын. Любимый, единственный. У Мити прибавилась ещё одна пара глаз.
   Тамара, Митя и маленький Геночка часто писали Верочке в редакцию. А о пропавшем без вести докторе Измайлове так никто и ничего не знал.
Наступила весна 1945 года.


                Эльза и Эмма.

   Бабушка таяла на глазах. Хотя здесь, в Сибири, ни она, ни девочки не голодали, старушка становилась всё прозрачнее. Приближался конец войны, а вестей от сына бабушки, доктора Измайлова, её Серёженьки, не было.
Так и числился он среди "без вести пропавших".
   Старенькая учительница выполнила свой долг перед детьми сына. Обе девочки выросли хорошими, очень добрыми, ответственными. Таким был и её сын. Был. Впервые она произнесла это страшное слово "был". Сердце жещины не выдержало.
Угасла, зачахла, не дождалась...
   Похоронив бабушку и отметив сорок дней, девочки отправились домой, в Москву. 8 мая 1945 года на Ярославском вокзале их встречала постаревшая, поседевшая женщина, в которой они не сразу узнали свою задорную, жизнерадостную мамочку, папину рыжепушистокрасавицу...
   Девочки уже были совсем взрослыми. Верочка обняла их и горько заплакала. Конечно же, от радости, что увидела дочерей. Или от горя?
   Дома девочки вынули из мешка сибирские невиданные в голодной Москве гостинцы. Тут были сушеные грибы, брусника, черника, малина. Бабушкины прошлогодние заготовки...Так и не дождалась эта замечательная женщина  своего сына. А как мечтала поехать в Москву, повидаться...
   9 мая всей семьёй пошли они на Белорусский вокзал. Встречали прибывающие эшелоны, обнимались с совершенно незнакомыми людьми, радовались победе. Молодой лейтенант шагнул к Эльзе и неожиданно обнял её. Она впервые в жизни увидела этого человека, но сразу же поняла, что это - он. Что он вернулся. И даже не удивилась, когда узнала, что зовут его Серёжей. Как отца, доктора Сергея Владимировича Измайлова.


                Германия, 1971 г.

   Долгие годы прошли с того дня , о котором фрау Берта всегда вспоминала с болью в сердце. Тогда началась война и их с сетрой арестовали.
О том, что Ирма умерла в Сибири, фрау Берта узнала в конце пятидесятых, перед отъездом в Германию. А вот следы маленького Генриха терялись. Ни в один детский дом в тот год мальчик с таким именем не поступал. Но Берта не сдавалась. Она так и не вышла замуж и свою жизнь посвятила поиску  пропавшего племянника.


                Москва, 1947 г.

   - Ну почему мы должны назвать нашу девочку Стасей? Давай лучше назовём в честь твоей мамы Верочкой, или в честь моей мамы - Таисией, ну что за Стася ещё, ну брось ты это!
   - Серёженька, моя подруга умирала со словами обо мне. Она меня обидела и в последние минуты жизни думала об этой обиде. Надо научиться прощать. Я давно её простила. Я ведь не ушла тогда на фронт. А она ушла. И погибла. Пойми ты меня...
Тамара Ильинична, узнав, что Эльза назвала свою дочь Стасей, была тронута до глубины души.
   - Вот нашему Геночке будет невестой Ваша Стасенька, породнимся окончательно!
   - Да пусть уж сами свою судьбу решают. Мы с Серёжей на Белорусском вокзале познакомились, а ведь шли мы туда с мамой и Эммой в День Победы просто цветы дарить тем, кому повезло с войны вернуться живыми. А нашла мужа. И очень счастлива.
   Верочка так и не верила в смерть мужа, продолжала его ждать. Ведь не было похоронки. Значит, он жив! Ну и что, что уже два года после окончания войны прошло. Всякое бывает.
   Война закончилась, Вера расцвела, похорошела. Когда гуляла с колясочкой, в которой лежала её гордость, маленькая Стасенька, по Чистым Прудам, многие даже думали, что это - её ребёнок, а не внучка, так молодо она выглядела.
   К ней даже сватались. Двое. Нет, трое. Но она никого не могла даже сравнить со своим Сергеем, доктором Измайловым. Никто не обзовёт её нежно лягушкомартышкой рыжеволосой, никто не рассмеётся так радостно, когда ворвётся в редакцию, никто не подарит ветку белой махровой сирени, как тогда, в Валентиновке...Нет, ей был нужен только Серёжа...


