Антология на руската поезия. Руски поети-емигранти, А-З
В раздела са включени 161 превода от 113 поети от руската емиграция, А-З
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
Руски поети-емигранти, А-З – 161 творби от 113 поети http://stihi.ru/2021/01/19/24
Руски поети-емигранти, И-Я – 184 творби от 107 поети http://stihi.ru/2021/01/22/12
Общо руски поети-емигранти – 345 творби от 220 поети
Руски поети-емигранти
1905-1938 г. *
1939-1959 г. **
1960-1993 г. ***
СЪДЪРЖАНИЕ
Аглаида Шиманская *
Да чувам есенния вятър / Слушать ветер осенний
Аглая Шишкова **
Нощем / Ночью
Алла Головина *
По радиото руски глас студен / По радио холодный русский голос
Александра Паркау *
Макар че стиховете ми не са епични / Пускай мои стихи не создадут эпохи
Александра Петрова ***
Ако вляво и вдясно е тъмно / Если слева и справа темно
Александър Алтшулер ***
Човек без фамилия и без адрес / Один человек без фамилии и адреса
Александър Бараш ***
В любов бог твой не млад е купидон / Твой бог любви – не школьник-купидон Александър Биск *
Русия / Русь
Александър Вертинский *
Пий, моя младичка, пий, моя миличка / Пей, моя девочка, пей моя милая
Концерт на Сарасате / Концерт Сарасате
Дим без огън / Дым без огня
Ти успокой ме / Ты успокой меня
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Александър Волпин ***
В зоопарка / В зоопарке
Александър Галич ***
Преселение на душите / Переселение душ
Александър Гингер *
Фрагмент от стихотворението „Име” / Из „Имя”
Нас ни очаква щастие зад ъгъла / Нас поджидает счастье за углом
Корифеят е пред хора / Корифей выходит перед хором
Александър Глезер ***
Дъжд, не дъжд / Дождь – не дождь
Александър Кондратиев *
Луцифер / Люцифер
Александър Кусиков *
На кобилица моите мисли виснат / Мои мысли повисли на коромысле
Звънчета (Чувам звън на далечни звънчета) / Бубенцы (Слышу звон бубенцов издалёка)
Александър Неймирок *
От сън и влага мъчи се овраг / Томится сном и сыростью овраг
Дъжд шуми / Дождь шумит
Александър Очеретянский ***
В гората / В лесу
Александър Перфилиев *
На неизвестната / Неизвестной
Александър Радашкевич ***
Ще бъда вятър / Я буду ветром
Александър Рихтер ***
А подаръкът ти, куклата със синьото лице / Твой подарок, твоя кукла с голубым лицом
Александър Туринцев *
Защо стремглаво бързаш цял живот / Зачем всю жизнь стремилась ты, спеша
Александър Фьодоров *
Тъгата / Грусть
Алексей Ачаир *
Полярна брезичка / Полярная берёзка
Алексей Дураков *
Мостът / Мост
Алексей Ейснер *
Сбогуване / Прощание
Алексей Паршчиков ***
Лиман / Лиман
Алексей Хвостенко ***
Слепецът / Слепой
Алексей Цветков ***
Ситуация А / Ситуация А
Анатолий Величковский *
Объркан свят / Все путается
Макар че този тъжен век / Пускай печальный этот век
Анатолий Гейнцелман *
Кентавър / Кентавр
Анатолий Щейгер *
Не вярвам, че безследно отлетя / Не верю, чтобы не было следа
Ще дойде време (не сега, след нас / Настанет срок, не сразу, не сейчас
Не те очаква никой в пътя твой / Никто, как в детстве, нас не ждет внизу
Анна Горенко ***
Където нощ отвесна в падане свободно / Где ночь отвесная в падении свободном
Анна Присманова *
Мъгла / Туман
Баба / Бабушка
Анри Волохонский ***
Степ / Степь
Антонин Ладинский *
С какви сълзи / В каких слезах
Аркадий Ровнер ***
Страната, простряла над себе си небе / Страна, раскинувшая над собой небо
Арсений Несмелов *
Цареубийци / Цареубийцы
Към победата / К победе
Ние / Мы
Бахит Кенжеев ***
Сън ли сънувам / Снятся ли сны
Борис Бета *
Здравей, сняг / Здорово, снег
Борис Божнев *
Христос роди се / Христос родился
Мъртвешки е бледа Русия / России мертвенная бледность
Припомни си среброто / Помнишь то серебро
Борис Волков *
Пясъци / Пески
Борис Закович *
Каква съдба за пътя ни избрахме / Какой судьбы избрали мы дорогу
Да поговориме през пролетта / Весною хочется поговорить
Борис Нарцисов *
Timeless Land / Timeless Land
Борис Незлобин *
В планините на Кавказ / В горах Кавказа
Борис Новосадов *
В изгнание живеем / Живем в изгнании
Борис Поплавский *
Розово време преплува света със зората / Розовый час проплывал над светающим миром
Сняг над пусти улици се стече / Снег идёт над голой эспланадой
Вагрич Бахчанян ***
Сън / Сон
Заповед № 5 / Приказ № 5
Бременност / Беременность
Вадим Гарднер *
Петербургска зима / Петербургская зима
Вадим Делоне ***
В погранични пилони душата събрах / Вся душа в пограничных ребристых столбах
Има воля, има съдба / Есть воля, есть судьба
Вадим Козовой ***
Мелница под ключ. VII / Мельница под замком. VII
Свобода ли? Свобода? /
Вадим Месяц ***
Приказен шепот / Сказочный шепот
Валентин Горянский *
Свободомислещ / Свободомыслящий
Валерий Брайнин-Пасек ***
Не отговарям за теб / Я за тебя не отвечаю
Валерий Дунаевский ***
Край зоната / У запретки
Валерий Перелешин *
Беглец / Изгой
Варвара Йевлева *
Град Харбин / Город Харбин
Василий Бетаки ***
Жалете мокрите стобори / Жалейте мокрые заборы
Василий Обухов *
Изстиване / Остывание
Василий Сумбатов *
Страшни вести / Страшные вести
Венедикт Март *
В пушалнята / В курильне
Сред Амурския залив / На Амурском заливе
Вера Лурие *
Петроград / Петроград
Виктория Андреева ***
И с нежност / И с нежностью
Събуди се в мен таз печал / Проснулась во мне эта грусть
Виктор Ветлугин *
До прозореца / У окна
Виктор Мамченко *
Цветя прецъфтяват / Цветы отцветают
Виктор Некипелов ***
Балада за първия обиск / Баллада о первом обыске
Виктор Урин ***
Лидка / Лидка
Вилен Барский ***
Смях / Смех
Упражнение по заекване / Упражнение для заикания
Владимир Вейдле *
Брегът на Иския / Берег Искии
Владимир Галской *
Где е обещаното ти чудо / Где тобой обещанное чудо
Владимир Ганделсман ***
Ода за есента / Ода осени
Владимир Глозман ***
Да чета се отучих, да пиша съвсем не умея / Разучившись читать, а писать никогда не умевши
Владимир Друк ***
Роденият да пълзи защо лети / Рожденный ползать зачем летает
Заявление / Заявление
Владимир Злобин *
Сънища / Сны
Владимир Марков **
Падат нейде там метеорити / Где-то падают метеориты
Владимир Набоков *
Вълчето / Волчонок
Разстрел / Расстрел
Езеро / Озеро
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Владимир Познер *
Атаман Глад / Атаман Голод
Владимир Померанцев *
Сирена / Сирена
Владимир Слободчиков *
За нас, любима, в тази шир прастара / О, лишь для нас с тобою, дорогая
Владимир Смоленский *
Над Черно море, над белия Крим / Над Чёрным морем, над белым Крымом
Владимир Ханан ***
Неотдавна прочетох писмата / Прочитал я недавно письма
Запомни тази нощ / Запомни эту ночь
Владислав Елис **
Самота / Одиночество
Първа страница / Первая страница
Владислав Ходасевич *
Пътят на зърното / Путем зерна
Ти прекрачи, ти прескочи / Перешагни, перескачи
Мили момичета, вярвайте, ако щете / Милые девушки, верьте или не верьте
Към поета / Поэту
Вячеслав Иванов *
Корабни платна / Парус
Галина Кузнецова *
Макар че всичко има край / Пусть всё изменит, всё пройдёт
Генадий Беззубов ***
Бедняшка пролет е в града / Во граде нищенском весна
Георгий Адамович *
Променя се всичко в живота ни още – о, да / Еще переменится все в этой жизни – о, да
Без отдих сме / Без отдыха дни и недели
Не казвай, че поезията е мечта / Нет, ты не говори: поэзия – мечта
Безспорно, има шантави слова / Есть, несомненно, странные слова
Георгий Голохвастов *
Сказание за нарциса / Сказанье о нарциссе. Посвящение
Георгий Гранин *
Станси / Стансы
Георгий Иванов *
Млади ний не сме. Нито сме стари / Мы не молоды. Но и не стары
Петерхоф / Петергоф
Гизела Лахман *
Аз в полусън към вечността погледнах / Я в полудрёме в вечность заглянула
Глеб Глинка **
Завист / Зависть
Глеб Цвел ***
Когато ме в сън лош дариш / Когда ты в сне дурном даришь
Григорий Блох *
Среща / Встреча
Григорий Дикщейн ***
Щом косите дъждовни / Если косы дождей
Григорий Сатовский – младши *
Златни корабчета / Золотые кораблики
Давид Бурлюк *
Ти богиня сред храма прекрасна си / Ты богиня средь храма прекрасная
Даниил Ратгауз *
Ний седяхме си с теб край заспала река / Мы сидели с тобой у заснувшей реки
В тази лунна нощ / В эту лунную ночь
Дмитрий Бобишев ***
Троица / Троица
Дмитрий Кимелфелд ***
Говорещ папагал / Говорящий попугай
Ягодови поляни / Земляничные поляны
Случай на разходка / Случай на прогулке
Дмитрий Мережковский *
В ден първи, сътворен отново / И вновь, как в первый день созданья
Как живееш / Что ты можешь
Аз на хората обич да дам не успях / И хочу, но не в силах любить я людей
Довид Кнут *
Пустинна светлина / Пустынный свет
Евгений Гесен *
Как страшно е след слънчева раздяла / Как страшно после солнечной разлуки
Евгений Недзелский *
Слънчевите искри – глухарчета / Блёстки солнца – одуванчики
Евгений Хорват ***
Неделно / Воскресное
Евгений Яшнов *
Смърт / Смерть
Чернеят вечери / Чернеют вечера
Екатерина Таубер *
Самотата на всяка душа / Одиночество каждой души
Елена Неделская *
Светлата нишка / Светлая нить
Вечер / Вечер
Елисавета Кузмина-Караваева *
В бдение молете се за мен / Бодрствуйте, молитесь обо мне
Eлла Боброва **
Лежи пред мен като на длан градът / Лежит передо мной как на ладони город
Ема Трахтенберг *
Не си прекрасна / Ты не прекрасна
Емилия Чегринцева *
Прага / Прага
Зинаида Гиппиус *
Вик / Крик
Безсилие / Бессилье
Има слова / Есть речи
Да се живее / Жить
Зинаида Шаховская *
Диотима – Нощ / Диотима – Ночь
---------------
Аглаида Шиманская
Руската поетеса и писателка Аглаида Шиманска (Аглаида Сергеевна Левицкая/ Шиманская) е родена на 10/23 май 1903 г. в Москва. Детството и юношеството й преминават в Швейцария, от 30-те години живее във Франция. Публикува поезия в списания, алманаси и антологии на руската емиграция като „Новый журнал”, „Современник”, „Эстафета”, „Муза Диаспоры”, „Содружество”, „Новоселье”, „Русская мысль” и др. Членува в „Объединение молодых деятелей русского искусства и науки”. Автор е на стихосбирките „Капля в море” (1950 г.), „Новолунье” (1955 г.), „Я вам прочту” (1963 г.) и „Антенны” (1976 г.). Умира на 12 януари 1995 г. в гр. Гани, Франция.
ДА ЧУВАМ ЕСЕННИЯ ВЯТЪР
Вятър есенен в къщичка край пътя да слушам,
ромон на колела да пълзи.
Нейде там, сред полето в селцето радушно –
лунен блясък от родни брези.
И да чувам как плаче прозорчето нямо,
а сълзи да стаявам в лъчи,
срещи тягостни с теб и раздели да няма,
да не бягам от твойте очи.
Ветровете да чувам, да чувам до болка,
да пропадам сред тях, да летя,
ветровитото време и Божата воля
до последния час да търпя.
СЛУШАТЬ ВЕТЕР ОСЕННИЙ
Слушать ветер осенний при дороге в избушке,
Слушать скрип проезжих колес.
Где-то там, среди поля, в глухой деревушке
Лунный свет от родных берез.
Слушать долго, как плачет оконце слепое,
И не выплакать слез своих,
И не встретиться, и не расстаться с тобою,
И не скрыться от глаз твоих.
Слушать ветер, все слушать и слушать до боли,
До безумья, сорваться, лететь,
И твою непогоду, и Божью волю
До последнего часа терпеть.
---------------------------------------------
Аглая Шишкова
Руската поетеса Аглая Шишкова (Агния Сергеевна Суражевская) е родена на 1 февруари 1923 г. в гр. Рославл, Смоленска област. Племенница е на писателя Вячеслав Шишков, съпруга на писателя Леонид Ржевский. От 1942 г. живее в Германия, а от 1955 до 1960 г. завършва университета в гр. Лунд, Швеция. Публикува поезия и публицистика в емигрантски списания, сборници и антологии като „Грани”, „Посев”, „Мосты”, „Новый журнал”, „Стихи”, „Литературное зарубежье”, „Муза диаспоры”, „На Западе”, „Содружество”, „Вернуться в Россию стихами” и др. От 1963 г. живее в САЩ, защитава аспирантура в Нюйоркския университет (1969 г.), в който след това преподава. Авторка е на стихосбирките „Стихи” (1947 г.) и „Чужедаль” (1953 г.). Умира на 26 май 1998 г. в Ню Йорк.
НОЩЕМ
Нощ е в чужбина. Тишина.
Небето спи, от звездно злато сгрято.
Защо в душата ми вина
изпълва друга тишина,
ах, не с това, а с друго злато!
То чуждо ми е. В здрача вял
ще погадая полусънни вопли,
та карти с ледена печал
измама ласкава да стопли.
НОЧЬЮ
Ночь на чужбине. Тишина.
Спит небо, звездной россыпью согрето.
Ах, почему душа до дна
Иною тишиной полна,
Иною россыпью – не этой!
А этим я чужая. Пусть!
Вот погадаю, сидя на постели,
Чтоб карты ледяную грусть
Обманом ласковым согрели.
1953 г.
---------------------------------------------
Алла Головина
Руската поетеса Алла Головина (Алла Сергеевна Штейгер-Головина) е родена на 2/15 юли 1909 г. в с. Николаевка, Киевска губерния. През 1920 г. емигрира със семейството си в Турция, след което живее от 1921 г. в Чехия, от 1934 г. във Франция, от 1939 г. в Швейцария и от 1955 г. в Белгия. Завършва руска гимназия в чешкия гр. Моравска Тршебова. Поддържа връзки с литературното обединение „Скит” и с литературни групи в Чехия и Франция. Публикува стихове в издания като „На Западе”, „Воля России”, „Русские заметки”, „Возрождение”, „Руль” и др. Автор е на стихосбирката „Лебединая карусель” (1935 г.) и на издадените след смъртта й „Городской ангел” (1989 г.), „Ночные птицы” (1990 г.) и „Вилла Надежда” (1992 г.). Умира на 2 юни 1987 г. в Брюксел, Белгия.
ПО РАДИОТО РУСКИ ГЛАС СТУДЕН
По радиото руски глас студено
твърди, че Севастопол пак пламти.
Душата ми навярно е сломена,
там в Бяла армия будуваш ти.
В бой страшен бяха наште при Каховка,
мъчително воюваха за Крим.
Луната като сребърна подковка
мъждукаше през белезникав дим.
На гробището ти за Блок си спомни
пред кървавия сутрешен разгром.
Отсъждат времена. Съдба чутовно
реди възмездие. Последен гръм.
На Врангел сянка в Изтока витае:
– Евакуирайте по спешност Крим –
татари идват. На леда безкраен
ливонски рицари ще победим.
* Ливония – историческа област на крайбрежието на Балтийско море на териториите на днешните Литва, Латвия и Естония.
ПО РАДИО ХОЛОДНЫЙ РУССКИЙ ГОЛОС
По радио холодный русский голос
Не признает, что Севастополь пал.
Душа моя, должно быть, раскололась,
Пока ты в Белой армии не спал.
Как бились страшно наши под Каховкой,
Мучительно отстаивали Крым.
Серебряною маленькой подковкой
Луна всходила через белый дым.
На кладбище о Блоке ты заспорил,
Пока к утру не начался погром,
История рассудит. Рок ускорил
Возмездие. И вот – последний гром.
Тень Врангеля взметнулась над Востоком:
– Эвакуируйте в порядке Крым. –
Идут татарья. Но на льду широком
Ливонских рыцарей мы победим.
