епикриза

Потъвам в този хубав ден, където бавно
душата ти изпълва побелелите пространства.
Дъгата в мен покорно се прегъва.
Небето е олекнало. И странно…
Потъвам в този ничий ден,
зазидал стъпките на толкоз вечери.
В които съм изпращал сън. По теб.
И тиха есен . В пътищата време…

Отдавна не поглеждам настрани.
В забравен извор. И затрупан…
Душата си оставих. В други дни.
Тя скитница е в делника на други…
От тъжният му ромон съм смутен…
Потънали, петачетата светят.
Като лицата на луни.
В отминали далече детства…

А все по- тихо става…знам.
Тревата е порасла. До колене.
Небето ми – отекло…И в следа
душата на полето се въззема.
Очаква новите листа.
И дъжд очаква късата ми зима.
Един до друг. Далечни от света.
Живеят делниците в моето име…

Така - на крачка от снега.
В несигурния сипей на мечтите.
Забравих тази синева…
И в други стрехи тя се скита.
А колко смърт е вътре в мен…
От колко вяра - на обичал.
В неделя гара е светът.
И релсите му в тебе тичат…