          Москва, 1970 г.

   Эмма Сергеевна убедила своего главного редактора издать к 25-летию со Дня Победы старые письма и заметки из маминой папки. Ведь это были подлинные письма военных лет. "Письма со штампом "Война" стали просто сенсацией. Газету читали и перечитывали, главный редактор даже поздравил Эмму, назвав её очерк "лучшим произведением последних лет".
   Очерк перепечатали и другие издания, в том числе и сибирские. "Письма любви" доктора Измайлова читали и у него на родине. Многие не могли сдержать слёз, читая письма военных лет. Никогда в нашей стране не забудут войну. Помнят её даже те, кто родился через 50 лет после Дня Победы. Война осталась в памяти народной...


             Германия, 1971 год.

   Лагерь шталаг-8Е (он же - 308) располагался в нижнесилезском городе Нойхаммер нацистской Германии. Именно сюда лежал путь прибывших из СССР родственников доктора Измайлова, бывшего узника лагеря смерти.

   Встречала их фрау Берта Фурман, разыскавшая благодаря заметке в газете не только своего племянника Генриха, да-да, именно Генриха, а не Геннадия, как было записано в его документах, приёмного сына Тамары и ослепшего на войне майора.
   Помните, как малыш сам выбрал себе отца? Обо всём этом и прочитала Берта в газете, присланной ей из далёкого сибирского городка. Так она и нашла племянника. Но неунывающей учительнице русского языка этого было мало. Она перерыла вместе со своими учениками все доступные архивы, писала запросы, и узнала в конце концов, что доктор, автор "писем любви", погиб в шталаге 308.
Берта написала обо всем в редакцию, семья была ей очень благодарна. Теперь они точно знали, что случилось с их мужем, отцом и дедом. А это так важно, знать...



                Москва 2009 год.

   Генрих всё-таки женился именно на Стасе, дочери Эльзы. Так что семьи неимовернейшим образом породнились. Жили они в Германии, но все три семьи
постоянно встречались, переписывались. Пока позволяло здоровье, Берта ездила на могилу Ирмы в Сибири. Сколько раз порывалась Бета поцеловать руки Эмме за написанный репортаж, а Вере за сохранённые письма, история умалчивает.
Её любимый племянник Генрих так и остался в душе русским. Его родная мать, после которой даже фото не осталось, всё исчезло в военном пекле, была похоронена в России. Мать, воспитавшая его, была русской. Отец, майор Митя, тоже был русским. После его смерти Генрих забрал Тамару к себе в Германию, где она не позволяла внукам дома говорить по-немецки, чтобы они знали язык своих предков.
   Эмма провела журналистское расследование и нашла в Австралии поляка, пана Ежи, узника шталага 308, спасенного там русским доктором. Ему отправили фото Сергея Измайлова и он сразу узнал своего спасителя. И написал, что последними словами доктора были слова любви к своей жене...
Так ли это было, или нет, но Верочка верила, нет, не просто верила, а была уверена, что это было именно так. И положила письмо от Ежи в свою заветную папку.
   Можно ли забыть войну? Нет, надо всегда помнить. Не мстить. Но помнить.
9 мая 2009 года Генрих и все его близкие собрались в Москве.
Они разложили на столе все письма из той заветной папочки. Читали и плакали.
И говорили о войне, о докторе Измайлове, о первой Стасе, назвавшей когда-то Эльзу фашисткой, о даче в Подмосковье, где Верочка смотрела влюблёнными глазами на своего мужа, молодого доктора, и обещала всегда его любить. Она и любила его до последнего своего вздоха.
   На её могиле дети посадили белую махровую сирень, такую же, как в довоенной Валентиновке, где нежно гладил доктор волосы своей Верочки и трогательно называл её рыжепушистокрасавицей...

 *  *  *

ЕМА, ЕЛЗА И ХЕНРИ

Разказ за войната от Ольга Мальцева – Арзиани

Литературен превод: Генка Богданова

1939 година. Подмосковието. Вилното село Валентиновка.

