В един сонет за древна катедрала

Не твоето лице сега ме буди,
макар че лягам си със него,
във тънки очертания се губя,
на думи, подредени във кортеж.

И раждам се в изящно слово,
отпило от безгрижния ми смях,
накъсвам смислите до голо
и ги поръсвам със живот.

В съня ми тихо се прокрадва
един сонет за древна катедрала,
със Кръст, забит във небесата.

И заиграваме в старинна драма,
в която ти си с образа на Квазимодо,
а аз съм циганката Есмералда.


Рецензии