1942 г.
---------------------------------------------
Александра Паркау
Руската поетеса и писателка Александра Паркау (Александра Петровна-Нилус Паркау) е родена през 1887 г. в гр. Новочеркаск, Ростовска губерния. Завършва гимназия в гр. Тифлис, днес Тбилиси в Грузия. През 1916 г. емигрира в Китай. В дома й в гр. Харбин се организират първите събрания на поетите от литературното обединение „Молодая Чураевка” и литературния кръг „Среда”. Пише стихове на руски и на френски език. Публикува стихотворения, разкази и фейлетони в емигрантски списания и вестници като „Рубеж”, „Русское слово”, „Русское обозрение”, „Шанхайская заря”, в колективния сборник „Багульник” и др. Превежда английска и френска поезия, през 1928 г. в нейни преводи излиза книгата на Пол Жералди „Я и ты”. От 1933 г. живее в гр. Шанхай. След Втората световна война се връща в Русия. Авторка е на стихосбирките „Огонь неугасимый” (1937 г.) и „Родной стране” (1942 г.). Умира през 1954 г. в селище в Казахстан.
МАКАР ЧЕ СТИХОВЕТЕ МИ НЕ СА ЕПИЧНИ
Макар че стиховете ми не са епични
и нямат нови форми с жарки откровения,
събрах печал, мечти, съмнения, въздишки
на гинещите с мен трагични поколения.
На всички тез, които възприеха мрачно
култура стъпкана на развенчано слово
и с мен изхвърлени са от вълни кипящи
на миналото над мъртвешката основа.
Аз мисля с мислите им, в думите им мост съм,
от простичък език на руска реч привлечен:
по древен образец гласежът му е родствен
на бъдните зори с далечните предтечи.
Той с думите си преживявания вихри,
които в роден град, сред родните простори
в съзнанието детско с въздуха попихме
и в ромона на плавен разговор говорим...
ПУСКАЙ МОИ СТИХИ НЕ СОЗДАДУТ ЭПОХИ
Пускай мои стихи не создадут эпохи,
В них нет ни новых форм, ни жгучих откровений;
Я собрала печаль, мечты, сомненья, вздохи
Трагично гибнущих со мною поколений.
Всех тех, кто воспринял в своеобразной раме
Культуры попранной развенчанное слово
И выброшен со мной бурлящими волнами
В мертвеющую гладь недвижного былого.
Я мыслю мыслью их, я говорю их словом,
Нехитрым языком спокойной русской речи:
Старинным образцам он родственен во многом,
И далеки ему грядущих зорь предтечи.
В нем только те слова и те переживанья,
Что в городах родных, среди родных просторов
Вобрали с воздухом мы в детское сознанье
В журчаньи медленном обычных разговоров…
1937 г.
---------------------------------------------
Александра Петрова
Руската поетеса, писателка, литературовед и преводач Александра Петрова (Александра Геннадиевна Петрова) е родена на 30 април 1964 г. в Ленинград. Завършва филологическия факултет на Тартуския университет. Публикува поезия и проза в списания и антологии като „Звезда”, „Континент”, „Митин журнал”, „Новое литературное обозрение”, „Знамя”, „Зеркало”, „Максимка”, „Строфы века”, „Освобожденный Улисс”, „НЛО”, „Критическая масса” и др. През 1990 г. емигрира в Израел, от 1993 г. учи във факултета по история на изкуствата при Еврейския университет в Йерусалим, от 1998 г. е в Италия. Превежда поезия от италиански и иврит. Авторка е на стихосбирките „Линия отрыва” (1994 г.), „Вид на жительство” (2000 г.), „Altri Fuochi” (2005 г.), „Только деревья” (2008 г.) и на романа „Аппендикс” (2016 г.). Нейни стихове са включени в антологията „Современная литература народов России”. Живее в Рим, Италия.
АКО ВЛЯВО И ВДЯСНО Е ТЪМНО
Ако вляво и вдясно е тъмно,
принудително кацане е –
просто скачайте през прозореца.
Откажете предпазни жилетки в салона –
затрудняват придвижването към свобода.
И за упреци вий не мислете,
докато не отворите парашута.
По страхливия взор на съседите
става ясно: надвисва минутата.
За успешната царственост на филиза
от дланта на Евфал
под снежната пряспа.
* Евфал – герой от древногръцките легенди, аргонавт.
ЕСЛИ СЛЕВА И СПРАВА ТЕМНО
Если слева и справа темно,
вынужденная посадка –
просто вывалиться в окно.
Не надувайте защитных жилетов в салоне, –
они затрудняют продвиженье к свободе.
И про укоры не думайте,
пока не раскроете парашюта.
По опущенным взглядам соседей
станет ясно: надвинулась эта минута.
Для растущего царства побега,
из ладони Евфала,
под сугробом снега.
---------------------------------------------
Александър Алтшулер
Руският поет Александър Алтшулер (Александр Борисович Альтшулер) е роден на 29 септември 1938 г. в Ленинград. Завършва факултета по физика при Ленинградския педагогически институт. Участва в занятията на литературния кръжок към Двореца на пионерите и на университетското литературно студио. Работи като учител и инженер. Публикува стихове в самиздатски списания и алманаси като „Транспонанс”, „Fioretti”, „Митин журнал”, в антологии, сборници и издания като „У Голубой лагуны”, „Освобождённый Улисс”, „Новая литературная карта России”, „Новый журнал”, „24 поэта и 2 комиссара”, „Двоеточие” и др. През 1993 г. емигрира в Израел. Автор е на стихосбирките „Неужели всегда ряд за рядом” (1998 г.) и „Я не знаю себе имени” (2008 г.). Умира на 2 октомври 2014 г. в Йерусалим.
ЧОВЕК БЕЗ ФАМИЛИЯ И БЕЗ АДРЕС
Човек без фамилия и без адрес се скрил в друг човек.
Отишъл си вкъщи, картина видял: битът не е бит и не е нравът нрав.
Противно му станало и се обесил.
Не го забелязали и той възкръснал, но полудял.
Отново не го забелязали, той станал тих. И нали е незабележим,
естествено, пак не го чули.
И той закрещял, но тъй тихичко, че от досада си включили телевизора.
Слаб звън го повикал от онзи свят; казал той: Идват! Но никъде
не тръгнал: измели го, някъде си го изкихали. Ето това е.
Нарича се: повест за нечий живот или как търсим щастие, или пък как
да се превърна и как да мириша, или да бъда.
ОДИН ЧЕЛОВЕК БЕЗ ФАМИЛИИ И АДРЕСА
Один человек без фамилии и адреса спрятался в другого.
Пришёл в дом, увидел картину: быт не быт, нрав не нрав.
Стало тошно и повесился.
Никто этого не заметил и человек воскрес, но стал сумасшедшим.
Этого опять не заметили, и он стал тихим. Тем лучше, незаметней.
Естественно, что этого опять не услышали.
Тогда он стал кричать, но так тихо, что со скуки включили телевизор.
Слабый звонок с того мира позвал его и он сказал: идут. Но никуда
не ушёл: его вымели, в другом месте – счихнули. Вот и всё.
Называется: повесть одной жизни или как стать счастливым или как
превратиться или как па;хнуть или быть.
1996 г.
---------------------------------------------
Александър Бараш
Руският поет, писател, литературен критик, журналист и преводач Александър Бараш (Александр Максович Бараш) е роден на 10 септември 1960 г. в Москва. Завършва филологическия факултет на Московския педагогически институт. Работи като учител, от 1985 до 1989 г. е съредактор на самиздатския алманах „Эпсилон-салон”. Публикува поезия в антологии като „Строфы века”, „Самиздат века”, „Crossing Centuries”, „Зеркало современной русской литературы” и „Освобождённый Улисс” и в списания като „Новое литературное обозрение”, „Воздух”, „Иностранная литература”, „Знамя”, „Text only”, „Интерпоэзия” и др. През 1989 г. емигрира в Израел. Автор е на стихосбирките „Оптический фокус” (1992 г.), „Панический полдень” (1996 г.), „Средиземноморская нота” (2002 г.), „Итинерарий” (2009 г.), на романите „Счастливое детство” (2006 г.) и „Своё время – Москва” (2014 г.) и на книгата с избрани преводи на съвременна израелска поезия „Экология Иерусалима” (2011 г.). Работи в руския отдел на Радио „Голос Израиля”, член е на редколегията на сп. „Зеркало”, член е на Съюза на рускоезичните писатели в Израел. Живее в Йерусалим.
В ЛЮБОВ БОГ ТВОЙ НЕ МЛАД Е КУПИДОН
В любов бог твой не млад е купидон,
а ветеран с насмешка в гъсти бръчки.
Той не забравя хладния кондом
и чак след туй доказва ти, че мъж е.
Не е съвсем добър и „но” не слагай, как
в таз антистрофа стискаш антитеза.
Той иска в стаята да бъде мрак
и не пришпорва вялите синтези...
ТВОЙ БОГ ЛЮБВИ – НЕ ШКОЛЬНИК-КУПИДОН
Твой бог любви – не школьник-купидон,
а ветеран с ухмылкою в морщинах.
Он не забудет рассмотреть кондом –
и лишь затем докажет, что мужчина.
Ничем он не хорош, и не поставишь „но”
в антистрофу, чтоб антитезис тиснуть.
Он любит, когда в комнате темно,
и не торопит вяловатый синтез...
---------------------------------------------
Александър Биск
Руският поет и преводач Александър Биск (Александр Акимович Биск) е роден на 17/29 януари 1883 в Киев. Учи в Киевския политехнически институт (1901-1904 г.), завършва висшето си образование в Лайпцигския университет в Германия. Първите му публикувани стихове са от 1903 г. в сп. „Юго-западная неделя”. Публикува поезия в руски и емигрантски издания като „Южная мысль”, „Одесские новости”, „Новый журнал для всех”, „Новая жизнь”, „Новая Россия”, „Весы”, „Золотое руно”, „Перевал”, „Красное знамя”, „Русская мысль”, „Новое русское слово” и др. През 1919 г. емигрира в България (където се ражда синът му Анатол Биск, станал известен с поетичния псевдоним Ален Боске), през 1927 г. се преселва в Белгия, а от 1942 г. живее в САЩ. Превежда от немски, френски, английски, фламандски и български език, известен е с преводите си на творчеството на Рилке. Автор е на стихосбирките „Рассыпанное ожерелье” (1912 г.) и „Своё и чужое” (1962 г.) и на книгите с преводи „Р. М. Рильке. Собрание стихов” (1919 г.) и „Избранное из Р. М. Рильке” (1957 г.). Дълги години е председател на нюйоркския „Кружок русских поэтов в Америке”, до края на живота си е председател на ревизионната комисия на Литературния фонд на емигрантските организации. Умира на 1 май 1973 г. в Ню Йорк.
РУСИЯ
Русия моя: кътче бледо,
в два книжни рафта тя е с мен.
Познатите корици гледам,
на тях се моля всеки ден.
Монета с Пушкин, томче с Блок са
все спътници от прежни дни –
сред тях не ми е тъй самотно
при дружби в чуждите страни.
Над тях като кандило скромно –
гравюра с Кремъл, шепа пръст,
от киевска градина клонка –
това е мойта Рус.
РУСЬ
Вот Русь моя: в углу, киотом,
Две полки в книгах – вот и Русь.
Склонясь к знакомым переплётам,
Я каждый день на них молюсь.
Рублёвый Пушкин, томик Блока…
Все спутники минувших дней –
Средь них не так мне одиноко
В стране чужих моих друзей.
Над ними – скромно, как лампада,
Гравюра старого Кремля
Да ветвь из киевского сада –
Вот Русь моя.
1921 г., Варна
---------------------------------------------
Александър Вертинский
Руският поет, композитор, киноактьор, певец и естраден артист Александър Вертински (Александр Николаевич Вертинский) е роден на 9/21 март 1889 г. в Киев. Още като ученик публикува свои разкази в местните вестници и играе в любителски театрални спектакли. С пристигането си в Москва, през 1913 г. той прави своя театрален дебют като актьор и драматург в Театъра на миниатюрата и своя актьорски кинодебют във филма „Обрыв”. През Първата световна война е доброволец на фронта, а след войната продължава да се снима активно в киното, пише и изпълнява песни, има многобройни естрадни изяви и театрални гастроли. През 1920 г. емигрира и продължава своята творческа дейност в Полша, Германия, Франция и други европейски страни, известно време живее в САЩ и в Китай, прави турнета из целия свят. През 1943 г. се връща в родината и прави над две хиляди концерти в театри, заводи и на фронта. След войната продължава да се снима в киното, да твори и да се изявява пред обичащата го публика. Умира непосредствено след последния си концерт в Ленинград – на 21 май 1957 г. За своя път в руската естрада Вертински казва: „Аз бях повече от поет, повече от актьор. Извървях нелекия път на новаторството, създавайки свой собствен жанр...”
ПИЙ, МОЯ МЛАДИЧКА, ПИЙ, МОЯ МИЛИЧКА
Пий, моя младичка, пий, моя миличка,
лошо вино в този час.
Ние с теб бедни сме, ние унили сме –
щастие няма за нас.
Нас ни измамиха, нас ни заплетоха,
обич ни вляха по план...
Хитро и тънко, тъй тънко ни метнаха,
няма забравяне там!
Нас ни изпиха, в бокали кристални сме
светло уханно вино...
Ето защо мойте песнички жални са,
ето защо сме ведно.
Наште сърца – ръкавици омърляни.
Наште душици мълчат!
Ний от жестока ръка сме изхвърлени
в този огромен креват.
Пий, моя младичка, пий, моя миличка,
лошо вино в този час.
Ние с теб бедни сме, ние унили сме –
щастие няма за нас.
ПЕЙ, МОЯ ДЕВОЧКА, ПЕЙ, МОЯ МИЛАЯ
Пей, моя девочка, пей моя милая,
Это плохое вино.
Оба мы нищие, оба унылые –
Счастия нам не дано.
Нас обманули, нас ложью опутали,
Нас заставляли любить...
Хитро и тонко, так тонко запутали,
Даже не дали забыть!
Выпили нас, как бокалы хрустальные
С светлым, душистым вином...
Вот отчего мои песни печальные,
Вот отчего мы вдвоем.
Наши сердца, как перчатки изношены.
Нам нужно много молчать!
Чьею-то жесткой рукою мы брошены
В эту большую кровать.
Пей, моя девочка, пей моя милая,
Это плохое вино.
Оба мы нищие, оба унылые –
Счастия нам не дано.
1917 г.
-----
КОНЦЕРТ НА САРАСАТЕ
Той е стар цигулар. Побелял и гърбат е,
той ревнува Ви, бие Ви, няма мечти,
но концерта засвири ли на Сарасате,
като птица сърцето Ви пее, лети.
Той по дух е женкар. Знае много секрети,
от жената умее да стори „зеро”...
Но когато цигулка тъжи с флажолети,
той божествен е принц, за любов Пиеро!
Той Ви смачка, пречупи, окраде Ви всичко.
Femme de luxe съумя с femme de chambrc да смени.
Не е моден отдавна, дори неприличен
е жакетът къртичи на Вашите дни.
В изморено лице, в отчаяние тежко
Ви заляха небрежност, отпуснатост, глад.
Та нима е възможно със злобна насмешка
и с обуща да тъпчеш по люляков цвят?
И когато Ви с ласки гори грубовати,
тихо плачете в някое ъгълче там;
щом засвири концерта на бог Сарасате,
с нова кръв сред душата Ви влива се плам!
Безобразно, ненужно, нездраво, чепато –
ненавиждате таз всепоглъщаща власт,
но прощавате всичко за миг Сарасате
с дива ярост, безумно, с болезнена страст!
* Флажолет – музикален термин, характеризиращ начина на свирене с умело извличане на обертонове.
* „Femme de luxe”, „femme de chambre” (фр.) – „жена лукс”, „жена за вкъщи”.
КОНЦЕРТ САРАСАТЕ
Ваш любовник скрипач, он седой и горбатый.
Он Вас дико ревнует, не любит и бьет.
Но когда он играет „Концерт Сарасате”,
Ваше сердце, как птица, летит и поет.
Он альфонс по призванью. Он знает секреты
И умеет из женщины сделать „зеро”...
Но когда затоскуют его флажолеты,
Он божественный принц, он влюбленный Пьеро!
Он Вас скомкал, сломал, обокрал, обезличил.
Femme de luxe он сумел превратить в femme de chambrc.
И давно уж не моден, давно неприличен
Ваш кротовый жакет с легким запахом амбр.
И в усталом лице, и в манере держаться
Появилась у Вас и небрежность, и лень.
Разве можно так горько, так зло насмехаться?
Разве можно топтать каблуками сирень?..
И когда Вы, страдая от ласк хамоватых,
Тихо плачете где-то в углу, не дыша, –
Он играет для Вас свой „Концерт Сарасате”,
От которого кровью зальется душа!
Безобразной, ненужной, больной и брюхатой,
Ненавидя его, презирая себя,
Вы прощаете все за „Концерт Сарасате”,
Исступленно, безумно и больно любя!..
1927 г.
