Кровь остается. Петър Караангов

Холм осыпается белой солью.
Горы рушатся – словно стены.
Ничто не вечно под небом. Только
кровь неизменна.

Лежит солдат среди трав зеленых,
Отчизною не клянется.
Вода утечет. Опадут клены.
Кровь остается.

Курганы черные, сёла без песен.
Горит листва палая.
А на кусте шиповника весело
кровь цветет – алая.

Солнце зайдет, свод покидая.
Всадник промчит – не вернется.
Звезда упадет, в полете мерцая.
Кровь остается.

Горчит на устах безгласных
цветок, что уже увядает.
Небо горчит бесстрастное.
Лишь кровь – святая.

Вечерней порой обжигающий ветер
над нами несется.
Когда и нас уже нет на свете,
кровь остается!


Кръвта остава

Руши се хълма – едничко рамо.
Планината се кърши – бяла.
И всичко става на части. Само
кръвта е цяла.

Юначен юнак лежи на тревата
върху зелена морава.
На бели реки изтече водата –
кръвта остава.

Черни баири. Село без песен.
Гори дърво запалено.
Скрита под шипка розово весела,
кръвта цъфти алена.

Ще зайде слънце. Свод ще помръкне.
Конник нейде минава.
Звезда да падне, ручей да млъкне –
кръвта остава.

Цвете алено върху уста няма
горчива роса слага.
Горчи небето. Едничка само
кръвта е блага.

И грее в синята, в глухата вечер
страшна жарава.
Когато и нас ни няма вече,
кръвта остава!

1968