- Ти, моя рижопухеста красавица, Верочка!
Серьожа галеше косите й, както в детството, когато той беше още  непохватно момче, мечтаещо да стане хирург, а тя - пристигнала при роднини в Сибир московчанка, леко заекващо, весело момиче, покорило сърцето на сибиряка…
   Техните дъщери, и двете къдрави, с  рижави, като на мама, коси, вече спяха.
А Сергей и Верочка стояха в градината на старата скамейка под храст - бял кичест люляк - и мечтаеха за бъдещето.
- Аз ще те обичам винаги, Серьоженка!
- Ние никога няма да се разделяме, хубавице моя. Ти си ми много нужна. Ти и децата.
   Той нежно прегърна  Вера и зацелува косите й…

1941 година. Двадесет и втори юни.

  Когато в училищния двор неочаквано нарекоха Елза „Фашистка”, момичето от изненада просто не можа да повярва, че Стася, нейната приятелка - Станислава, е произнесла тази ужасна дума…
   На сутринта майка им ги събуди, заедно малката Ема, със своите страшни викове. В съня си / докато спяха/ те изобщо не бяха разбрали, че  е започнала война. Майка им викаше и викаше, а след това от другите стаи на тяхното общежитие на „Чисти вир „  се чуха викове, стонове, плач на деца, шум от разместването, кой знае защо, на мебели, оказа се, че хората  са отмествали шкафовете, закриващи  вратите на килерите, търсили са там раници и куфари, трескаво са събирали вещи, започнало е нещо невъбразимо. Бащата, доктор Сергей Владимирович Измайлов , беше на дежурство в болницата и мама, Вера Ивановна, изтича до там, добре че не бе далеко, само на няколко   спирки с трамвай „А”, наричан с любов от московчани „Анушка”.
   На децата мама поръча да останат вкъщи, но момичетата,  изчаквайки час –два, написаха на майка си бележка, че ще изтичат за малко в училище и,  дотичвайки в училищния двор, спряха, виждайки  тълпата от ученици в по-горните класове.
    И в този момент Стася я нарече фашистка…
     Елза беше на пет годинки, когато се роди сестричката й. Мама каза, че ако по-голямото момиче са нарекли с такова звучно име Елза, в чест  на жената на някакъв интернационалист, то и малката трябва да нарекат с подобно.
     Така се появи в това руско семейство второ момиче с  необичайното за Москва име – Ема.
   Впрочем,  вече имаше и  Кими, и Електрификации, и Революции и Марлени, но Елза и Ема изобщо не разбираха с какво техните имена се отличават от другите имена.
    Те дори се гордееха със своите ярки имена. Две сестрички Измайлови  - Елза и Ема. Какво особено има в това?
     Елза завърши  9 клас и вече беше голямо седемнадесетгодишно момиче. А ето, че Ема бе едва  на дванадесет години. Елза искаше да стане лекар, а Емочка обичаше да чете и непременно искаше да стане журналистка . Майка им работеше като машинописка във вестника и момичетата често  дотичваха в редакцията, вдишваха аромата на „живота на възрастните”  , слушаха разкази за командировки, задачи за челници и челнички, за „стахановци”, трактористки и миньори. Именно тук, в редакцията, беше истинският живот.
     Татко разказваше вкъщи безинтересни и делнични неща. Ту на кого е правил операция, ту – кого едва успял да върне на този свят, ту как медицинската сестра разляла йода.   Елза слушаше баща  си и замислено се усмихваше, а Ема се стараеше по-скоро де се уедини с книгата или с вестника.
   Елза беше силна и уверена в себе си. Отличничка, праволинейна, принципна.
Ема се учеше  добре / средно/, но беше добро и общително девойче. Скромна и тиха, тя с никого не се караше, никога не се намесваше в отношенията и  в училището я обичаха.
   Когато се случи нещо още по-страшно от войната и сестра й на всеослушание беше наречена „фашистка”, Ема се покри с червени петна и спря зато закована.
    И  кой беше нарекъл така Елза? Самата Стася, същата, която вчера заедно с тях в кухнята излапа картофките с риба, донесена от съседския син Вадим? И нахвали сготвеното от момичетата.
   Елза мълчеше. От обидата очите й се напълниха със сълзи, и тя се боеше, че те предателски ще се излеят от очите й…
   И тогава Ема, нашата малка и кротка Ема,  признесе с висок шепот, но така, че да  бъде чуто от всички в двора на тяхното старичко училище, фраза, която накара всички да се замислят и замълчат.
   - Ние не сме фашисти. Ние отиваме на фронта. - И дръпвайки Елза за ръкава, принуди по-голямата си сестра да се раздвижи от мястото си и да тръгне след нея към дома.
    А домът им вече беше съвсем друг, не такъв, какъвто беше вчера и дори не такъв, какъвто беше преди да тръгнат за училище.
    Трудно беше да разберат какво се е случило с него, защото той вече не приличаше на себе си. И тук Елза  разбра в какво се състои промяната: просто никой не поглеждаше през прозорците и не пееше песен. ВОЙНА!!!