-----
ДИМ БЕЗ ОГЪН
Зима. Снежни усмивки цъфтят по дърветата. Честват,
но не вярвам, че срещаме в тази страна Рождество.
Тъй печално скрипти на цигулка сутрин моят комичен маестро,
зад прозореца пее сред синия сняг божество!
Исках някога златно детенце любимо да имам.
В манастир на покой да отида мечтая сега,
да се моля пред стари притвори в печалната зима
или, може би, вместо молитви таз песен да пея с тъга!
Всичко става не тъй, както лунните звуци ни гукат,
и е ясно, че никъде няма да ида, защото седим
в грях и дългове, имам си куче, любовница, мъки
и... това са си глупости... Просто без огън е дим!
ДЫМ БЕЗ ОГНЯ
Вот зима. На деревьях цветут снеговые улыбки.
Я не верю, что в эту страну забредет Рождество.
По утрам мой комичный маэстро печально играет на скрипке,
И в снегах голубых за окном мне поет Божество!
Мне когда-то хотелось иметь золотого ребенка.
А теперь я мечтаю уйти в монастырь, постареть
И молиться у старых притворов протяжно и тонко
Или может совсем не молиться, а эти же песенки петь!
Все бывает не так, как мечтаешь под лунные звуки,
Всем понятно, что я не уйду никуда,
Что сейчас у меня есть обиды, долги, есть собака, любовница, муки,
И что все это – так... пустяки... просто дым без огня!
1916 г.
-----
ТИ УСПОКОЙ МЕ
Ти успокой ме, че това шега е наша,
че ти по старому си моя и до мен...
Не ме оставяй, сам ми е безкрайно страшно,
така мъчителен без теб е всеки ден...
Но ще си идеш – хладна, без посока,
загърнала сърце в копринен слой.
Не ме презирай, не бъди така жестока,
о, нека мисля, че си още ангел мой.
ТЫ УСПОКОЙ МЕНЯ
Ты успокой меня, скажи, что это шутка,
Что ты по-прежнему, по-старому моя...
Не покидай меня, мне бесконечно жутко,
Мне так мучительно, так больно без тебя...
Но ты уйдешь, холодной и далекой,
Укутав сердце в шелк и шиншилля.
Не презирай меня, не будь такой жестокой,
Пусть мне покажется, что ты еще моя.
1930 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Малък, глупав и нежен, но вече поет.
* * *
Трябва да се живее – не трябва да се припомня!
* * *
Почти винаги изкуството движи напред дилетантите, хората, които не са свързани с никакви канони.
* * *
– Е, как ви харесва Константинопол? – попитах една позната дама.
– Добре, доста интересен град. Само дето турците са твърде много! – отговори тя.
* * *
– На кой ден Бог създаде мишките?
Както е известно, създаването на света е вървяло по определено разписание. Бил точно посочен денят, когато Бог е създал животните. И този ден ми беше точно известен, но аз никак не можех да си представя, че Бог се е занимавал със създаването на ненужни и вредни гризачи. Затова, като помислих, отговорих:
– Бог не е създавал мишките... Те сами са се завъдили!
* * *
Във вестниците се появяви рецензия: „Добре пя госпожа Канарче, което не може да се каже за декорите.”
* * *
Всяка страна има свой особен мирис, който вие усещата веднага при влизане в нея. Англия, например, мирише на пушек, каменни въглища и лавандула, Америка – на бензин и горена гума, Германия – на цигари и бира, Испания – на чесън и рози, Япония – на пушена риба.
* * *
Вие, разбира се, сте безгрешни, ама аз нямам срам.
* * *
Кой само не ме е посрещал на гарата! Бивш адмирал, бивш журналист, бивш прокурор, бивш милионер, бивш министър, бивш писател! И всички бивши, бивши, бивши...
* * *
Актьорът – това въобще е щастливо съчетание от едни или други данни и способности. Актьорът – това е акорд. И ако дори една нота в този акорд не звучи – няма акорд и не може да има. Няма и актьор. Ако например Шаляпин имаше тлъст корем и къси крака, той никога не би достигнал върха на славата, която имаше. Ще попитате: какво общо има тук коремът? Обаче това е много важно. По възможност актьорът трябва да бъде съвършен.
* * *
Всичко, над което някога се смеех, сега ме разнежва.
* * *
С юнашки запой – нощта е на дъното на чашата...
* * *
Сравнението е голяма движеща сила, която ни подтиква към съревнование и самоусъвършенстване.
* * *
Когато най-после постигаме яснота на мисълта, сила на разума и нещо започваме да умеем и да знаем, да знаем и да разбираме – ни канят на гробището. Премахват ни като опасни свидетели, като агенти на контраразузнаването, които знаят твърде много.
* * *
Тя преподаваше математика, беше суха и строга, тъй като такава точна наука ангелите не преподават.
* * *
Аз започнах да правя песнички-новели, където имаше преди всичко сюжет. А публиката, неподозираща, че може да се пее за всичко, ги слушаше с внимание, интерес, съчувствие. Очевидно, аз попаднах в десетката. Както и всичко ново в изкуството, моите изпълнения предизвикваха не само възторг, но и цяла буря от негодувания.
* * *
Париж е „ахнал” само два пъти: първия път, когато докарали японските лакирани кутийки, и втория – когато от Русия пристигнали платната на Врубел.
* * *
Моята издръжливост беше огромна. Аз можех с часове да стоя в превързочната.
* * *
Аз зная и обичам руските песни – звънливи и печални, протяжни и преливащи, пронизващи цялото ви същество с най-сладка болка и нежност, с остра, пронизваща тъга, изпълващи докрай вашето сърце с любов към родната земя и с тъга по нея.
* * *
Славно пееха крадците. Без да бързат, изпявайки и проточвайки всяка дума от песента. Така могат да пеят само хора в беда, когато времето е много и то загива. Хората на свобода не могат да пеят така. Те все бързат за някъде. А тук пееха с любов и грижливо. Внимателно подхождаха към нотата, към фразата, точно в тяхното сърце тя отдавна беше вече обмислена, преживяна, изпята и приласкана.
* * *
Кокаинът беше проклятието на нашата младост, много артисти се увличаха по него.
* * *
Господи, упокой ме, мен, палячото смешен, макар в ада ме упокой, само дай да забравя, че ме боли.
* * *
Редом с нашия дом беше цветарницата на Крюгер, а на противоположната страна – дисекционна зала. Затова на улицата винаги мирешеше или на цветя, или на трупове.
* * *
Само Русия може да създава такива колоси – помислих аз. – Той е точно паметник на самия себе си.
* * *
А ние не бива да тревожим любовта с думи. Този мъртъв пламък вече не може да се раздуха, защото, уви, с никакви мечти, с никакви стихове любовта не може да се върне.
* * *
Оставете ме на спокойствие най-после. Аз се износих като старо палто. В прозореца е кино, печално и нямо. Нужен ли ми е някой? Не, вече никой.
* * *
Ние сме есенни листа, нас бурята ни откъсна. Все ни гонят и гонят табуните на ветровете.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Маленький, глупый и нежный, но уже поэт.
* * *
Надо жить – не надо вспоминать!
* * *
Искусство двигает вперед почти всегда дилетанты, люди, не связанные никакими канонами.
* * *
– Ну как вам нравится Константинополь? – спросил я одну знакомую даму.
– Ничего, довольно интересный город. Только турок слишком много, – отвечала она.
* * *
– В какой день Бог создал мышей?
Как известно, создание мира шло по определённому расписанию. Был точно указан день, когда Бог создавал животных. И этот день был мне точно известен, но я никак не мог себе представить, чтобы Бог занимался созданием ненужных и вредных грызунов. Поэтому, подумав, я сказал:
– Бог мышей не создавал… Сами завелись!
* * *
В газетах появлялась рецензия вроде такой: „Хорошо пела госпожа Канарик, чего нельзя сказать о декорациях”.
* * *
Каждая страна имеет свой особый запах, который вы ощущаете сразу при въезде в нее. Англия, например, пахнет дымом, каменным углем и лавандой, Америка – газолином и жженой резиной, Германия – сигарами и пивом, Испания – чесноком и розами, Япония – копченой рыбой.
* * *
Вы, конечно, безгрешны, ну а я без стыда.
* * *
Кто только не встречал меня на вокзале! Бывший адмирал, бывший журналист, бывший прокурор, бывший миллионер, бывший министр, бывший писатель! И все бывшие, бывшие, бывшие...
* * *
Актер – это вообще счастливое сочетание тех или иных данных и способностей. Актер – это аккорд. И если хоть одна нота в этом аккорде не звучит – аккорда нет и не может быть. Стало быть, нет и актера. Если бы у Шаляпина, например, был толстый живот и короткие ноги, он никогда не достиг бы той вершины славы, которая у него была. А ведь кажется, при чем тут живот? Однако это очень важно. Актер должен быть по возможности совершенен.
* * *
Всё, над чем я смеялся когда-то, всё меня умиляет теперь.
* * *
Заваркой крепкой – ночь на дне стакана…
* * *
Сравнение – великая движущая сила, которая побуждает нас к соревнованию и самосовершенствованию.
* * *
Как только мы добиваемся, наконец, ясности мысли, силы разума и что-то начинаем уметь и знать, знать и понимать – нас приглашают на кладбище. Нас убирают как опасных свидетелей, как агентов контрразведки, которые слишком много знают.
* * *
Она преподавала математику, был суха и строга, ибо такую точную науку ангелы не преподают.
* * *
Я стал писать песенки-новеллы, где был прежде всего сюжет. А публика, не подозревающая, что обо всем этом можно петь, слушала их со вниманием, интересом, сочувствием. Очевидно, я попал в точку. Как и все новое в искусстве, мои выступления вызывали не только восторги, но и целую бурю негодования.
* * *
Париж „ахнул” только два раза: один раз, когда сюда привезли японские лаковые коробочки, и другой, когда из России привезли полотна Врубеля.
* * *
Выносливость у меня была огромная. Я мог часами стоять в перевязочной.
* * *
Я знаю и люблю русские песни – звонкие и печальные, протяжные и заливистые, пронизывающие всё ваше существо сладчайшей болью и нежностью, острой, пронзительной тоской, наполняющие до краев ваше сердце любовью к родной земле и тоской по ней.
* * *
Славно пели воры. Не спеша, пропевая и протягивая каждое слово песни. Там могут петь люди только в неволе, когда времени много и оно гибнет. Люди на свободе не могут так петь. Они всё торопятся куда-то. А тут пели с любовью и бережно. Осторожно подходили к ноте, к фразе, точно у них в сердце она давно уже была обдумана, пережита, перепета и обласкана.
* * *
Кокаин был проклятием нашей молодости, им увлекались многие артисты.
* * *
Упокой меня, Господи, скомороха смешного, Хоть в аду упокой, только дай мне забыть, что болит!
* * *
Рядом с нашим домом было цветоводство Крюгера, а на противоположной стороне – анатомический театр. Поэтому на улице всегда пахло либо цветами, либо трупами.
* * *
Только Россия может создавать таких колоссов, – подумал я. – Он – точно памятник самому себе.
* * *
А любовь мы не будем тревожить словами. Это мёртвое пламя уже не раздуть, потому что, увы, никакими мечтами, никакими стихами любви не вернуть.
* * *
Оставьте наконец, меня в покое, Я износил себя, как старое пальто. В окне кино, печальное, немое. Мне кто-то нужен? Нет, уже никто.
* * *
Мы – осенние листья, нас бурей сорвало. Нас все гонят и гонят ветров табуны.
---------------------------------------------
Александър Волпин
Руският поет, философ и математик Александър Волпин (Александр/Алик Сергеевич Есенин-Вольпин) е роден на 12 май 1924 г. в Ленинград. Син е на поета Сергей Есенин. Завършва механико-математическия факултет на Московския държавен университет (1946 г.) и защитава кандидатска дисертация по математическа логика (1949 г.). Пише стихове, които разпространява самиздатски и публикува на Запад, през 1949 г. „за антисъветска поезия” е затворен принудително в ленинградска психиатрия, а през 1950 г. е интерниран в Карагандинска област. Един от лидерите на дисидентските и правозащитните движения в СССР, прекарва близо 10 години в затвори и психиатрични клиники. През 1961 г. в Ню Йорк излиза стихосбирката му „Весенний лист”. Самиздатски се разпространява пособието му за дисиденти „Памятка для тех, кому предстоят допросы”, член е на Комитета за правата на човека (1970 г.). През 1972 г. емигрира в САЩ, работи в Университета в Бъфало и в Бостънския университет. Автор е на книги с поезия, на фундаментални трудове в областта на математическата логика и диадическите пространства, на монографии за законодателното обезпечаване на правата на човека. Умира на 16 март 2016 г. в гр. Бостън, щата Масачузетс, САЩ.
В ЗООПАРКА
В зоопарка ни, с лъвове страшни прославен,
плака в нисичка клетка един крокодил,
пак припомнил си в своята мъничка яма
пирамидите, сфинкса, Египет и Нил.
Щом видя, че при рамката плътно се мъдря,
устремен запълзя към стъклото до мен,
ала падна и дълго очите си удря,
от неравните хлъзгави ъгли пленен.
Той се стресна, безпомощно бузи намръщи,
заскимтя, под водата изчезна със страх...
Побледнял в зоопарка, завърнах се вкъщи,
притеснен и непомнейки как се прибрах.
...Слънце весело пееше, мятайки букли,
и ме канеше вънка с игриви очи.
И реших да зазидам прозореца с тухли,
но се срутиха тухлите в живи лъчи;
и Земя и Небе не допусках до мене,
но не търсех аз мъст, а спокойно заспах.
И видях: бе сломен и с очи възпалени,
заскимтя, под водата изчезна със страх...
...Заиграха вечерните слънчеви къдри,
а когато накрая мъгла ги плени,
се събудих и дълго очите си удрях
по студените хлъзгави твърди стени...
В ЗООПАРКЕ
В зоопарке, прославленном грозными львами,
Плакал в низенькой клетке живой крокодил.
Надоело ему в его маленькой яме
Вспоминать пирамиды, Египет и Нил.
И увидев меня, пригвожденного к раме,
Он ко мне захотел и дополз до стекла, –
Но сорвался и долго ушибся глазами
О неровные, скользкие стены угла.
Испугался, беспомощно дрогнул щеками,
Задрожал, заскулил и исчез под водой...
Я ж слегка побледнел и закрылся руками
И, не помня дороги, вернулся домой.
...Солнце радужно пело, играя лучами,
И меня увлекало игрою своей.
И решил я заделать окно кирпичами,
Но распался кирпич от оживших лучей,
И, как прежде с Землей, я порвал с Небесами,
Но решил уж не мстить, а спокойно заснул.
И увидел: разбитый, с больными глазами,
Задрожал, заскулил и в воде утонул...
...Над домами взыграло вечернее пламя,
А когда, наконец, поглотила их мгла,
Я проснулся и долго стучался глазами
О холодные, жесткие стены угла...
1941 г.
---------------------------------------------
Александър Галич
Руският поет, писател, драматург, композитор и певец Александър Галич (Александр Аронович Гинзбург/ Аркадьевич Галич) е роден на 19 октомври 1918 г. в гр. Екатеринослав, днес Днепропетровск. Първото му публикувано стихотворение е във в. „Пионерская правда” през 1932 г. След гимназия учи едновременно в литературния институт „Максим Горки” и в Оперно-драматичното студио на Станиславски (до 1939 г.), а от 1940 г. се отдава на активна театрална дейност. Пише пиеси, играе на сцената, става един от най-популярните руски бардове. Изявява се в театралното студио на А. Арбузов и В. Плучек, в драматични театри в Грозни, Ташкент и Москва. Член е на Народния трудов съюз на руските солидаристи, член-кореспондент е на дисидентския Комитет за правата на човека в СССР (1970-1973 г.). Заради политическия характер на авторските му песни му е забранено да изнася концерти и да издава грамофонни плочи. Член е на Съюза на писателите на СССР (1955 г.) и на Съюза на кинематографистите на СССР (1958 г.), но през 1971 и 1972 г. е изключен от творческите организации. През 1974 г. е принуден да емигрира и е лишен от съветско гражданство. Живее в Норвегия, ФРГ и Франция, работи в Радио Свобода и чете университетски лекции по история на руския театър. Автор е на стихосбирките „Мальчики и девочки” (1942 г.), „Песни” (1969 г.), „Поэмы России” (1971 г.), „Поколение обречённых” (1972 г.), „Когда я вернусь” (1975 г.), „Когда я вернусь. Полное собрание стихов” (1977 г.), на пиесите „Город на заре” (1939 г.), „Дуэль” (1939 г.), „Рассвет (1945 г.), „Матросская тишина (1945 г.), „Улица мальчиков” (1946 г.), „Походный марш” (1947 г.), „Пути, которые мы выбираем” (1954 г.), „Пароход зовут „Орлёнок” (1958 г.), „Много ли человеку надо” (1959 г.), на сценариите за филмите „Верные друзья” (1954 г.), „На семи ветрах” (1962 г.), „Дайте жалобную книгу” (1964 г.), „Государственный преступник” (1964 г.), „Третья молодость” (1965 г.), „Бегущая по волнам” (1967 г.), на автобиографичната книга „Генеральная Репетиция” (1974 г.) и др. Умира след трагичен инцидент на 15 декември 1977 г. в Париж, Франция. През 1988 г. е реабилитиран, а през 1993 г. посмъртно му е върнато руското гражданство.
