Крещя на времето, а то нехае,
отдавна с него сме в разминат ритъм,
напред върви, като керван залаян,
от кучето на някой скитник.
Крещя му, то ми отмъщава,
със сенките подпухнали в очите
и… понакуцващата болна става,
напомняща, че свършват дните.
Е, щом не чува нека да си ходи,
не съм го викал, друг го е измислил,
ще карам аз по моя си часовник,
разбра ли време, че от теб ми писна.
Не с теб, със себе си във ритъм,
от тук насетне почвам да живея.
Чао Време, няма да ти питам,
решавам аз, кога да остарея.
Време
© Copyright: Петко Илиев, 2010
Свидетельство о публикации №110082207913
Свидетельство о публикации №110082207913
Рецензии