1941 – 1943 година. Писма от фронта.

Баща им често пишеше писма от фронта. Той, като никой друг разбираше, че животът във всеки момент може  да прекъсне. И му се искаше да остави следа в душите на своите деца, а на жена си за  разкаже за това, за което не стигна време да си говорят в мирно време. И се понесоха към нея признания в любов. Това беше и неочаквано, и трогателно, и страшно.
Страшно, защото до тази любов не трябваше да се докосва. И не беше известно, ще се върне ли мъжът й от войната вкъщи, ще се срещнат ли отново. Тя четеше и препрочиташе писмата. А после започна да ги препечатва и да ги съхранява в специална лична папка.
    Болницата беше съвсем близо до  линията на фронта. И военният лекар в редките минути на отдих пишеше до дома, мислено разговаряйки с жена си и децата си.
     Скоро целият персонал на болницата и ранените също започнаха да го наричат зад гърба му „ писателя”.
      А в същото време „ писателят” неистово се бореше  за всеки доверен му живот.
И ако някой все пак умреше, той се считаше длъжен да пише на семейството на загиналия… нали докторът знаеше, как очакват    боеца вкъщи, как вярват в победата и как очакват неговото завръщане.
   Трудно беше да се пише за смъртта. Но той пишеше. И даряваше на жената надежда. Пишеше, че мъжът й е умрял с нейното име на уста. Така ли е било, не беше важно. Главното беше това, че жената четеше тези редове и вярваше. И на близките го показваше и на сина си. И синът й също бе отишъл да воюва, да души фашистите, да защитава майка и Родина. Или Родина и майка.

Последните думи.
Санитарката успя да измъкне от бойното поле четири боеца, когато раниха и нея.
Нежното малко девойче изнесе възрастен войник с изтичаща кръв, но не захвърли своя товар.
   И ето сега девойчето се мяташе и в бълнуването си молеше някого за прошка. Тя повтаряше и повторяше непонятни за доктора думи.: „ Ти не си фашистка, прощавай! Ти не си фа… - и това беше всичко. Девойчето повече не стана.
    Докторът плака. В Москва останаха двете  му  дъщери. И ето сега в ръцете му умря девойче, което така прилича на приятелката на неговите дъщери. То не е тя. Онази беше  охранена и непохватна. А тази – тръстикова пръчица. Бледолика, недоживяла, недолюбила.
    Не се реши да пише на майката на момичето. Не посмя. На нея й писа войникът с изтичащата кръв. И не забрави да спомене за последните странни думи на девойката за фашистката.
    Цензорът зачеркна тази дума. Но майката, сложи листа на стъклото и успя все пак да разчете  тази дума. Майката всичко разбра и се зарече  да намери след войната Елза и да измоли прошка за дъщеря си..
   В това време Елза и Ема бяха в Сибир  при баба си, майката на баща им. Елза работеше в медицинските части, а Ема идваше да й помага.
    Тя пишеше кратки статии  за бойците, които попадаха в медицинско – санитарната част и  ги изпращаше на майка си във вестника. Статиите попадаха все в онази папка на бюрото  на машинописката, както и писмата от мъжа й. Тук слагаше и писмата от голямата си дъщеря.


1942 год. Сибир. Хенрих

Етническите немкини Ирма и Берта, чиито прадеди от памтивека живееха на територията на СССР, попаднаха в женския лагер в Сибир веднага след началото на войната, само заради принадлежността си към нацията на Хитлер. От други  затворници те разбраха, че няколко немкини са се постарали с всички,  позволени и непозволени средства, да забременеят в лагера.  За това, как са успявали да  убедят  пазачите, историята мълчи.
     Но от тези връзки се раждаха деца и майките с бебетата  се освобождаваха от лагера.
     По-голямата сестра, Берта, реши, че Ирма трябва да опита да се спаси. Иначе и двете щяха да загинат в лагера.
    На  Ирма, по-младата от двете сестри, весела и красива, с бухнали червени къдрави коси, се отдаде възможност да осъществи мечтата на много други, в нищо невиновни жени и забременя. Берта беше щастлива, нали Ирмочка ще остане жива. И майка им и баща им бяха починали преди войната. Ирма работеше като учителка в немското училище, а Берта не успя да получи висше образование и работеше като библиотекарка в същото училище.  Директорът на училището ценеше двете сестри Фурман и даже се опита да промълви за тях добри думи, когато дойдоха да ги  арестуват. Провървя му, че заради това негово вмешателство не беше и той арестуван.
    Бащата на нейното дете успя да изведе Ирма с детето  в селото.  С това неговото по-нататъшно участие в съдбата им свърши. Но и това беше повече от достатъчно, за да се чувства по-голямата сестра щастлива. Тя разбираше, че едва ли ще остане жива. Но вярваше в това, че Ирма и малкия Хенрих ще останат живи и ще продължат рода им…..