ПРЕСЕЛЕНИЕ НА ДУШИТЕ
След смъртта не искам да руша
пътя с разни хубави фалшивости.
Нека там нетленната душа
да се падне на подлец безмилостен!
Нека той, мръсникът, лъже пак,
нека гарван е с пера соколови.
Да не го грози куршум на враг,
да не го опропастят неволите!
Щом край баница е, то сега
ползва благосклонност и приятелства –
и номенклатурните блага,
и номенклатурните предателства!
Да е ден след ден все по-добре,
но в минута най-внезапна – случва се –
нека моят стон да издере
с черна лапа гърлото му кучешко!
ПЕРЕСЕЛЕНИЕ ДУШ
Не хочу посмертных антраша,
Никаких красивостей не выберу.
Пусть моя нетленная душа
Подлецу достанется и шиберу!
Пусть он, сволочь, врет и предает,
Пусть он ходит, ворон, в перьях сокола.
Все на свете пули – в недолет,
Все невзгоды – не к нему, а около!
Хорошо ему у пирога,
Все полно приязни и приятельства –
И номенклатурные блага,
И номенклатурные предательства!
С каждым днем любезнее житье,
Но в минуту самую внезапную
Пусть ему – отчаянье мое
Сдавит сучье горло черной лапою!
---------------------------------------------
Александър Гингер
Руският поет Александър Гингер (Александр Самсонович Гингер) е роден на 5/17 октомври 1897 г. в Санкт Петербург. През 1919 г. емигрира във Франция. Съосновател е на парижкото литературно обединение „Палата поэтов” (1921 г.), член на литературните групи и обединения „Через”, „Кочевье”, „Круг”, „Перекрёсток”, „Гатарапак” и др., един от организаторите на Съюза на младите поети и писатели. През 1946 г. получава съветско поданство. Автор е на стихосбирките „Свора верных” (1922 г.), „Преданность” (1925 г.), „Жалоба и торжество” (1939 г.), „Весть” (1957 г.) и „Сердце. Стихи. 1917-1964” (1965 г.). Умира на 28 август 1965 г. в Париж.
ФРАГМЕНТ ОТ СТИХОТВОРЕНИЕТО „ИМЕ”
Не е войник тоз, който другите убива,
но е войник тоз, който е от другите убит.
ИЗ „ИМЯ”
Не солдат, кто других убивает,
но солдат, кто другими убит.
1940 г.
-----
НАС НИ ОЧАКВА ЩАСТИЕ ЗАД ЪГЪЛА
Зад ъгъла е щастието, знам.
Пчели тъй чака цветният прашец.
Ала от своя дом излезли, там
ще ни дочака ли лице в лице?
НАС ПОДЖИДАЕТ СЧАСТЬЕ ЗА УГЛОМ
Нас поджидает счастье за углом.
Туда бы нам, как пчелам на пыльцу.
Не можем знать, что обогнувши дом,
Мы встретились бы с ним лицом к лицу.
1939 г.
-----
КОРИФЕЯТ Е ПРЕД ХОРА
Корифеят е пред хора, ето.
Радост, братя! Действието чисто
ще започнем. Разговори секват.
Ярко бляскат зъби на солисти.
КОРИФЕЙ ВЫХОДИТ ПЕРЕД ХОРОМ
Корифей выходит перед хором.
Радость, братья! Действо зачинаем.
Опадает шелест разговоров.
Ярко блещут зубы запевалы.
---------------------------------------------
Александър Глезер
Руският поет, писател, публицист, изкуствовед и преводач Александър Глезер (Александр Давидович Глезер) е роден на 10 март 1934 г. в гр. Баку. Завършва инженерния факултет на Московския нефтен институт. Колекционира съвременно руско изкуство, публикува поезия в самиздатския печат. През 1974 г. участва в организирането на дисидентската Булдозерна изложба. Превежда 7 книги на грузински поети. През 1975 г. емигрира на Запад, живее във Франция и в САЩ. Организира изложби, провежда издателска дейност. Основател е на Музея на съвременното руско изкуство в изгнание (1976 г.), основател е на изд. „Третья волна” и на алманах „Третья волна” (1976-1986 г.), главен редактор е на сп. „Стрелец” (от 1984 г.), съсъставител е на антологията „Русские поэты на Западе” (1986 г.). От 1994 г. публикува и в Русия. Автор е на стихосбирките „Добрые снега” (1965 г.), „Ностальгия” (1977 г.), „Неверный март” (1980 г.), „Миражи” (1989 г.), „Полдень в полночь” (1991 г.), „Вернуться в Россию” (1994 г.), на книги с документална проза, мемоари и изкуствознание като „Искусство под бульдозером” (1977 г.), „Неофициальное искусство в СССР” (1977 г.), „Soviet Art in Exile” (1978 г.), „Человек с двойным дном” (1979 г.), „Русские художники на Западе” (1986 г.) и др. Умира на 4 юни 2016 г. в Париж, Франция.
ДЪЖД, НЕ ДЪЖД
Дъжд, не дъжд – от небето капчуци пълзят,
влакът, сякаш дъждец, неохотно се тътри.
Изнемога, умора и задух тежат,
а зад тъмните облаци – слънцето мъртво.
Полуспи, полубди, полумисли светът,
тез строители млади на стара Европа.
За пътеките руски без никакъв опит
и без спомен за нашите здрави окопи...
Колко пъти опитвах – не ще разберат.
Непокой за душите, сърцата, ума –
оцелей, преживей, плод след теб да оставиш.
Нека тънат руснаците в бедност, в тюрма!
Но червената прелест към тях приближава...
Ще запушват ушите! Душевен комфорт
съхраняват. Ненужните чужди обрати
с европейска усмивка зад сития борд
хвърлят милосемейните умокастрати.
А пък влакът ни, сякаш пиян е мужик,
все се влачи, люлее, мъчително муден.
Ще прехапя май аз своя руски език.
Извини, Франсоа, мойте дързостни думи.
ДОЖДЬ – НЕ ДОЖДЬ
Дождь - не дождь, он как будто плетется с небес
Поезд наш неохотно, как дождик, плетется.
Утомленность, угарность, усталость окрест
А за темными тучами – мертвое солнце.
Полуспит, полубдит, полудумает люд,
Молодые строители старой Европы.
Им узнать бы про наши российские тропы,
Несмышленышам этим, про наши окопы...
Сколько раз уж пытался – никак не поймут.
Обездоленность душ, и сердец, и ума –
Лишь бы выжить теперь, и пожить, и плодиться.
Пусть для русских сума, пусть для русских тюрьма...
Но и к ним наша красная прелесть стучится.
Затыкаются уши! Душевный комфорт
Сохранить бы и только. А все, что не надо,
С европейской улыбкой бросают за борт
Эти милосемейные умокастраты.
А наш поезд, как будто бы пьяный мужик
Все плетется неспешно, качаясь и маясь.
Мне б давно прикусить бы свой русский язык.
Виноват, Франсуа, за несдержанность каюсь.
1985 г.
---------------------------------------------
Александър Кондратиев
Руският поет, писател и литературен критик Александър Кондратиев (Александр Алексеевич Кондратьев) е роден на 11/23 май 1876 г. в гр. Петербург. Завършил е юридическия факултет при Петербургския университет (1902 г.). Работи в Министерството на пътищата и съобщенията и в Държавната Дума (до 1918 г.). Публикува поезия и проза в списания и алманаси като „Аполлон”, „Весы”, „Русская мысль”, „Перевал”, „Сатирикон”, „Огонёк”, „Лукоморье”, „Россия”, „Слово”, „Голос Москвы”, „Гриф”, „Белые ночи” и др. През 1920 г. емигрира в Полша, през 1939 г. се премества в Швейцария, а след 1957 г. живее в САЩ. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1905 г.), „Черная Венера” (1909 г.), „Славянские боги” (1936 г.), „Вертоград небесный” (1937 г.) и др., на романите „Сатиресса” (1907 г.) и „На берегах Ярыни” (1930 г.), сборниците с разкази „Белый козел” (1908 г.), „Улыбка Ашеры” (1911 г.), драмата „Елена” (1917 г.), литературоведчески изкледвания като „Граф А. К. Толстой. Материалы для истории жизни и творчества” (1912 г.) и др. Умира на 26 май 1967 г. в гр. Наяк, щат Ню Йорк в САЩ.
ЛУЦИФЕР
През небесните сини безкрай висоти
вселъчист метеор, той летеше
и мечтаеше. Имаше много мечти,
но с нечист и коварен дух беше.
Отразяват очите неземна печал,
извисява чело вдъхновено,
в устни бледи усмивка завита събрал
на лицето си скръбно-надменно...
И с какви бе мечти? За блаженство, покой,
кротки ангели, райска обнова?
Или с мисъл за среща в последния бой,
за двубой със самия Йехова?
За сподвижници верни ли мисъл клони,
за борбата, упойно сияла,
за надеждите златни на прежните дни,
за позор, неизмит след провала?
За дечицата земни ли спомни си, как
в горда власт покорени да рухнат?
Като мак разцъфтя кръв на устните пак,
дива страст сред очите избухна...
ЛЮЦИФЕР
В беспредельном пространстве небес голубых
Он летел метеором лучистым
И о чем-то мечтал. Но и в грезах своих
Оставался он духом нечистым.
Неземная печаль отражалась в очах,
И поник он челом вдохновленным;
Чуть змеилась улыбка на бледных устах,
На лице его скорбно надменном…
И о чем он мечтал? О блаженстве ль в раю
И об ангелах с кроткой душою?
Или грезил о том как в последнем бою
Он сойдется с самим Иеговою?
Вспоминал ли о верных сподвижниках он,
С ним деливших борьбы упоенье,
Золотые надежды минувших времен
И не смытый позор пораженья?
Иль он вспомнил внезапно о детях земли.
Покоряемых гордою властью?..
Но как мак темно-алый уста расцвели,
Очи вспыхнули дикою страстью…
1905 г.
---------------------------------------------
Александър Кусиков
Руският поет Александър Кусиков (Александр Борисович Кусиков/ Кусикян) е роден на 17 септември 1896 г. в гр. Армавир, Кубанска област. По произход е арменец. Създател е на московското издателство „Чихи-Пихи”, където през 1919 г. издават заедно с Балмонт поетичния сборник „Жемчужный коврик”. Автор е на стотици романси и на стихосбирките „Зеркало Аллаха” (1918 г.), „Сумерки” (1919 г.), „Коевангелиеран” (1920 г.), „Поэма поэм” (1920 г.), „Коробейники счастья” (1920 г.), „В никуда: Вторая книга строк” (1920 г.), „Джульфикар: Неизбежная поэма” (1921 г.), „Жемчужный коврик” (1921 г.), „Звездный бык” (1921 г.), „Искандер Намэ” (1921г.), „Аль-Баррак: Поэмы” (1922 г.), „Птица безымянная: Избр. стихи, 1917-1921” (1922 г.), „В никуда” (1922 г.), „Октябрьские поэмы” (1923 г.), „Рябка” (1923 г.) и др. Виден представител е на литературното направление имажинизъм; в лириката му се открояват темите за песимизма, самотата и световния хаос. През 1924 г. се преселва в Париж; през 30-те години на ХХ в. спира да се занимава с творчество. Умира на 20 юли 1977 г. в Париж.
НА КОБИЛИЦА МОИТЕ МИСЛИ ВИСНАТ
На Рюрик Ивнев
На кобилица моите мисли виснат –
в две ведра глас молитвен тая.
Бог ме прати да нося ги чисти,
да ги плисна по път се боя.
Искам простичък, малък и пламенен
да кръстосвам селото си тих
и в зипун и протъркани валенки
да кадя към небето свой стих.
Никой, може би, няма да срича
на душата в смирения кът.
Като вятър внезапен ще тичам
по маршрут без пътека и път.
* Зипун – връхна селска дреха от грубо сукно, полукафтан. През ХVІІ в. думата е означавала мъжка и женска връхна дреха; през ХVІІІ в. зипунът е част от облеклото на донските казаци.
МОИ МЫСЛИ ПОВИСЛИ НА КОРОМЫСЛЕ
Рюрику Ивневу
Мои мысли повисли на коромысле –
Два ведра со словами молитв.
Меня Бог разнести их выслал,
Я боюсь по дороге пролить.
Я хочу быть простым и маленьким.
Пойду по деревне бродить,
В зипуне и растоптанных валенках
Буду небо стихами кадить.
И, быть может, никто не заметит
Мою душу смиренных строк. –
Я пройду, как нечаянный ветер,
По пути без путей и дорог.
1919 г.
-----
ЗВЪНЧЕТА (ЧУВАМ ЗВЪН НА ДАЛЕЧНИ ЗВЪНЧЕТА)
Нека тръпне сърцето страхливо,
преживяното чакащо с жал,
но конете с разпуснати гриви
да препускат без прежна печал.
Припев:
Чувам звън на далечни звънчета –
руска тройка засилва се там,
а наоколо ширно просветва
бял искреещ всеснежен саван.
Каруцарю, запей свойта песен,
ще приглася ветрецът сега;
дни отминали няма да срещнем
и излишна е тази тъга!
Чувам звън на далечни звънчета –
руска тройка засилва се там,
а наоколо ширно просветва
бял искреещ всеснежен саван.
Ала звън на звънчетата може
сенки сенчести да възкреси,
мойта руска душа да тревожи,
моя руски копнеж да гласи!
Чувам звън на далечни звънчета –
руска тройка засилва се там,
а наоколо ширно просветва
бял искреещ всеснежен саван.
БУБЕНЦЫ (СЛЫШУ ЗВОН БУБЕНЦОВ ИЗДАЛЕКА)
Сердце будто проснулось пугливо,
Пережитого стало мне жаль;
Пусть же кони с распущенной гривой
С бубенцами умчат меня вдаль.
Припев:
Слышу звон бубенцов издалёка –
Это тройки знакомый разбег,
А вокруг расстелился широко
Белым саваном искристый снег.
Пусть ямщик свою песню затянет,
Ветер будет ему подпевать;
Что прошло – никогда не настанет,
Так зачем же, зачем горевать!
Слышу звон бубенцов издалёка –
Это тройки знакомый разбег,
А вокруг расстелился широко
Белым саваном искристый снег.
Звон бубенчиков трепетно может
Воскресить позабытую тень,
Мою русскую душу встревожить
И встряхнуть мою русскую лень!
Слышу звон бубенцов издалёка –
Это тройки знакомый разбег,
А вокруг расстелился широко
Белым саваном искристый снег.
---------------------------------------------
Александър Неймирок
Руският поет и преводач Александър Неймирок (Александр Николаевич Неймирок) е роден през 1911 г. в Киев. През 1920 г. заедно с родителите си емигрира в Югославия, където завършва факултета по селско стопанство и лесовъдство при Белградския университет, а от 1936 г. работи като горски инженер. Пише стихове от младежките си години, членува в литературния кръг „Новый Арзамас”, първите му поетични публикации са от 1936 г. Участва в легалната и нелегалната дейност на Националния съюз на руската младеж и Народно-трудовия съюз на руските солидаристи. През 1942 г. е арестуван от немците в окупираната от фашистите Украйна, през 1943 г. е изпратен в затвор в Берлин, след което до 1945 г. е затворен в концлагерите в Заксенхаузен, Флосенбург, Герсбург и Дахау. След 1945 г., когато е освободен, работи в Международната служба по издирване на фашистките престъпници при ООН (1949-1951 г.) и участва в издаването на антисъветските списания „Посев” и „Грани”, а от 1962 г. е сътрудник на изд. „Посев” и радио „Свобода”. Автор е на стихосбирките „Стихи” (1946 г.) и „День за днем” (1953 г.) и на мемоарите „Дорогим встречи” (1947 г.). Умира през 1973 г. в Мюнхен.
ОТ СЪН И ВЛАГА МЪЧИ СЕ ОВРАГ
От сън и влага мъчи се овраг,
над ручея шушукат трепетлики...
Какво небе! Звездее вис и пак
през върховете им сребро прониква.
Земята плува в тоз проблясващ рай,
щастлива пред неведомата вечност...
Аз свойта удивена младост май
с такава нощ в полето пак ще срещна.
ТОМИТСЯ СНОМ И СЫРОСТЬЮ ОВРАГ
Томится сном и сыростью овраг,
Шушукаются над ручьем осины...
Какое небо! Вызвездило так,
Что брызжет серебро сквозь их вершины!
Земля плывет в сверкающем раю,
От счастья вечности не замечая...
Я юность изумленную свою
Такою ночью в поле повстречаю.
-----
ДЪЖД ШУМИ
Дъжд шуми. В прозорец капки чисти.
От небесни мрачности раним,
пепели разкъсани кълчища
от комина натежаващ дим.
Но в далечни склонове просветва.
Призив на петли звънци зове,
натежали влажни вишни шепнат
опрощение на грехове.
