по Надежда Радулова
Открехна бялото си рамо зимата.
И скри прозорците,
прихлупени в душата ми.
Посипа в сняг, мъгли и вятър синьото.
Заспаха в бяло всички рани…
Доведените дни затъваха. В пъртината.
И някак си…не стигаха до прага.Окачени
на клоните замръзваха лицата им.
С въздишки по отишлото си лято…
Открехна бялото си рамо зимата.
На утрото избра зелената ми улица.
С останалите цветове от името.
И отънелите тела. На звуците…
Аз там останах…в нея
да живея. Да чакам топлия,
възторжен вик на вятъра.
Стрехите с полуделите капчуци.
И с живата вода на вярата…
А днес съм друг. И прагът ми е скучен.
Не стигат в него пролетните стъпки.
И не гнезди върбата. Без сълзи
капчукът си живее в мен. На сушина…
.....
Тъй близо, до изгряващите есени,
е старческата кашлица в гърдите ми.
Доведените дни са само минало.
Останалото е пъртина…
усещане за зима
© Copyright: Пламен Парнарев, 2009
Свидетельство о публикации №109101505852
Свидетельство о публикации №109101505852
Рецензии
зима ли...с усещане за неземна чувственост и красота...
поезия си, приятелю...с възхищение...
Мария Магдалена Костадинова 15.10.2009 20:49 • Заявить о нарушении
поезия си, приятелю...с възхищение...
Мария Магдалена Костадинова 15.10.2009 20:49 • Заявить о нарушении
