По Антоанета Николова
Дъждът след тебе
бавно се отцеждаше.
В лицата, по балконите горещи.
В умората на делничните спомени.
В листата. Или сенките отсреща.
Зеленото му тяло ме прегръщаше
с ухание на лято и петунии.
И пееха под стрехите капчуците.
В разсънените улици на юни…
Далече, в ъгъла на петък,
дъждът след тебе нарисува
две сънени, сами пътеки.
И в мокрото им тяло сякаш
потъваха очите бавно. Очите ми оттекли…
Аз там забравих по тревата,
в сребристата роса след вятъра,
една самотна, късна вечер.
Когато се превърнеш в есен,
напий от капчиците нежност
в стиха на някакъв обречен…
дъждът след тебе...
© Copyright: Пламен Парнарев, 2010
Свидетельство о публикации №110020207310
Свидетельство о публикации №110020207310
Рецензии