ДОЖДЬ ШУМИТ
Дождь шумит. В окно влетают капли.
И, небесной сыростью томим,
Тянется изорванною паклей
Из трубы отяжелевший дым.
Но светло на дальних косогорах.
Звонки переливы петухов,
И склоненных вишен влажный шорох
Шепчет мне прощение грехов.
---------------------------------------------
Александър Очеретянский
Руският поет, писател и литературовед Александър Очеретянски (Александр Иосифович Очеретянский) е роден на 24 септември 1946 г. в Киев. Завършва Киевския институт по културата (1971 г.). Работи като библиотекар и като инженер по техническата информация във Всерусийския научноизследователски институт по нефт и газ. През 1979 г. емигрира в САЩ. Основател и главен редактор е на сп. „Черновик” (от 1989 г.), работи като оператор във фармацевтично предприятие (от 1998 г.). Публикува стихове в издания и антологии като „Ковчег”, „Эхо”, „Грани”, „Время и мы”, „Мулета”, „Новый американец”, „НЛО”, „Улов”, „Актуальная поэзия на Пушкинской-10”, „Поэтика русского авангарда”, „Поэзия русского авангарда” и др. Съавтор е на теоретичните библиографски сборници и антологии „Россия. Литературный авангард. 1890-1930”, „Глаголь”, „Забытый авангард России. Первая треть XX столетия” и „Антология авангардной поэзии. Россия. Первая треть XX столетия”. Автор е на стихосбирките „Листья” (1982 г.), „Графика” (1984 г.), „Очень избранное” (1985 г.), „Из восьмидесятых” (поезия и проза, 1986 г.), „Не влезающий в раму портрет” (1993 г.), „Опять избранное” (1999 г.) и „Letters” (2001 г.). Живее в гр. Феър-Лоун, щата Ню Джърси, и в Ню Йорк, САЩ. Умира на 16 ноември 2019 г.
В ГОРАТА
В гората
когато ти се иска да се здрависаш
но няма с кого
едни и само
наоколо покрай теб
мухоморки бели
красавици
доволни от себе си и от съдбата –
неволно започваш да се здрависваш
разбира се не с всяка и дори не с всяка втора (те наистина днес са в повече)
в движение съчинявайки оправдание за тях и за себе си –
в края на краищата не е тяхна вината
да се родят
съдено им е било да се народят
мухоморки*
С хората не е така
с хората всичко е значително по-просто
по-просто и по-сложно
по-сложно и по-просто
едновременно
* Още повече, че от мухоморки може да се получи потресаващо вкусно вариво (вж. Иван Бунин, „В ночном”).
В ЛЕСУ
В лесу
Когда хочется поздороваться
Но не с кем
Одни и только
Вокруг да около
Мухоморы белые
Красавцы
Довольные собой и судьбой –
Поневоле начнешь здороваться
Пусть не с каждым и даже не с каждым вторым (их действительно сегодня перебор)
На ходу сочиняя оправдание им и себе –
Не их вина в конце-концов
Что родиться
Уродиться им суждено было
Мухоморами*
С людьми не так
С людьми все значительно проще
Проще и сложнее
Сложнее и проще
Одновременно
* Тем более, что из мухоморов совершенно потрясающее по вкусу варево получиться может (см. Ив. Бунин, „В ночном”).
2008 г.
---------------------------------------------
Александър Перфилиев
Руският поет, писател, литературен критик и журналист Александър Перфилиев (Александр Михайлович Перфильев) е роден на 20 септември/2 октомври 1895 г. в гр. Чита, Забайкалския край. Учи в оренбургско казаческо училище. През Първата световна война воюва на фронта и няколко пъти е раняван. Първата му поетична публикация е от 1915 г., след което печата активно романтични стихотворения и естрадни текстове в издания като „Нива”, „Огонёк”, „Солнце России”, „Рижский курьер”, „Сегодня”, „Русское слово”, „Новый голос”, „Наш огонёк”, „Наша нива”, „Ванька-встанька”, „Будильник” и др. Ползва псевдонимите Александр Ли, Шерри-Бренди и Л. Гантимуров. През 1921 г. емигрира в Латвия, където след 1926 г. е редактор на сп. „Для вас” и в. „Двинский вестник”. От 1945 г. живее в Германия, където работи в Радио „Свобода” и е редактор на вестниците „Петрушка”, „Русская Мысль” и „Сатирикон”. Автор е на стихосбирките „Снежная месса” (1925 г.), „Листопад” (1929 г.), „Ветер с севера” (1937 г.), „Стихи” (1965 г.) и на книгите с разкази и фейлетони „Человек без воспоминаний” (1942 г.) и „Когда горит снег” (1946 г.). Умира на 26 февруари 1973 г. в Мюнхен, Германия.
НА НЕИЗВЕСТНАТА
Щом сърцето силно страда от безизходна тъга,
пей за слънце, пей за радост, за целувки пей сега.
Нощем сенки щом надничат, щом отпива кръв вампир,
ти недей да коленичиш, идва утро – идва мир.
Щом другар те изостави – близък, нежен, роден, свой,
пей, не те е той забравил, сигурно е болен той.
Ако с упрек те нахока, че на него не държиш,
с думите, дори жестоки, чувства няма да смениш...
Щом сърцето ти е свито от безкрайни мъки, знай,
миналото съхрани ти, пей за слънце, пей безкрай...
Щом при изгрева се махнат радостни мечти в гърди,
пей за лунен здрач, но тяхна ти робиня не бъди.
НЕИЗВЕСТНОЙ
Если сердце больно сжато безысходною тоской, –
Пой о Солнце, пой о счастьи, об улыбке чьей-то пой.
Если ночью снятся тени, если кровь сосет вампир, –
Не склоняй свои колени, будет утро – будет мир.
Если друг тебя покинул близкий, нежный и родной,
Пой о дружбе, не ушел он, не забыл он, – он больной.
Если бросил он упреки в том, что ты порвала нить, –
Пусть слова его жестоки, – чувства им не изменить...
Если сердце больно сжато безконечною тоской, –
Сохрани былое свято, пой о Солнце, вечно пой...
Если-ж солнечныя дали не волнуют больше грудь, –
Пой про лунныя печали, но рабою их не будь.
---------------------------------------------
Александър Радашкевич
Руският поет и писател Александър Радашкевич (Александр Павлович Радашкевич) е роден на 30 април 1950 г. в гр. Чкалов, днес Оренбург. През 70-те години работи като ватман на тролей в Ленинград. Публикува стихове, рецензии и преводи от английски и френски в руския емигрантски печат. През 1978 г. емигрира в САЩ, където работи в библиотеката на Йелския университет. От 1984 г. работи в сп. „Русская мысль” и преподава руски език във Франция. От 1989 г. публикува поезия, проза и есеистика в издания в Русия и в чужбина като „Звезда”, „Новый Мир”, „Знамя”, „Интерпоэзия”, „Крещатик”, „Зарубежные записки”, „Сибирские огни”, „Дружба народов”, „Дети Ра”, „Новый берег”, „Зинзивер” и др. Член е на Съюза на русийските писатели и на Съюза на писателите от ХХI в., официален представител е на Международната федерация на рускоезичните писатели във Франция. Автор е на над 15 книги с поезия, проза и преводи, сред които стихосбирките „Шпалера” (1986 г.), „Оный день” (1997 г.), „Последний снег” (2003 г.), „Ветер созерцаний” (2008 г.), „Земные праздники” (2013 г.) и „Ария” (2015 г.). Живее в Париж.
ЩЕ БЪДА ВЯТЪР
Ще бъда вятър, носещ в погледи далечни птица
над тъмна планина, пронизана от съкровен светлик.
Узрявам като птица алена
сред вятъра на влажна горска глъбина,
с печата на изстиващата залезна целувка.
Набъбващо предоблачна ще съм аз планина,
с която се прегърбват есенно душите
под сарабандата на вечерни въздишки.
Ще бъда вятър, птици, тази планина, дъжд сляп,
измиващ ме, и залез, чезнещ в синевата глуха,
и даже вик в прозорците
самотни, само не
скучаещ и на себе си дотегнал там
в подоблачните ти неръкотворности,
мой нежно
равнодушен Боже.
Я БУДУ ВЕТРОМ
Я буду ветром, несущим в чужедальних взорах
птицу над той чернеющей горой, пронзённой
сокровенным огоньком. Я взрею алой птицей,
несомой ветром в ту волглую лесную глубь,
напечатлённую лобзаньем холодеющим
заката. Я встану той набухшею дооблачной
горой, которой горбится осенняя душа
под сарабандой повечерних вздохов.
Я буду ветром, птицей и горой, дождём слепым,
смывающим меня, закатом, канувшим в глухую
синь, и даже – криком окон
одиноких, но только не
наскучившим себе скучающим собой
в нерукотворностях подоблачных
твоих, мой нежно
равнодушный Боже.
2003 г.
---------------------------------------------
Александър Рихтер
Руският художник, поет и писател Александър Рихтер (Александр Рихтер) е роден на 18 април 1939 г. в Одеса. Завършва Ленинградския държавен университет. През 1975 г. емигрира в САЩ. Картините му са изложени в много американски галерии. Публикува поезия и проза и илюстрации в списанията „Крещатик”, „Стороны света”, „Воздух”, „Время и мы”, в антологиите „Освобожденный Улисс”, „Самиздат века”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и др. Умира на 24 февруари 2015 г. в Ню Йорк.
А ПОДАРЪКЪТ ТИ, КУКЛАТА СЪС СИНЬОТО ЛИЦЕ
А подаръкът ти, куклата със синьото лице,
се отдалечи от мен.
Горделиво вие тънки вежди към тавана
и капризно устнички криви.
Откъде ли знае, че не съм изпратил днес бележка
в твойта пощенска кутия?
А ПОДАРОК, ТВОЯ КУКЛА С ГОЛУБЫМ ЛИЦОМ
Твой подарок, твоя кукла с голубым лицом
отвернулась от меня.
Брови тонкие надменно тянет к потолку
и брезгливо кривит губки.
Ну, откуда она знает, что записки нет сегодня
в твоем ящике почтовом?
---------------------------------------------
Александър Туринцев
Руският поет, писател, литературен критик и журналист Александър Туринцев (Александр Александрович Туринцев) е роден на 15/27 април 1896 г. в гр. Пушкино, близо до Москва. Пише стихове от младежките си години, първите му поетични публикации са от 1915 г. в сп. „Огонек”. От 1914 г. учи в юридическия факултет на Московския университет, през 1916 г. е мобилизиран, завършва военно училище и с чин капитан участва на фронта. От 1919 г. живее в Полша и Чехословакия. Редактор е на сп. „Дон” (до 1921 г.) и на литературния сборник „За чертой”, член е на варшавския литературен кръг „Таверны поэтов” (1922 г.), на пражката литературна група „Скита поэтов” (1923 г.) и на Съюза на руските писатели и журналисти в Чехословакия (1925 г.), член е на редколегията на алманах „Записки наблюдателя”. Завършва Руския юридически факултет в Прага (1922 г.). Публикува поезия, проза, литературна критика и публицистика в издания като „Воля России”, „Студенческие годы”, „Версты”, „Дни”, „Последние новости”, „За Свободу”, „Своими путями”, „Опыт” и др. От 1926 г. живее във Франция. Завършва Богословския институт в Париж (1931 г.), доктор е на богословските науки, през 1949 г. приема свещеничество, протойерей. От 1953 г. е настоятел на катедралния храм Трёхсвятительское подворье в Париж. Издава църковните периодики „Листок воскресного чтения” и „Церковные беседы”. Автор е на литературоведчески и богословски трудове като „О русских писателях в эмиграции” (1926 г.), „Разъяснение воскресных и праздничных евангельских чтений” (1954 г.) и др. Умира на 25 декември 1984 г. в Париж. Голяма част от поетичното му наследство е изгубена.
ЗАЩО СТРЕМГЛАВО БЪРЗАШ ЦЯЛ ЖИВОТ
Защо стремглаво бързаш цял живот,
душа тревожна, да изпиташ всеки ход,
да страдаш в скръб за свои и за чужди грехове.
Към светли тържества светът да те зове,
а в погребален помен да сиротиш...
Но късно-късно ти разбра:
с посока зла или добра
един е пътят – към живота.
ЗАЧЕМ ВСЮ ЖИЗНЬ СТРЕМИЛАСЬ ТЫ, СПЕША
Зачем всю жизнь стремилась ты, спеша,
Всё испытать, познать, тревожная душа,
Страдать, скорбя, и о своих и о чужих грехах.
Ты силилась сиять на светлых торжествах,
Печалиться на погребальной тризне…
Но поздно-поздно поняла:
Нет двух путей – добра и зла,
Есть путь один, ведущий к жизни.
1925 г.
---------------------------------------------
Александър Фьодоров
Руският писател, поет, драматург и преводач Александър Фьодоров (Александр Митрофанович Фёдоров) е роден на 6/18 юли 1868 г. в гр. Саратов. Занимавал се е с литературна, театрална, преподавателска, журналистическа и преводаческа дейност. Автор е на четири поетични книги – три със заглавието „Стихотворения” (1894, 1898 и 1903 г.) и „Сонеты” (1907 г.), на петнадесетина романа, между които „Степь сказалась” (1898 г.), „Природа” (1906 г.), „Его глаза” (1913 г.) и др., сборниците с разкази „Буруны” (1910 г.), „Королева” (1910 г.)„ Бадера” (1913 г.), „Осенняя паутина” (1917 г.) и др., на пиесите „Катастрофа” (1899 г.), „Бурелом” (1901 г.), „Старый дом” (1902 г.), „Обыкновенная женщина” (1904 г.). Има стотици публикувани фейлетони, статии и преводи от френски, английски и български език. В периода между 1911 и 1913 г. в Москва излиза седемтомно издание със събрани съчинения на Фьодоров. През 1920 г. творецът емигрира в България, където живее и твори близо три десетилетия. Публикува „Антологию болгарской поэзии” (1924 г.), един от учредителите и председател е на Съюза на руските писатели и журналисти в България (1930 г.), подготвя за печат „Антологию болгарской народной поэзии” (1930-1940 г.). Умира на 25 април 1949 г. в София.
ТЪГАТА
А в някой празни дни докосва ме печал:
стремежи нямам и за нищо не бленувам.
Тая безкрайна жал, за младостта ми жал,
в тъгата потопен, аз себе си измъчвам.
Аз сам съм – в самота тъжа на моя бряг.
Но в този миг, щом любовта с добра догадка
приветливо пристъпи моя скромен праг,
бих съжалил за нея – за тъгата сладка.
ГРУСТЬ
Есть дни, когда ко мне ласкается печаль:
Я никуда не рвусь и ни о чем не грежу.
Мне жаль тогда себя, и молодости жаль,
И этой грустью я себя томлю и нежу.
Один я – и грущу о том, что одинок.
Но если б в этот миг сама любовь, украдкой,
Приветливо ко мне ступила на порог –
Я б пожалел о ней, об этой грусти сладкой.
1898 г.
---------------------------------------------
Алексей Ачаир
Руският поет Алексей Ачаир (Алексей Алексеевич Грызов/ Ачаир) е роден на 23 август/5 септември 1896 г. в гр. Омск. Випускник е на Сибирския императорски кадетски корпус (1914 г.), учи в инженерния факултет при Московския селскостопански институт (1914-1917 г.). Първото му стихотворение е публикувано през 1915 г. във в „Дело Сибири”. От 1918 г. е доброволец в партизанския отряд на атаман Красилников, от 1919 до1922 г. се сражава в редовете на Първа сибирска казашка дивизия. През 1922 г., когато е редактор на в. „Последние известия”, емигрира в Китай. Публикува стихове и разкази в списания и вестници като „Иртыш”, „Наша заря”, „Рубеж”, „Луч Азии”, „Отечество” и др., главен редактор е на в. „Чураевка”, основател и ръководител е (до 1932 г.) на Съюза на руската култура „Молодая Чураевка” в Харбин. През 1945 г. е репатриран от съветските власти и прекарва 10 години в лагерите на Воркута. След освобождаването му живее в Новосибирск и работи като учител по пеене. Автор е на публицистичната брошура „Русский Христианский союз молодых людей в Харбине (ИМКА)” (1923 г.) и на стихосбирките „Первая Медитат” (1925 г.), „Лаконизмы” (1937 г.), „Полынь и солнце” (1938 г.), „Тропы” (1939 г.) и „Под золотым небом” (1943 г.). Умира на 16 декември 1960 г. в Новосибирск.
ПОЛЯРНА БРЕЗИЧКА
Празник е на нови насаждения.
Беше празно само ден назад.
Буйна радост, мили наслаждения –
пред прозореца зелен уханен свят!
Ябълки, череши, вишни... Може
и кипарис... Южен е подбор!
Ние с теб брезичка тук ще сложим,
ще я посадим до бук и бор.
Север мил! Не сме капризни. Ведро
скромен, прост живот живеем тук.
Само речните завои щедро
свързват ни с места различни по; на юг.
Тук израствай, северна брезичке!
След години в този свят красив
ще усетиш, че е ясно всичко:
който посади те, не е жив...
