Граф Оркни

Под тежкото небе на онзи край студен,
където слънчев лъч промъква се унило
сред мрачни лесове, пропити с лъх на тлен
и в горест, и печал дълбоко спотаили
легенди за любов, за мъст и изневяра,
предателство и чест, издига тъмен ръст
над стръмни брегове една обител стара,
самотен, глух прислон сред пуст околовръст.

Студено е, тревожно и тъжно в този замък,
злокобно, грозно вие вятърът на прага
и мъртво е сърцето, кораво като камък,
обвит със бяла скреж, пълзи унила влага
по тъмните ъгли, а бледната вдовица,
завинаги обречена несбъдното да чака
в отчаяния порив на уловена птица,
танцува смъртен грях в обятията на мрака.

Тук в древни времена, над мрачните вълни
отеквал често вик, приплясвали весла
и ронел се омайно момински смях звънлив.
Явявали се феи и странни чудеса
зад каменните кули се случвали красиво.
Живеел тук в любов със своята съпруга
граф Оркни, рицар славен, но зъл и горделив,
чиято властна воля била закон за другите.

В една безлунна нощ, когато буря гневно
беснейки с дива ярост, ломяла дървесата,
самотен рицар млад, след поход многодневен
замръкнал в този лес, проклинайки съдбата.
Залутан във гората, премръзнал, изтощен,
нечакано съзрял трептяща колебливо
сред мрака светлинка. Дори и в ясен ден
не би могъл да бъде по-истински щастлив.

Светликът го отвел пред портите ковани
и бил приет учтиво, и нагостен богато,
и не веднъж догоре допълван бил стакана
със най-пенливо пиво. А в полунощ, когато
за сън настанал час, в най-източната кула
застлали му постеля. Утихнал говор, смях.
И в тази тишина внезапно всички чули
предсмъртен вик, изпълнен със болка, ужас, страх.

Обзет от мрачна ревност, защото забелязал,
че младата графиня към госта възхитено
поглеждала, лорд Оркни във стаята бил влязъл
и в този миг пред него лежал обезглавен
младежът. После графът във каменна килия,
известна само нему, безжизненото тяло
завлякъл. Но навярно от бясната стихия,
бушуваща навънка, подпорите поддали

и каменният свод се срутил върху тях.
Останал графът жив, ала крещял напразно.
Слугите изтерзани разбягали се в страх
и мястото проклели тъй, сякаш е заразно.
Единствено останала нещастната вдовица
със сенките да броди под мрачните колони.
Но скоро небосводът и нейната звездица,
почти изтляла вече, сред пустота отронил.