Архивни документи:

Из служебното досие  на „ всесъюзния кмет / управител/” Михаил Калинин:

ГЕНОЦИД НА РУСКИТЕ НЕМЦИ
За изселването на немци, живеещи в района на Поволжието
Съдба на руските немци

За начало на тази трагедия послужи известния Указ на Перзидиума на върховния съвет на Съвета на СССР от 28 август 1941 година „ За изселването на немците, живеещи в района на Поволжието”.
След него се появиха цяла серия такива „актове” – сурова, безцеремонна и изцяло немотивирана жестокост, коята прекърши съдбите на почти половин милионното немско население, живеещо почти две столетия в различни райони  на страните от Прибалтика – до Далечния Изток, от Мурманск – до Ашхабат.
В съответствие с упоменатият Указ на ПВД СССР  през септември 1941 година беше ликвидирано „ до корен” националното административно образование – АССР на немците от Поволжието, където компактно живееха   около четвърт от  всички вътрешносъветски немски общини. Десетки хиляди немски семейства „ точно в посочения срок „ / да се разбира – денонощие/  бяха подложени на  принудително изселване в отдалечените и слабо заселени райони на Западен Сибир и Казахстан.
    Скоро към тях се присъединиха и съплеменниците им от други места / Причерноморието, КАВКАЗ, Украйна и т.н /
    Когато сърдечно болни съседи доведоха с талигата на медицинските части  Ирма с увитото в някаква конопена дрипа   дете, тя успя само да  прошепне името на момченцето – Хенрих и почина  от възпаление на дробовете.
   Момченцето беше на три месеца, но никакви документи при него не намериха.
    Елза, помнейки как заради името й я обидиха, за да го предпази по-нататък, каза на лекаря, че името му е  Гена. Така и го записаха, Генадий. А фамилно име му дадоха Измайлов, като на Елза и Ема.
Момченцето дадоха в детски дом.. Жал им беше да го оставят там. Беше такова хубаво момченце!  Но бабата беше вече съвсем стара, а Елза работеше. Момичетата записаха всичките данни на малкия и ги изпратиха на майка си в Москва, в редакцията. Те решиха, ако нищо лошо не им се случи да намерят момченцето след войната.
    Препечатала последното писмо от момичетата, Вера го сложи в забележително дебелата папка.