Чувам шепот в листите над мене,
млада, здрава ще си дълго, знам,
мамиш с твойта шапчица зелена
хората в полярния си храм.
Вярвам: няма ти да ме забравиш,
не тъгувай в твоя дълъг ден.
С обичта ми красота раздавай,
обичта ми запази след мен.
* Стихотворението „Полярная берёзка” е посветено на бъдещата съпруга на поета – Валентина Белоусова, с която сключва граждански брак през 1959 г.
ПОЛЯРНАЯ БЕРЁЗКА
Нынче праздник древонасажденья.
Было пусто только день назад.
Что за радость, что за наслажденье
видеть перед окнами зеленый сад!
Яблоки, черешни, вишни... или
кипарисы, тук... Край иной!
– Мы с тобой берёзку посадили
рядом с лиственницей и сосной.
Север милый! Мы неприхотливы.
Та же жизнь, но проще и скромней.
Только рек свободные извивы
связывают нас с местами, что южней.
Стройная полярная берёзка,
вырастай!.. Пройдет немного лет
ты у видишь, как всё в жизни просто:
кто садил – того уж рядом нет...
Слышу я – шумишь ажурной кроной,
знаю я – ты, юная, крепка,
вижу я, как шапочкой зеленой
манишь ты людей издалека.
Верю я: меня ты не забудешь,
не хочу лишь, чтоб жила скорбя.
Я люблю тебя – какой ты будешь,
хоть люблю уже – не для себя.
1957 г.
---------------------------------------------
Алексей Дураков
Руският поет и преводач Алексей Дураков (Алексей Петрович Дураков) е роден на 28 май 1898 г. в имението Дураково-Черкаско, Пензенска губерния. Завършил е Симбирския кадетски корпус (1917 г.) и Морското училище във Владивосток (1920 г.), след което емигрира в Дубровник. Учи във философския факултет на Белградския университет (от 1921 г.), завършва образованието си в Университета в Скопие (1930 г.). Превежда поезия на Алекса Шантич, Отон Жупанчич и др. Преподава в гимназия в гр. Вране (1930-1941), като по време на Втората световна война е активен участник в партизанското движение на Югославия. Член е на литературния кръг „Гамаюн” (1923 г.) и на литературните обединения „Литературная среда” и „Перекресток” (1928 г.), публикува стихове и преводи в руски издания в Югославия, Чехословакия и Финландия като „Журнале Содружества” и „Воле России”, има публикации в „Антологии новой югославянской лирики” (1933 г.). Няма авторска книга. Загива на 12 август 1944 г. в боевете край р. Сава близо до Белград, Югославия.
МОСТЪТ
Небесна дреха шият там,
с цветя неземни изтъкана,
и плиска залезният плам
подобно гневна орифлама.
Огъвайки стоманен гръб,
през Дунав мостът се протяга,
водите черни го следят,
от бряг до бряг покорно ляга.
От чукове с несекващ грак
трепти стомана в сетни мъки.
Сирени в здрача свирят пак
и всичко дрънка, скърца, чука.
Мост с електрични светлини
гърми и пее в бури прашни –
известие за нови дни –
и героични, но и страшни.
* Орифлама – украсено със златни лилии кралско знаме в средновековна Франция.
МОСТ
Небес нерукотворный плат
Расшит нездешними цветами,
И пламя выплеснул закат,
Подобный гневной орифламме.
Стальную спину изогнув,
Мост грузно прянул над Дунаем,
К брегам темнеющим прильнув,
Водою черной отражаем.
Еще стрекочут молотки,
И сталь дрожит в последних муках.
Гудят вечерние гудки
Средь лязга, скрежета и стуков.
Мост в электрических огнях
Поет, гремит в дымах морозных,
Как весть о новых временах,
И героических, и грозных.
1935 г.
---------------------------------------------
Алексей Ейснер
Руският поет, писател, публицист и преводач Алексей Ейснер (Алексей Владимирович Эйснер) е роден на 5/18 октомври 1905 г. в Санкт Петербург. След Октомврийската революция емигрира на Запад. Завършва кадетския корпус в Сараево. Участва в литературния живот във Франция и в Чехия. Член е на литературното обединение на руските емигранти в Прага „Скит” (1922-1940 г.) и на Съюза за връщане в родината (1934 г.). Печата поезия и проза в списания и алманаси като „Воля России”, „Современные записки” и др., голяма популярност има неговата поема „Кочевье” (1928 г.). Превежда поезия на Лорка, Торес, Туньон, Фалко и др. През 1936 г. е интербригадист в Испания, сътрудничи на съветското разузнаване. През 1939 г. се връща в СССР, но е осъден на 8 години и е заточен в лагери във Воркута и Карагадинск. През 1956 г. е реабилитиран и се връща в Москва, като се занимава с журналистика и с преводи, консултант е на театрални постановки. Публикува спомени за писателите Ърнест Хемингуей и Иля Еренбург, за разузнавача Хаджи Мамсуров, за ген. Лукач и др. Автор е на няколко книги с поезия, проза, публицистика и мемоаристика, повечето от които излезли след смъртта му, сред които „Сестра моя Болгария” (1963 г.), „Человек с тремя именами” (1986 г.), „Двенадцатая Интернациональная” (1990 г.), „Человек начинается с горя” (2005 г.) и др. Умира на 30 ноември 1984 г. в Москва.
СБОГУВАНЕ
Прощавайте, сбогом! Веригата песът влече,
конете пръхтят. Всеоткрити са портите. Тръгвай!
Пак циганска песен през степите пее звънче.
И сякаш в романс прашни радости пътят обръгва.
Прощавайте, сбогом! Пронизващо свирка свисти.
С тъга изпращачи на мръсен перон ще останат.
С потракване влак към Далечния изток лети,
почуква печал по мостове над Ока и Кама.
Прощавайте! Чезне зад борда далечният бряг.
Над реите трепетно веят се флагове благи.
Прощавайте! Никой дома си не ще види пак
след чайни в Шанхай и свърталища шумни в Малага.
Летище гърми и върти прекатурен поднос,
ридаят под орган на Бах ураганните ветри.
Прощавайте! Сбогом е с ребром поставен въпрос:
раздяла със скорост до петстотинте километра...
Аз имах раздели в Париж и в Мадрид, и в Москва,
във влакове давах надежди, мечти обещавах,
животът ми често горя в изгоряла трева,
за мен е привично и просто да кажа: „Прощавай!”
Прощавай ти, скъпа. Посмей се. С живота си нов
покорно се враствай в кората на бит неподкупен.
За миг потъгувай за тази предишна любов,
тъй както тъгуваше в детство за счупена кукла.
Дори да се срещнем отново, когато мълвя
гальовно за прежната наша любов по привичка,
не слушай. Кой знае коя ли омая живя:
голямата обич ли, или гигантски кавички.
Прощавай. Без вятър, без кораб, без релси, без път
и даже без сълзи. Но в стихове горестни, драга,
на прага ти моите гордости гръмки стоят...
Ти спъвай се винаги, мила, на прага!
ПРОЩАНИЕ
Прощайте, прощайте!.. Беснуется пес на цепи
И фыркают кони. Ворота распахнуты. Трогай.
Цыганскую песню поет колокольчик в степи.
Как в старом романсе, пылит столбовая дорога.
Прощайте, прощайте!.. Последний сверлящий свисток.
На грязном перроне отчаянно машут платками.
И поезд, качаясь, уходит на Дальний Восток,
Печально стуча по мостам на Оке и на Каме.
Прощайте!.. Исчезли уже берега за кормой.
Над реями трепетно реют красивые флаги.
Прощайте!.. Никто никогда не вернется домой
Из чайных Шанхая, из шумных притонов Малаги.
Гремя, как поднос, опрокинулся аэродром,
И Бахом рыдает орган ураганного ветра.
Прощайте!.. Вопрос о прощанье поставлен ребром:
Разлука на скорости до пятисот километров…
Я столько оставил в Париже, в Мадриде, в Москве,
Я в разных подъездах такие давал обещанья,
Я с жизнью прощался на выжженной солнцем траве,
Так что для меня и привычней, и проще прощанья!
Прощай, дорогая. Бессмысленно смейся. Живи,
Покорно врастая в лубки неуклюжего быта.
Немного горюй о потерянной этой любви,
Как в детстве своем горевала над куклой разбитой.
А если я встречусь с тобой и на прежних правах
О прежней любви захочу говорить по привычке,
Не слушай. Кто знает, что будет заметней в словах:
Большая любовь или очень большие кавычки.
Прощай же. Без ветра, без моря, без рельс, без дорог
И даже без слез. Но в стихах этих горьких и строгих
Я громкую гордость бросаю тебе на порог…
Всегда спотыкайся теперь на пороге!
1948 г.
---------------------------------------------
Алексей Паршчиков
Руският поет и преводач Алексей Паршчиков (Алексей Максимович Рейдерман/ Парщиков) е роден на 24 май 1954 г. в гр. Олга, Приморския край в Далечния изток. Учи две години в Селскостопанската академия в Киев, завършва литературния институт „Максим Горки” в Москва (1981 г.). Един от основните представители на неофициалния литературен живот и на литературното течение метареализъм от 80-те години. Първата му поетична публикация е в сп. „Литературная учёба” през 1984 г. През 1986 г. членува в литературния клуб „Поэзия”. Работи в списанията „Дружба народов”, „Сельская молодежь”, „Эстет”, „Зеркало” и „Вестник Европы”, основател и редактор е на сп. „Комментарии”. Публикува поезия и преводна поезия в издания като „Волга”, „Знамя”, „Золотой векъ”, „Критическая масса”, „Литературная газета”, „Матадор”, „Москва”, „Независимая газета”, „Новое время”, „Новое Литературное обозрение”, „Родник”, „Русская мысль”, „Русский Телеграф”, „Урал”, „Уральская новь”, „Фигуры речи” и др. През 1990 г. заминава в САЩ. Получава магистърска степен във факултета по славистика при Станфордския университет в Калифорния. От 1995 г. живее в Германия. Сътрудничи на амстердамския културен център ARTTRA. Превежда поезия от идиш, узбекски, английски, немски, украински, белоруски и др. езици. Автор е на стихосбирките „Intuitionsfigurer” (1988 г.), „Фигуры интуиции” (1989 г.), „Blue Vitriol” (1994 г.), „Медный купорос” (1995 г.), „Выбранное” (1996 г.), „Соприкосновение пауз” (2004 г.), „Ангары” (2006 г.) и „Землетрясение в бухте Цэ” (2008 г.), на книгата с есета и преводи „Рай медленного огня” (2006 г.) и др. Умира на 3 април 2009 г. в гр. Кьолн, Германия.
ЛИМАН
До коляно в калта векове безогледно се влачим,
с мъртви хватки ни смуче житейската бездна към здрача.
Няма ясни пространства и смешните гонки с чували,
сякаш Божи тръби, към фунията течност са сбрали.
И отново, мой ангеле, с шепот интимен закриляш,
както винаги пак ще ти нося аз кожи и биле,
ала всичко това е каприз и лиман намотан е,
сутрин – златен, а нощем е дървена свирка, измамен.
Водни кончета, клонки чупливи разгарят потока,
на земята, в небето – без път, кръстопът без посока,
в тази мъртва вода, на носилка която люлее,
няма кръст, няма мост, ни звезди, ни възможности в нея.
Само камък, приличащ на облаче, заедно в стъпка
сред безбройните точки вселенски, познати до тръпка,
само тежко изкълчване, топка без цел, панорама,
само яма в земята или просто липса на яма.
ЛИМАН
По колено в грязи мы веками бредем без оглядки,
и сосет эта хлябь, и живут ее мертвые хватки.
Здесь черты не провесть, и потешны мешочные гонки,
словно трубы Господни, размножены жижей воронки.
Как и прежде, мой ангел, интимен твой сумрачный шелест,
как и прежде я буду носить тебе шкуры и вереск,
только все это – блажь, и накручено долгим лиманом,
по утрам – золотым, по ночам – как свирель, деревянным.
Пышут бархатным током стрекозы и хрупкие прутья,
на земле и на небе не путь, а одно перепутье,
в этой дохлой воде, что колышется, словно носилки,
не найти ни креста, ни моста, ни звезды, ни развилки.
Только камень, похожий на тучку, и оба похожи
на любую из точек вселенной, известной до дрожи,
только вывих тяжелый, как спущенный мяч, панорамы,
только яма в земле или просто – отсутствие ямы.
---------------------------------------------
Алексей Хвостенко
Руският поет-авангардист, художник, музикант и бард Алексей Хвостенко (Алексей Львович Хвостенко) е роден на 14 ноември 1940 г. в гр. Свердловск. Завършва Ленинградския институт за театър, музика и кино. Създател е на литературната група „Верпа” (1963 г.), член е на експерименталната арт-група „Хеленукти” (1966 г.). През 1965 г. издава самиздатската си стихосбирка „Подозритель”. От 1968 г. е активен участник в дейността на московския художестве ъндърграунд. Рисува картини, пише стихове, твори и изпълнява песни. Ползва творческия псевдоним Хвост. През 1977 г. емигрира във Франция. Съиздател е на сп. „Эхо”, публикува поезия в емигрантския печат, снима се във филма „Митьки в Париже”. Има над 100 авторски песни и над 20 плочи, музикални албуми и дискове. Заедно с още трима поети участва в литературния сборник „Чёрный квадрат” (1991 г.). От 1992 г. записва няколко албума с музикалната група „Аукцыон”. През 2004 г. се връща да живее в Русия. Умира на 30 ноември 2004 г. в Москва.
СЛЕПЕЦЪТ
Слепецът не зърна море над шубраци
как в чаша гори върху водка-река,
а в лодката двама пияни тъпаци
край лес по небето гребяха така.
Гребяха така...
Гребяха така...
Не чува глухарят как сриват се в парка
угарките мечи над кораб-рибар,
а в клетките, ето, тече зоопаркът,
растят самолети сред земния чар.
Сред земния чар...
Сред земния чар...
Глупакът не знае за умното средство –
глупак е до края на своите дни.
А умният, мисъл получил в наследство,
в съседство с глупаците често блести.
Там често блести...
Там често блести...
Поетът не пее, че другите клети
поети не знаят ни песен, ни стих.
Изпя той това, че и тези куплети
са в дрипи одети и пушек са лих.
Те пушек са лих...
Те пушек са лих...
СЛЕПОЙ
Слепой не увидел, как море над лесом
В стакане пылало у водки-реки,
А в лодке сидели два пьяных балбеса
И в сторону леса по небу гребли.
По небу гребли...
По небу гребли...
Глухой не услышал, как падали в парке
Огарки медведей на рыб корабле,
А в клетках колес по следам зоопарка
Росли самолеты росли по земле.
Росли по земле...
Росли по земле...
Глупец не узнал, что есть умное средство –
Быть глупым до дней своей жизни конца.
А умный, ту мысль получивши в наследство,
В соседстве с глупцом лишь блистал иногда.
Блистал иногда...
Блистал иногда...
Поэт не пропел, что другие поэты
Ни песен не знают, не знают стихов.
И спел он про то, что и эти куплеты
Одеты в лохмотья и тень этих слов.
Лишь тень этих слов...
Лишь тень этих слов...
---------------------------------------------
Алексей Цветков
Руският поет, писател, литературен критик и преводач Алексей Цветков (Алексей Петрович Цветков) е роден на 2 февруари 1947 г. в гр. Станислав, днес Ивано-Франковск, Украйна. Учи в химическия факултет на Одеския университет и във факултета по журналистика на Московския държавен университет. Член е на неформалната поетична група „Московское время”. През 1975 г. е арестуван и депортиран от Москва, след което емигрира в САЩ. Завършва Мичиганския университет, доктор е по философия (1983 г.). Преподава руска литература в колеж в щата Пенсилвания, редактира в. „Русская жизнь”, от 1989 г. работи в Радио „Свобода” и радио „Голос Америки”. Превежда поезия от английски и от полски. Автор е на книгите с поезия, проза и публицистика „Сборник пьес для жизни соло” (1978 г.), „Состояние сна” (1981 г.), „Эдем” (1985 г.), „Стихотворения” (1996 г.), „Дивно молвить” (2001 г.), „Просто голос” (2002 г.), „Бестиарий” (2004 г.), „Шекспир отдыхает: Книга новых стихотворений 2004-2005 гг.” (2006 г.), „Имена любви” (2007 г.), „Атлантический дневник” (2007 г.), „Эдем и другое” (2007 г.), „Ровный ветер” (2007 г.), „Сказка на ночь” (2009 г.), „Детектор смысла” (2010 г.), „Онтологические напевы” (2012 г.), „Последний континент” (2012 г.), „Записки аэронавта” (2013 г.) и „Salva veritate” (2013 г.). Живее в Ню Йорк.
СИТУАЦИЯ А
Ситуация А. От гуляи човек се завръща,
с незастлано легло го очаква самотната къща,
сякаш в смяна миньорска се спуска в задушен забой.
Той прилича на крава, преляла пред дойка чевръста,
но какво да направи, доячката щом е в запой?
Ще притвори прозореца, гдето звездите увисват,
ще запали цигара, въжето ще насапуниса
и ще висне под скоба таванска проскърцваща той.
