и малко проза, но на български

Да, има един човек. Има го и го няма. Той си е той... някъде там със своите мисли, Любови и планове... разхвърляни чувства... Той си е той и постоянно се влюбва, търси, намира, губи и пак всичко отначало... Не пише и не претендира за нищо. Някъде там...
Но има интер-Эхо, което непрекъснато ми напомня за грешките и очакванията. Изгубих го някъде по пътя между Лондон и Варна. В един миг, когато изпращах sms. Беше в края на зимата. Вали... нещо между сняг и дъжд и една сутрин се изгубихме. Не беше случайно, а целенасочено. Прозата ни събра, а една картичка ни дели. Тук може да се добави много за литературния герой, но какво значат допълненията към образа, когато само ти знаеш кой кой е? Мога да напиша как съчинявам стихове и как пиша проза... не е тайна – на един дъх. Без редакция и строго пресмятане на мъжка и женска стъпка, без да броя строфите, има само ритъм и образи и... и... и...и... просто стихове и проза. Сега може да се напише колко е хубаво и качествено за читателя да включиш един-два термина (икономически, политически, литературни, спортни, медицински, от изкуството и...) и много актуални теми да присъстват в написаното – съгласете се, че ще изглежда по-зряло и умно. Но защо? Няма да доказвам на никого нищо и не страдам от скрупули...
Само интер-Эхо знае кой кой е...
Изгубихме се на кръстопътя... аз завих и беше "Красный...красный... красный!" и вече е Великден...
Търся го.
Това е...
по Великден се случват чудеса, но не винаги, но между две Луни... там на брега...