Слепота

   Майката на загиналата Стася, Тамара Илична, остана съвсем сама. Мъжът й, граничар, загина още в първите дни на войната. Животът й загуби всякакъв смисъл. Но тя беше длъжна да издири Елза и да поиска от нея прошка за дъщеря си. Тази мисъл не й даваше покой.
     Откривайки Вера Ивановна, тя нищо не каза за това в страшните дни на началото на войната, когато нейната Стася от несъобразителност обиди приятелката си. Още същата вечер момичето, разкаяно, разказа всичко на майка си. Но Елза повече не видя и тръгна за фронта.
   В детството си момичетата бяха много задружни и Вера Ивановна се опита да утеши майката на Стася. И й призна,че се моли за мъжа и децата си.
    Вера Ивановна устрои майката на Стася като болногледачка в същата болница, където по-рано работеше мъжът й.
   Сега вече Тамара беше така загрижена, че нямаше за кога да се отдава на тъжни мисли. Тя стана незаменима. Всички я обичаха и тя започна да облегчава душата си. Мъката беше при всички, не само при нея. И Тамара работеше. Не спеше нощем, грижеше се за тежко ранените, привързвайки се с душата си към всеки от тях, живееше за техния живот, превръщайки се в тяхна сестра и майка. Така живееше цялата страна. И Тамара се научи да „живее  по-нататък”…
    Военният лекар Измайлов успя да спаси майор-танкист, получил множество изгаряния, но, виж, зрението му не успя да възстанови.. Как му се искаше на доктора да помогне на героя –майор, но нищо не можеше да се направи… Последната надежда на Измайлов беше  негов приятел, офталмолог, който , според слуховете, работеше в болница някъде в Сибир…
    Когато ослепелият майор се добра с  другите ранени до Москва, той вече не се надяваше на това, че лекарите могат да му помогнат. Но не се отчайваше. Все пак обидно му беше, че вече никога няма да може да се върне в строя. Макар че майорът сега не си и представяше, какво го чака занапред, той беше уверен, че се успее да устои. Други бяха още по-зле. Той остана да живее не за да води безсмислен живот. Е, какво от това, че е сляп?  Слепотата ще отстъпи. И работа ще се намери. Трябва да се живее…
    Помолиха Тамара да придружи слепия майор в болницата , в Сибир.
Колко пъти се прехвърляха от влак , на влак, колко бомбандировки, колко дълъг беше този път към щастието, е трудно да се опише. Три месеца път….
    В Болницата влезе удивителна двойка – млад, целият в белези от изгарянията мойор и жена, явно –неговата жена, по-стара от майора, по-обикновена. Но така внимателно го водеше тя, и такава радодст сияеше на лицето й, че да се объркаш беше невъзможно. А и той беше уверен в надеждността на своята спътница. Две самотни души открили се една друга. Сега те заедно ще се борят със слепотата. А и каква ти тук слепота, ако единият от тях вижда всичко и живее живота на другия.

1943 год. Изчезнал безследно.

Верочка не можа да повярва, че повече няма да види Сергей. На нея не й донесоха известие за смърт и тя остана с надеждата, че мъжът й ще се намери, че нещо се е случило и е станало объркване. При нея останаха неговите писма. И неговата любов. Толкова огромна, че разплаканото й сърце не побираше вече тази любов и тя се разпиляваше навън, изливаше  се и Вера се надяваше, гледаше колегите си в очите , повтаряйки им, че не е дошло известие за смърт, значи Серьожа е жив. Обезателно жив! Колегите й,  скривайки сълзите в очите си, говореха, че хиляди пъти това се е случвало, че даже хора, за които са изпращани известия за смърт, се оказват живи.
   С ума си Вера разбираше, че хората просто й съчувстват,стараят се да я подкрепят и утешат.Но все едно, вярваше. Вечер не бързаше за вкъщи, където никой не я чакаше в дом, пълен  с шум и писъци, както правеше преди войната, в съвсем друг живот, а отваряше своята заветна папка и четеше писмата от мъжа и децата си.
    Сега вече и от Тамара и Митя пристигаха писма. Те също я уверяваха, че такъв човек като доктор Измайлов не може безследно да изчезне. Разбира се, пишеше Тамарочка. Лекарите така и не можаха да помогнат на Митя. Но те бяха щастливи. Митя дори си намери работа. Преподаваше. Тамара го съпровождаше навсякъде, беше неговите очи.
   Веднъж те седнаха на пейка в парка. Грееха се на есенното слънце. Някъде наблизо  се чуха детски гласове. Някакво момченце протегнало ръце към  Митя, дойде до тяхната скамейка, обгърна коленете на слепия, притискайки се в тях.
    Сълзите напълниха очите на Тамара. Децата бяха от детски дом и преди всичко, родителите на това момченце бяха загинали на фронта.
    Митя се трогна. Опипа с ръце главичката на момченцето, сложи го на коленете си и започна лекичко да го полюлява. Детето притихна, затопли се и затвори очичките си от удоволствие.
    - Татко, татко,татко…- шепнеше малкият.
    Митя го галеше по главичката и плачеше. Офицерът, издържал на всички военни несгоди, всички операции, примирил се със своята слепота, никога нероптаещ и неуниващ, не издържа на изпитанието на детската любов. Той плачеше. В парка увисна неочаквана тишина. Ангел се спусна на коленете на войника. И той разбра. Той вече знаеше какво да прави по-нататък…
Беше октомври  1944 година, когато в далечния Сибир, в семейството на мойора, стана радостното събитие. При него и жена му се появи син. Любим, единствен. Още един чифт очи получи Митя.
    Тамара, Митя и мъничкият Геночка често пишеха на Вера в редакцията.
А за пропадналия без вести доктор Измайлов така и никой нищо не знаеше.