Ситуация В. Следва бащина ясна повеля,
по пътечката ордени трупа, успехи споделя,
умножава в семейството почит, заможност, светлик.
Но душата се буди, тя есенна птича е челяд,
на градинската пейка изстива плътта му за миг.
Той поляга вовек под замръзваща паша зелена,
в погребално сако е, то с ордени е украсено.
И какво ли спечели човекът, спокойно лице?
Ситуация А. Ситуация В. Ситуация С...
СИТУАЦИЯ А
Ситуация А. Человек возвратился с попойки
В свой покинутый дом, на простор незастеленной койки,
Как шахтерская смена спускается в душный забой.
Он подобен корове в канун обязательной дойки,
Но доярка в запое, и что ему делать с собой?
Он прикроет окно, где свинцовые звезды навылет,
Сигарету зажжет, бельевую веревку намылит
И неловко повиснет, скрипя потолочной скобой.
Ситуация В. Соблюдая отцовский обычай
Он пройдет до конца по тропе орденов и отличий,
Приумножит почет и пристойный достаток в семье.
Но проснется душа, словно осенью выводок птичий,
И останется плоть остывать на садовой скамье.
Он ложится навек под ковер замерзающих пашен,
Погребальный пиджак орденами богато украшен.
Что он выиграл, бедный, с нетронутой болью в лице?
Ситуация А. Ситуация В. Ситуация С...
---------------------------------------------
Анатолий Величковский
Руският поет и писател Анатоли Величковски (Анатолий Евгеньевич Величковский) е роден на 1/14 декември 1901 г. във Варшава. През детството и юношеството си живее в гр. Елисаветград (сега Кировоград) в Украйна. През 1919 г. е доброволец в Бялата армия, през 1920 г. емигрира в Полша, а от 1921 г. живее във Франция. Работи като общ работник в металургичен завод в Кан, шофьор на такси в Лион и служител в заводите „Рено” в Париж. Първите му отпечатани стихове са в сборника на Обединените млади деятели на руските изкуства и наука в Париж. Публикува поезия в списания и антологии като „Новый журнал”, „Эстафета”, „Возрождение”, „Русская мысль”, „Содружество” и др. В Русия поезията му става известна чак в средата на 90-те години. Автор е на стихосбирките „Лицом к лицу” (1952 г.), „С бору по сосенке” (1974 г.), „О постороннем” (1979 г.), „Нерукотворный свет” (1981 г.) и на сатиричния роман „Богатый” (1972 г.). Умира на 2 януари 1981 г. в Париж.
ОБЪРКАН СВЯТ
Объркан свят... Когато се изпълнят
желанията, изведнъж се стига
до крах и наказания изпълват
на дните полупразната верига.
Животът приближава към покой.
Ако потърсим как сме го живели,
на пръстен, може би, прилича той,
затворен в своите сменени цели.
ВСЕ ПУТАЕТСЯ
Все путается... Главное, желанья –
Когда они исполнятся – выходят
Совсем некстати, в виде наказанья,
И дней почти пустая цепь проходит.
Жизнь постепенно близится к концу.
И если взять ее движенье в целом,
Она подобна, может быть, кольцу,
В котором замкнутость – замена цели.
-----
МАКАР ЧЕ ТОЗИ ТЪЖЕН ВЕК
Макар че този тъжен век
наука слага пред изкуство
и претендира, че човек
е връх на битието пусто,
ти провери: бита им виж
и сенките им, хаос сяли;
човекът – ще се увериш –
не е най-висшето стъпало.
ПУСКАЙ ПЕЧАЛЬНЫЙ ЭТОТ ВЕК
Пускай печальный этот век
Науку предпочел искусству
И выдумал, что человек –
Граница, за которой пусто.
Но ты проверь: всмотрись в их быт,
В их беспорядочные тени,
И ты поймешь – не может быть,
Чтоб выше не было ступени.
1966 г.
---------------------------------------------
Анатолий Гейнцелман
Руският поет Анатоли Гейнцелман (Анатолий Соломонович Гейнцельман) е роден на 8 октомври 1879 г. в гр. Шабо, Бесарабска губерния, днес Одеска област. Пише стихове от юношеските си години. От 1906 г. живее във Флоренция. През 1915 г. се връща в Русия, но през 1917 г. окончателно емигрира в Италия. Не участва в дейността на емигрантските литературни кръгове. Автор е на стихосбирките „Сочинения 1899-1902” (1903 г.) и „Космические мелодии” (1951 г.). Умира на 7 април 1953 г. в гр. Флоренция, Италия. Посмъртно излизат книгите с негови стихове „Священные огни” (1955 г.), „Стихотворения: 1916-1929, 1941-1953” (1959 г.), „Моя книга: Избранные стихи” (1961 г.) и „Столб словесного огня” (в два тома, 2012 г.). Негови стихове са включени в „Антология поэзии русского зарубежья (1920-1990)”.
КЕНТАВЪР
С гишето аз кентавър ставам,
то моят кон е белокрил,
където с празен кош пресявам
в душата огъня избил.
Аз гледам като идол древен
лазурения тюркоаз –
и водни кончета съгледах,
и в мозъка осите аз.
Навеки отшумели, дните
се откадиха в мътен дим,
в сърцето сляха се реките,
отново син съм серафим.
Отекна цялото познание,
извън мен няма нищо там.
Аз – съзерцател без съзнание,
аз стълб съм от словесен плам.
КЕНТАВР
Я, как кентавр, слился с окошком,
Оно – мой белокрылый конь,
Где я с пустым стою лукошком,
Души просеявши огонь.
И я гляжу, как старый идол,
В лазоревую бирюзу,
И виды всякие я видел,
И ос в мозгу и стрекозу.
Всё изжужжалось там навеки,
Исфимиамилось, как дым,
Все посливались в сердце реки, –
Я снова синий серафим.
Порешено уж всё познанье,
Нет ничего извне меня,
Я – созерцанье без сознанья,
Я – столб словесного огня.
---------------------------------------------
Анатолий Щейгер
Руският и швейцарски поет Анатоли Щейгер (Анатолий Сергеевич Штейгер) е роден на 7/20 юли 1907 г. в с. Николаевка, Киевска губерния, сега Черкаска област. През 1920 г. емигрира със семейството си в Константинопол, след това живее в Чехословакия и Франция, а от 1931 г. в Швейцария. Пише стихове, лирични миниатюри и антинацистки памфлети. Основни мотиви в поезията му са самотата, носталгията, уязвимостта на света, предчувствието за смърт. Автор е на стихосбирките „Этот день” (1928 г.), „Эта жизнь” (1931 г.), „Неблагодарность” (1936 г.) и издадения след смъртта му сборник „Дважды два – четыре” (1950 г.). Умира на 24 октомври 1944 г. в швейцарското курортно градче Лейзан.
НЕ ВЯРВАМ, ЧЕ БЕЗСЛЕДНО ОТЛЕТЯ
Не вярвам, че безследно отлетя
в душите ни и в книжните заблуди
таз нежност (наша клетва беше тя)
от станалото с нас велико чудо.
Познат е твоят равнодушен жест –
албума не разглеждаш с интерес,
към страниците с нежност не надничаш...
А може би в бюрото ти до днес
очакват взор писма с адрес до Ница.
Преди сред огън да ги хвърлиш там
и жар да жари редовете вечни,
все пак ще ги докосне твойта длан,
ще ги помилва погледът далечен.
НЕ ВЕРЮ, ЧТОБЫ НЕ БЫЛО СЛЕДА
Не верю, чтобы не было следа
Коль не в душе, так хоть в бумажном хламе,
От нежности (как мы клялись тогда!),
От чуда, совершившегося с нами.
Есть жест, который каждому знаком –
Когда спешишь скорей закрыть альбом
Или хотя бы пропустить страницу…
Быть может также, что в столе твоем
Есть письма, адресованные в Ниццу.
И прежде, чем ты бросишь их в огонь
И пламя схватит бисерные строки,
Коснется все же их твоя ладонь
И взгляд очей любимый и далекий.
1934 г.
-----
ЩЕ ДОЙДЕ ВРЕМЕ, НЕ СЕГА, СЛЕД НАС
Ще дойде време (не сега, след нас,
не утре, не и другата неделя),
но той, уви, ще дойде този час –
сред черна нощ в самотната постеля
ще видиш без украса и без страст
живота – в истинските му предели...
НАСТАНЕТ СРОК, НЕ СРАЗУ, НЕ СЕЙЧАС
Настанет срок (не сразу, не сейчас,
Не завтра, не на будущей неделе),
Но он, увы, настанет этот час, –
И ты вдруг сядешь ночью на постели
И правду всю увидишь без прикрас,
И жизнь – какой она, на самом деле…
1935 г.
-----
НЕ ТЕ ОЧАКВА НИКОЙ В ПЪТЯ ТВОЙ
Не те очаква никой, в пътя твой
да утешава детската тревога.
За водно конче и за мравчи рой
да ти разказва. Да възпява Бога.
За твоя страх не мисли никой тук –
зает е всеки в свойто трудно дело.
Живей си, както крета всеки друг
(безпомощно, нечестно, неумело)...
НИКТО, КАК В ДЕТСТВЕ, НАС НЕ ЖДЕТ ВНИЗУ
Никто, как в детстве, нас не ждет внизу,
Не переводит нас через дорогу.
Про злого муравья и стрекозу
Не говорит. Не учит верить Богу.
До нас теперь нет дела никому –
У всех довольно собственного дела.
И надо жить, как все, – но самому…
(Беспомощно, нечестно, неумело).
1935 г.
---------------------------------------------
Анна Горенко
Руската и израелска поетеса и писателка Ана Горенко (Анна Григорьевна Карпа/ Горенко) е родена на 6 януари 1972 г. в гр. Бендери, Молдова. Пише стихове от 1987 г. От 1990 г. живее в Израел. Публикува стихове и разкази в списания и алманаси като „Солнечное сплетение”, „Двоеточие”, „Обитаемый остров” и др. Умира от предозирани наркотици на 4 април 1999 г. в Тел Авив, Израел. Посмъртно са издадени книгите с нейни творби „Малое собрание” (2000 г.), „Стихи” (2000 г.), „Праздник неспелого хлеба” (2003 г.) и „Сочинения” (2010 г.).
КЪДЕТО НОЩ ОТВЕСНА В ПАДАНЕ СВОБОДНО
Където нощ отвесна в падане свободно
размива златните пера и шик
там вис небесна по-стабилна от шир водна
затваря се без кръгове и блик
смъртта клонеше второто сурово
желязно слънце над града с размах
но ние се опитвахме отново
от зимната пола да се прикрием с прах
под непонятното й одеяло
със светъл собствен поглед пълен с мраз
смъртта крещеше втора стража сбрала
по име без да ни забравя нас...
Сега е всичко отделено с лист ли, с два ли,
невидимо е безопасното. Млъкни,
по улицата чума е. Едва ли
ще помниш след войната тези дни.
ГДЕ НОЧЬ ОТВЕСНАЯ В ПАДЕНИИ СВОБОДНОМ
Где ночь отвесная в падении свободном
ни перьев золотых ни каблуков
там гладь небесная еще надежней водной
смыкается и не дает кругов
второе солнце смерти поднималось
железное над городом Но мы
не слушая его опять пытались
прикрыться пыльною одной полой зимы
одним ее невнятным одеялом
от собственных холодных светлых глаз
вторая стража смерти всё кричала
по имени не забывая нас...
Всё отделенное страницею, двумя ли,
всё неопасное невидимо. Усни,
чума идет по улице. Едва ли
после войны ты вспомнишь эти дни.
---------------------------------------------
Анна Присманова
Руската поетеса Анна Присманова (Анна Симоновна Присман/ Семёновна Присманова) е родена на 6 септември 1892 г. в гр. Либава. Член е на Съюза на младите писатели и поети (1920 г.) и на Съюза на поетите в Русия (1921 г.). През 1922 г. емигрира в Берлин, а след това в Париж, където остава до края на живота си. Пише поезия на руски и на френски език. Публикува стихове в списания и алманаси като „Новый журнал”, „Эпопея”, „Воля России”, „Современные записки”, „Новоселье”, „Опыты”, „Муза диаспоры”, „Встречи”, „Русские записки”, „Круг” и др. Автор е на стихосбирките „Тень и тело” (1937 г.), „Близнецы” (1946 г.), „Соль” (1949 г.) и „Вера” (1960 г.), издадени във Франция. Умира на 4 ноември 1960 г. в Париж. Пълни събрани съчинения с творбите й излизат през 1990 г. в гр. Хага.
МЪГЛА
Нощ. Мъгла. Стобор трепери.
Сняг. Фенер на стълба вън.
В снежните сумраци Вера
често виждам аз насън.
С широта дворянска, ето,
тя пред разпити седи –
в състрадание сърцето
преобръща се в гърди.
Много пролети и зими,
много-много дни до днес –
с есенни коси премина,
с твърда като скелет чест,
с ужас и с мечти безмерни,
с блясък смел на силен лоб –
тъй живя живота Вера
в незаринатия гроб.
* Литературна героиня на стихотворението вероятно е поетесата Вера Фигнер.
ТУМАН
Ночь. Туман. Ограда сквера.
Снег. Фонарный столб в кремне.
В снеговом тумане Вера
неотступно снится мне.
С барской сытостью в разладе
и с застенком впереди –
с сердцем, состраданья ради
перевернутым в груди.
Много зим и много весен,
скажем проще – много лет, –
с волосом, входящим в осень,
с волей, жесткой, как скелет,
с ужасом, с мечтой без меры,
с блеском мужества на лбу –
провела живая Вера
в незакопанном гробу.
-----
БАБА
Предците пръскат своя ген в децата,
над внучка тегне бабина беда.
Любов се баба казваше, с тоз патос
орисана бе моята съдба.
О, бабо, ти бе жител в жълта къща,
с ръкавите на кръст – в лудешки плен.
В албума жълтия ти лик прегръщам,
ръкавите си завеща на мен.
Живеят кръв и кости в мен отделно
като два пътя с обща цел над мост.
Към теб тече кръвта ми безпределно,
но костите ми са неканен гост.
Щом дойде нощ, възглавницата смазвам
и две дървета ме разкъсват там.
А може би и аз Любов се казвам,
но как се казвам всъщност аз не знам.
БАБУШКА
Изъяны предков достаются детям,
и внучка болью бабушки больна.
Любовью звали бабушку, и этим
моя судьба предопределена.
О, бабушка, жила ты в желтом доме,
где рукава сходились на спине.
Остался желтый облик твой в альбоме,
а рукава – ты завещала мне.
Как два пути с единым назначеньем,
живут во мне раздельно кровь и кость.
Стремится кровь к тебе своим теченьем,
но кость моя – тебе незваный гость.
Лишь только ночь подходит к изголовью,
два дерева меня на части рвут.
Быть может, и меня зовут Любовью,
но я не знаю, как меня зовут.
---------------------------------------------
Анри Волохонский
Руският поет, писател и преводач Анри Волохонски (Анри Гиршевич Волохонский) е роден на 19 март 1936 г. в Ленинград. Завършва Ленинградския химико-фармацевтичен институт, защитава аспирантура в Института за езерно рибно стопанство. Над 20 години работи в различни области на химията и екологията, участва в научни експедиции. Пише стихове от 50-те години, публикува поезия в самиздатски издания като „Новый журнал”, „Континент”, „Время и мы”, „Эхо”, „Гнозис”, „Ковчег”, „Черновик” и др. През годините на СССР има само едно публикувано в официалния печат стихотворение – през 1972 г. в сп. „Аврора”. През 1973 г. емигрира в Израел, а от 1985 г. е във ФРГ. Работи като редактор и преводач в Радио „Свобода”. Член е на Съюза на немските писатели. По негови текстове се изпълняват над 100 песни. Автор е на романа „Роман Покойничек” (1982 г.) и на стихосбирки, издадени в Израел, Франция, САЩ, Германия и Русия, сред които „Девятый Ренессанс” (1977 г.), „Стихи для Ксении” (1978 г.), „Четыре поэмы об одном” (1981 г.), „Стихотворения” (1983 г.), „Тетрадь Игрейны” (1984 г.), „Басни А.Х.В.” (1984 г.), „Шкура бубна” (1986 г.), „Стихи о причинах” (1989 г.), „Анютины грядки” (1994 г.), „Тивериадские поэмы” (2001 г.), „Берлога пчёл” (2004 г.), „Воспоминания о давно позабытом” (2007 г.), на „Собрание произведений” (в 3 тома, 2012 г.) и др. Живее в гр. Тюбинген, Германия. Негови стихове са включени в антологиите „Освобожденный Улисс”, „Антология поэзии”, „Актуальная поэзия на Пушкинской-10”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и др. Умира на 8 април 2017 г. в гр. Хорб-ам-Некар, Германия.
СТЕП
Шумоли далечната трева,
тишината думи родни губи:
сиромашка, страдаща страна,
где са твойте кътници и зъби?
Гледам към сиротната уста:
твоите венци са изранени!
Твърде много вехнещи листа,
боровете блатни са сломени.
В дистрофична си захапка ти.
