Бе някакъв следобед от света.
Бе тихо. Само стъпките ти никнеха.
Когато ме на пусна и безсилен
в тях разпилявах житото на дните си.
Отвсякъде прииждаха ята.
Злините, скупчени накацаха небето ми.
Осиновена в друго тяло паметта
за теб очакваше помилване…
Не ме спасявай в тази тишина.
С докосване
от глас.
И дъх.
И ласка…
Денят не бе настъпил,
а задраскан
потъна в нощната вода.
-----
Сега съм ничий.
От напуснат ден.
Без име са останалите стъпки.
И само в нощния рефрен
понякога с дъжда ме бъркат…
разказ
© Copyright: Пламен Парнарев, 2010
Свидетельство о публикации №110032007021
Свидетельство о публикации №110032007021
Рецензии