Настъпи пролетта на 1945 година
Елза и Ема.

Баба им се топеше пред очите им. Макар че тук, в Сибир, нито тя, нито момичетата гладуваха, тя ставаше все по-бледа. Наближаваше краят на войната, а от сина на бабата,  доктор Измайлов, нейният Серьоженка, нямаше известия.
   Така и се водеше на отчет „Безследно изчезнал”. Старата учителка изпълни своя дълг към децата на сина си.  Двете момичета израснаха много хубави,  добри, отзивчиви. Такъв беше и нейният син.
„Беше!” За първи път произнесе тази страшна дума. Сърцето на жената не издържа. Угасна,  залиня, не дочака…
  Погребали баба си и отбелязали  40 дни от смъртта й, момичетата си тръгнаха за Москва. На 8 май 1945 година, на Ярославската гара ги посрещна състарена, с посивяла коса жена, в която в първия момент не познаха своята пламенна, жизнерадостна майка, бащината рижопухеста красавица.
   Момичетата вече бяха съвсем порастнали. Верочка ги прегърна и горчиво заплака. Разбира се, от радост, че е видяла дъщерите си. Или от мъка?
   Вкъщи момичетата измъкнаха от торбата сибирски, невиждани в Москва подаръци. Тук имаше и сушени гъби, червени и черни боровинки, малини. Бабините миналогодишни консерви. Така и не дочака тази знаменита жена своя син. А как мечтаеше да тръгне за Москва, за да се видят…
    На 9 май цялото семейство отиде на Белоруската гара. Посрещаха  идващите ешалони, прегръщаха се със съвършено непознати хора, радваха се на победата.
    Млад лейтенант пристъпи към Елза и неочаквано я прегърна. Тя отначало не видя този човек, но ведага разбра, че е Той. Че Той се е върнал. И даже не се изненада, когато разбра, че се казва Серьожа. като баща й,  доктор Сергей  Владимирович Измайлов.

Германия, 1971 год.

   Дълги години изминаха от този ден, за който фрау Берта си спомняше с болка в сърцето. Тогава започна войната и те със сестра й бяха арестувани.
   За това, че Ирма е умряла в Сибир, фрау Берта разбра в края на петдесетте години, преди отпътуването си за Германия. А следите на малкият Хенри се изгубиха. В нито един дом момче с такова име не беше постъпвало. Но Берта не се отказваше. Тя така и не се омъжи и посвети живота си на издирването на изчезналия си племенник.

Москва, 1947 г
- Е, защо трябва да наречем нашето момиченце Стася? Хайде, по добре, да го наречем на твоята майка Верочка, или в чест на моята майка – Таися, Какво е това Стася? Забрави за него!
- Серьоженка, моята приятелка е умряла с думи за мен. Тя ме обиди и в последните минути от живота си е мислила за тази обида. Трябва да се научим да прощаваме! Аз отдавна й бях простила. А и нали тогава не заминах за фронта. А тя отишла. И загинала. Моля те, разбери ме!

   Тамара Илична,  узнавайки, че Елза е нарекла детето си на    нейната дъщеря Стася, беше трогната до дълбините на душата си.
- Ето, на нашия Геночка ще бъде невеста вашата Стасенка. Ще се сродим окончателно.
- Да, нека те сами решат съдбата си! Ние със Серьожа се запознахме на Белоруската гара, нали бяхме отишли там с мама и Ема в деня на победата просто цветя да подарим на тези, на които им провървя да се върнат от войната живи. И съм много щастлива.
  Верочка така и не повярва в смъртта на мъжа си, продължаваше да го чака.  Нали все пак нямаше известие за смърт. Значи, той е жив! Е, какво, че изминаха две години от края на войната? Всичко става.
    Войната свърши, Вера разцъфтя и се разхубави. Когато се разхождаше с количката, в която лежеше нейната гордост, мъничката Стася , по улица „Чист извор”, много даже мислеха, че детето е нейно, а не внучка. Така младееше.
   Дори сватове идваха за нея. Двама. Не, трима. Но тя не можеше даже да ги сравни със своя Серьожа, доктор Измайлов.
    Никой няма да я нарече рижокоса жабка-маймунка, никой няма да я разсмее  така радостно, когато се вмъкне в редакцията, никой няма да й подари клонка с бял кичест люляк, както тогава, във Валентиновка. Не, нужен й е само Серьожа!

