Мгновение. Атанас Стоев

Мгновение –
                    и вот оно ушло,
а я всё в том мгновенье пребываю.
В нем – тишина невысказанных слов
и память о несбывшемся живая.
Там всё мое. И, будто бы во сне,
там годы, пролистав свои сезоны,
мою судьбу рассказывают мне
под времени глухие перезвоны.
Надежды?! – Нет. Они смеются надо мной.
Мои надежды уж не верят в тайну.
Иллюзии – как траурный венок
над дверью неслучившихся мечтаний.
В своих мечтах я прошлое зову.
Бесплотный, в нем надеюсь я согреться…
Но постучалась жизнь, и наяву
ее веду я от порога к сердцу.


Мигът

Мигът! –
                    е вече минало – и аз
единствено във него пребивавам,
за него имам спомени и глас,
чрез миналото още оцелявам.
Там всичко мое е. И аз съм цял.
Там възрастите ми, опрели лакът
в сезоните, разказват ми без жал,
какво съм имал и какво дочакал.
Надеждите?! – те с присмех ме следят,
не вярват моите надежди вече;
илюзиите като некролог висят
върху вратата на прииждащата вечер.
Очаквам миналото си! И пак,
както в мечтите си, – безплътен ставам.
Животът ми е гост. И аз от моя праг
до моето сърце го придружавам.

30.01.1998 г.