Москва, 1970 г
   Ема Сергеевна убеди своя главен редактор да издадат за 25 –тата годишнина от Деня на победата стари писма и дописки от мамината папка. Все пак това бяха оригинални писма от годините на войната. Писмата с гриф „Война” станаха просто сензация. Вестниците се четяха и препрочитаха. Главният редактор даже поздрави Ема, обявявайки нейният очерк за „най-доброто произведение през последните години”.
Писмата бяха препечатани и от други издания, в това число и в сибирските. „ Писмата  на любовта” на доктор Измайлов четоха и в неговата Родина. Много хора не можеха да сдържат сълзите си, четейки писмата от военните години. Никога в нашата страна няма да забравят войната. Помнят я даже тези, които са родени петдесет години след Деня на победата. Войната остана в народната пемет.

Германия , 1971 г.

Лагерът – шталаг 8Е  (или 308) / се намираше в Долносилезийския град Нойхаммер в нацистка Германия. Именно тук минаваше пътят на пристигналите от СССР родственици на доктор Измайлов, бивш  затворник от лагера на смъртта.
     Посрещна ги фрау /госпожа/  Берта Фурман, издирваща благодарание на дописката във вестника не само своя племенник Хенрих, да –да, именно Хенрих, а не Генадий, както беше записано в неговите документи на осиновения син на Тамара и ослепелия през войната майор.
   Вие сигурно си спомняте, как момчето само избра баща си?
   Берта прочете за  всичко това във вестника, изпратен й от далечното сибирско градче. Ето, че намери племенника си. Но за неуниващата учителка по руски език  това беше малко. Тя прерови със своите ученици всички достъпни архивни документи, изпраща запитвания и разбра, в края на краищата, че докторът, автор на „Писмата на любовта” е загинал  в концлагер 308.
 Берта написа за всичко това в редакцията на вестника.  семейството й беше много благодарно. Сега вече знаеха какво се е случило с техния баща и дядо. А така е нужно да се знае….

Москва, 2009 год.

Хенрих все пак се ожени именно за Стася, дъщерята на Елза.  Така ,че семействата по невероятен начин се сродиха. Те живееха в Германия, но трите семейства постоянно се срещаха и си пишеха. Докато здравето й позволяваше, Берта пътуваше до Сибир, за да посети гроба на Ирма. Колко пъти се опитваше да целуне ръцете на Ема за написания репортаж, а на Вера, за съхранените  писма, историята премълчава.
   Нейният любим племенник така си и остана в душите на руснаците. Родната му  майка, от която даже снимка не бе останала / всичко изгоря в пещта на войната/ беше погребана в Русия. Майката, която го възпита беше рускиня. Бащата, майор Митя също беше руснак. След неговата смърт той прибра Тамара при себе си в Германия, където тя не позволяваше на внуците си да говорят на немски, за да знаят езика на своите предци.

   Ема проведе журналистическо разследване и намери в Австралия поляка, пан  Ежи, затворникът от шталаг 308, спасен там от руския лекар Сергей Измайлов. Изпратиха му снимка  и той веднага позна своя спасител. И им написа, че последните думи на доктора били думи за обич към своята жена .
   Така ли е било, или не, но Верочка вярваше, не, не просто вярваше, а беше уверена,че е било именно така. И сложи писмото на Ежи в своята скъпоценна папка.
   Може ли да се забрави войната? Не, трябва винаги да се помни! Не да се мъсти, а да се помни!
    На 9 май Хенрих и всичките му близки се събират в Москва. Те разпръсват на масата всички писма от тази заветна папка. Четат и плачат. И говорят за войната, за доктор Измайлов, за първата Стася, нарекла някога Елза фашистка, за вилата в Подмосковието, където Верочка гледаше влюбените очи на мъжа си, младия лекар, и му обещаваше  винаги да го обича. И тя го обичаше по последния си дъх.
   На нейния гроб децата посадиха  кичест люляк, същия като  в довоенната Валентиновка, където докторът нежно галеше своята Верочка и трогателно я наричаше рижопухеста красавица.

================= =============================== ============================


Рецензии
Тронута до глубины души. Спасибо!!!

Людмила Воронова   10.05.2020 14:46     Заявить о нарушении
На это произведение написаны 2 рецензии, здесь отображается последняя, остальные - в полном списке.