По имперските ливади гнили
от фонтаните оцет шурти,
стълбове в степта са ноздри впили.
СТЕПЬ
Шелестит далекая трава
Слышатся в тиши слова родные:
Беспредельно нищая страна,
Где твои резцы и коренные?
Я смотрю в осиротелый рот:
Где концы твоих голодных десен?
Чахлой шелухи невпроворот
Выпало с плотин болотных сосен.
Сладок дистрофический укус.
На лугах империй гниловатых
Бьют фонтаны уксуса на вкус
Из ноздрей столпов продолговатых.
---------------------------------------------
Антонин Ладинский
Руският поет, писател, публицист и преводач Антонин Ладински (Антонин Петрович Ладинский) е роден на 19/31 януари 1896 г. в с. Обшчее поле, Псковска губерния. През 1915 г. постъпва в юридическия факултет на Петербургския университет, но през 1916 г. е мобилизиран в армията на белите. През 1921 г. след тежко раняване емигрира в Египет, а от 1924 г. живее във Франция. Сътрудничи на периодични издания на руската емиграция, кореспондент е на в. „Последние новости”. Превежда поезия от Елюар, Бурже, Волтер и др. През 1925 г. е съорганизатор на Съюза на младите поети и писатели в Париж. През 1946 г. приема съветско гражданство и сътрудничи на в. „Советский патриот”, 5 години живее в Дрезден, а през 1955 г. се завръща в Русия. Член е на Съюза на писателите на СССР (1961 г.). Автор е на стихосбирките „Чёрное и голубое” (1931 г.), „Северное сердце” (1934 г.), „Стихи о Европе” (1937 г.), „Пять чувств” (1938 г.), „Роза и чума” (1950 г.), на историческите романи „15 легион” (1937 г.), „Голубь над Понтом” (1938 г.), „Когда пал Херсонес” (1959 г.), „В дни Каракаллы” (1961 г.), „Анна Ярославна – королева Франции” (1961 г.), „Последний путь Владимира Мономаха” (публикуван през1966 г.), на издадената в София книга с очерци „Путешествие в Палестину” (1937 г.) и др. Умира на 4 юни 1961 г. в Москва.
С КАКВИ СЪЛЗИ
С какви сълзи напускаше земята,
когато с глас отчаян, с взор незрим
нарежда и ропта, и горко плака,
но чезнеше земята в дим.
Не искаше за палмите на рая
безплодните земи да се сменят,
където полусляпа бе, но вая
дървета, рози, гроздов слад.
Напускайки с дихание феерия
дома си, земна плът и тленна прах,
ти недовършената си бродерия
остави в дланите ни, ах!
Навярно за сълзите ще си спомниш,
как прежда с тънки нишки в здрача пя,
как бродирачката в самотни нощи
над свойта роза ослепя.
В КАКИХ СЛЕЗАХ
В каких слезах ты землю покидала,
Когда навзрыд и голосом грудным
Ты голосила, плакала, роптала,
Но таяла земля, как дым.
Как было жаль менять на пальмы рая
Песчаные холмы, бесплодный сад,
Где вышивала ты, полуслепая, –
Деревья, розы, виноград.
И покидая с легкостью дыханья
Земную плоть, жилище, бренный прах,
Ты неоконченное вышиванье
Оставила нам на руках.
И может быть, ты вспомнишь эти слезы,
Моток непрочных ниток, вспомнишь там,
Как вышивальщицей, склонясь над розой,
Глаза слепила по ночам.
---------------------------------------------
Аркадий Ровнер
Руският поет, писател и преводач Аркадий Ровнер (Аркадий Борисович Ровнер) е роден на 28 януари 1940 г. в Одеса. Средно образование получава в Тбилиси, след което завършва философския факултет на Московския държавен университет и защитава доктурантура в Колумбийския университет в Ню Йорк. През 60-те години е част от литературния ъндърграунд в СССР. През 1973 г. емигрира в САЩ. До 1994 г. преподава източни религии, християнско богословие и съвременен мистицизъм в университети във Вашингтон, Ню Йорк и Москва. Основател е на изд. „Gnosis Press” в Ню Йорк, издател е на двуезичното сп. „Гнозис”, издавано в Ню Йорк и в Москва (1978-2006 г), съставител е на англо-руската „Антология Гнозиса” (1982-1983, 1994 г.). Въпреки че някои литературоведи го смятат за самиздатски творец, той е автор на 24 книги с поезия, проза и есеистика, сред които „Гости из области” (1975 г.), „Калалацы” (1980 г.), „Ход королём” (1989 г.), „Этажи Гадеса” (1990 г.), „Третья культура” (1996 г.), „Веселые сумасшедшие” (1998 г.), „Рим и лев” (2002 г.), „Новый Гильгамеш, или Наука бессмертия” (2013 г.) и др. Умира на 25 декември 2019 г. в Ню Йорк.
СТРАНАТА, ПРОСТРЯЛА НАД СЕБЕ СИ НЕБЕ
Страната, простряла над себе си небе с висока ясност,
не може лесно да забрави своето предназначение.
Страна, въодушевена от идеите за равенство, губи разум.
Страна, забравяща великите, изпада в нищожество.
Страната, отдаваща дължимото на великите, достига небето.
Страна, раздаваща почести на подлеци, изпада в диващина.
Страна, убиваща великото в децата, губи надежда.
Страна, губеща езика си, губи своята памет.
Страната, изгубила памет, е загубила срам.
Страна, която няма какво да губи, нищо не губи.
Страна, която нищо не губи, нищо не намира,
не можеш да загубиш това, което имаш.
Не можеш да имаш това, което си загубил.
Нищо не можеш да имаш.
Това е.
СТРАНА, РАСКИНУВШАЯ НАД СОБОЙ НЕБО
Страна, раскинувшая над собой небо высокой ясности,
не может легко забыть свое назначение.
Страна, воодушевленная идеей равенства, теряет разум.
Страна, забывающая великих, впадает в ничтожество.
Страна, отдающая должное великим, достигает неба.
Страна, воздающая почести подонкам, впадает в дикость.
Страна, убивающая великое в детях, теряет надежду.
Страна, теряющая язык, теряет память.
Страна, потерявшая память, утратила стыд.
Страна, которой нечего терять, ничего не теряет.
Страна, которая ничего не теряет, ничего не находит,
нельзя потерять то, что имеешь.
Нельзя иметь то, что потерял.
Ничего нельзя иметь.
Всё.
1992 г.
---------------------------------------------
Арсений Несмелов
Руският поет, писател и журналист Арсений Несмелов (Арсений Иванович Митропольский/ Несмелов) е роден на 8/20 юни 1889 г. в Москва. До 1910 г. учи в Психоневрологическия институт в Москва, но не завършва. Публикува поезия от 1911 г. Участва като поручик в боеве от Първата световна война, а през 1917 г. се включва в московското въстание на юнкерите, след което се присъединява към войските на Колчак и участва в т.нар. сибирски леден поход. През 1920-1923 г. се прехранва с журналистика във Владивосток, а през 1924 г. емигрира в Китай. Живее в гр. Харбин, редактира в. „Дальневосточная трибуна”, публикува стихове, разкази, фейлетони и литературни обзори в руските издания „Советская Сибирь” и „Сибирские огни” и в рускоезичните издания „Рубеж”, „Луч Азии”, „Рупор”, „Юный читатель рубежа” и др. Изкарва курсове към местната разузнавателна школа и преподава литературно-художествена агитация. Автор е на книгите с поезия, проза и публицистика „Военные странички” (1915 г.), „Стихи” (1921 г.), „Тихвин” (1922 г.), „Уступы” (1924 г.), „Кровавый отблеск” (1929 г.), „Без России” (1931 г.), „Через океан” (1934 г.), „Рассказы о войне” (1936 г.), „Только такие” (1936 г.), „Георгий Семена” (1936 г.), „Полустанок” (1938 г.), „Протопопица” (1939 г.) и „Белая флотилия” (1942 г.). След завземането на Харбин от Червената армия през 1945 г. е арестуван и осъден. Умира на 6 декември 1945 г. в затвора край с. Грюдеково, Приморския край.
ЦАРЕУБИЙЦИ
Ние днес панихиди правим,
с пищна щедрост тамян кадим,
до икони лика му славим
и за помен на царя бдим.
Към убийците пазим злоба
и таим своя грешен час,
в който царят бе с нас загробен,
в нашта пустош, уви, при нас!
Колко бяха убийци? Люде
осемнайсет ли, трийсет? Дим
тъй ли трябваше там да бъде:
своя цар да не защитим?
Само шепа злодеи бяха,
да ги смелят на пух и прах
милионите не успяха –
верноподаници със страх.
В закъснялия плач се ровим,
лицемерен брътвеж редим,
но дали не делим отрова
и не тровим с отрова дни?
И един ли със смърт безславна
жертва страшният прилеп твърд?
Не, по нощите зли отдавна
мъчим свойте царе до смърт.
И над всички лежи проклятие
и тревога тежнее в гръд:
ще завърши ли в дом Ипатиев
тоз отдавнашен кървав път?
* Дом Ипатиев – къща в Екатеринбург, в мазето на която през нощта на 16 срещу 17 юли 1918 г. са разстреляни последният руски император Николай II, семейството му и прислугата му. През 1975 г. след решение на Политбюро на ЦК на КПСС къщата е разрушена.
ЦАРЕУБИЙЦЫ
Мы теперь панихиды правим,
С пышной щедростью ладан жжем,
Рядом с образом лики ставим,
На поминки Царя идем.
Бережем мы к убийцам злобу,
Чтобы собственный грех загас,
Но заслали Царя в трущобу
Не при всех ли, увы, при нас?
Сколько было убийц? Двенадцать,
Восемнадцать иль тридцать пять?
Как же это могло так статься, –
Государя не отстоять!
Только горсточка этот ворог,
Как пыльцу бы его смело:
Верноподданными – сто сорок
Миллионов себя звало.
Много лжи в нашем плаче позднем,
Лицемернейшей болтовни, –
Не на всех ли отраву возлил
Некий яд, отравлявший дни?
И один ли, одно ли имя –
Жертва страшных нетопырей?
Нет, давно мы ночами злыми
Убивали своих Царей.
И над всеми легло проклятье,
Всем нам давит тревога грудь:
Замыкаешь ли, дом Ипатьев,
Некий давний кровавый путь?
-----
КЪМ ПОБЕДАТА
Еврейската мутра над бедна Русия виси,
в кръв нейните устни са, устни проклети вампирски...
Дъжд с кървав привкус над страната ми мрачно роси,
дъжд кървав от утре в полвината свят ще заплиска.
Но туй й е малко: краде от Русия Христа,
светините Божи, на кроткия Бог, не почита!
Еврейската лапа пълзи към светите места,
еврейската злоба злокобно насилва душите!
Евреи-чекисти терзаят родители в плач,
децата с безбожна „наука” безскрупулно стягат...
Еврейската мутра е алчен грабител палач –
към царски корони космати ръчища протяга!
Четвъртата власт, на печата, която мучи,
на хищни еврейски банкери е май бащиния...
Промъква се правдата, дават пари да мълчи,
свободното слово убиват и в гроба го рият.
Да, сила е златото. В лапите зли на Малют
със златото кърваво срутват се всички прегради,
но има и сила с по-мощна валута светът,
нарича се подвиг – за вяра и доблест награда!
* В стихотворението „Към победата” авторът се противопоставя на т.нар. политици-интернационалисти и критикува престъпните политически действия на някои евреи в комунистическата власт на пролетарска Русия.
* Малюта Скуратов – руски държавен и военен деец от ХVI в., опричник и помощник на цар Иван Грозни.
К ПОБЕДЕ
Жидовская харя над бедной Россией висит,
В крови ее губы, проклятые губы вампира…
Кровавым дождем над страною моей моросит,
Кровавым дождем заливается завтра полмира.
Но этого мало: отнять у России Христа,
Святилище Бога, кротчайшего Бога, разрушить!..
Жидовская лапа в святые вползает места,
Жидовская злоба спешит изнасиловать души!
Евреи-чекисты терзают отцов, матерей,
А дети идут в обработку безбожной „науке”…
Жидовская харя, палач, лапсердачный еврей –
К коронам царей протянул волосатые руки!
Седьмая держава, как мир называет печать,
Лишь вотчина хищников – жирных еврейских банкиров…
А правда прорвется, как деньги велят замолчать,
Свободному слову могилу зловещую вырыв.
Да, золото – сила: в руках беспощадных Малют,
Кровавое золото все устраняет преграды,
Но в мире есть сила могучее лучших валют,
И сила та – подвиг, за веру и доблесть награда!
-----
НИЕ
Как гладният камък привично живее.
В лъжа сме родени. От болка се смеем.
Очите ни струпеи гнили докосват.
Стоиш коленичил – удобно и просто.
Безсилни сълзи са на буци в гърлата.
Туй само за слаби е правда позната.
И вените не кръв, а водка раздуха.
Сред парите спиртни ний силни сме духом.
На гладния – хляб, на свободния – воля!
Роден да пълзиш си – завидна е роля!
МЫ
Голодному камень – привычная доля.
Во лжи родили;сь мы. Смеёмся от боли.
Глаза застилает гнилая короста.
Стоять на коленях удобно и просто.
Безсильные слёзы у нас в горле комом.
И только для слабых нам правда знакома.
Течёт вместо кро;ви по жилам сивуха.
Дыша перегаром, мы сильные духом.
Голодному – хлеба, а вольному – воля!
Рождённые ползать – зави;дная доля!
---------------------------------------------
Бахит Кенжеев
Руският и казахски поет и писател Бахит Кенжеев (Бахыт Шкуруллаевич Кенжеев) е роден на 2 август 1950 г. в гр. Чикмент, Казахска ССР. Завършва химическия факултет на Московския държавен университет. Първите му поетични публикации са от 1972 г., участва в литературния сборник „Ленинские горы: Стихи поэтов МГУ” през 1977 г. Печата стихове в самиздатски списания като „Московское время”, „Часы”, „Обводный канал”, „37”, в издания като „Комсомольская правда”, „Юность”, „Московский комсомолец”, „Простор”, „Октябрь”, „Новый мир” и в емигрантски издания като „Континент”, „Глагол”, „Эхо”, „Третья волна”, „Стрелец”, „Синтаксис” и др. Член е на руския ПЕН клуб. През 1982 г. емигрира в Канада, живее в Монреал. Работи в руската редакция на „Радио Канада” (1982-1988 г.) и като преводач в Международния валутен фонд (от 1991 г.). Първата му книга излиза в САЩ през 1984 г. Носител е на редица литературни награди. Съучредител е на поетичното обединение „Московское время” (1973 г.), съсъставител е на антологията за нова руска поезия „Девять измерений” (2004 г.). Автор е на стихосбирките „Избранная лирика 1970-1981” (1984 г.), „Осень в Америке” (1988 г.), „Стихотворения последних лет” (1992 г.), „Из книги AMO ERGO SUM” (1993 г.), „Стихотворения” (1995 г.), „Возвращение” (1996 г.), „Сочинитель звезд” (1997 г.), „Снящаяся под утро” (2000 г.), „Из семи книг” (2000 г.), „Невидимые” (2004 г.), „Названия нет” (2005 г.), „Вдали мерцает город Галич” (2006 г.), „Крепостной остывающих мест” (2008 г.), „Послания” (2011 г.), „Сообщение” (2012 г.), „Странствия и 87 стихотворений” (2013 г.), „Ремонт Приборов” (2014 г.), „Довоенное” (2014 г.), на романите „Плато” (1992 г.), „Иван Безуглов” (1993 г.), „Золото гоблинов” (2000 г.), „Обрезание пасынков” (2009 г.) и др. От 2008 г. живее в Ню Йорк, САЩ.
СЪН ЛИ СЪНУВАМ
Сън ли сънувам? В пресечката влага се сбира,
вятър на „Пушкински”, вятър на „Звезден” лудува.
Блъскам с юмруци вратата на мойта квартира,
искам да вляза, но там не отварят, не чуват.
Сънища мои – те шепите с улични соли
сипват на раната. Господи, кой ли неволно
с трезвен разсъдък и с памет по собствена воля
би се стремил към предели, където е болно
и безнадеждно обиди нанасят му рани?
В здрави врати, с казионно желязо ковани,
нов квартирант, правилата човешки забравил,
вълчи капани е вместо ключалки поставил.
Крача навън – атмосферата слоеста, хладка,
сякаш сандък на стъклар е – блещука и дразни.
Моят дом... – пиша внимателно в кратка тетрадка,
мойта роди... – по-нататък е страница празна,
после – чертичка накриво, квадратче протрито,
цифрички; но да повярвам в раздяла не искам,
до сутринта като моя маймун-прародител
блъскам вратата ненужна, неистово блъскам...
СНЯТСЯ ЛИ СНЫ
Снятся ли сны?.. В переулках оставленных сыро,
ветер на Пушкинском, ветер на Звездном бульваре.
В дверь колочу кулаками, в свою же квартиру
силюсь пробраться – не слышат, не открывают.
Сны мои, сны, – словно пригоршню уличной соли
сыплют на рану. Ах, Господи, в здравом уме и
памяти трезвой, ну кто бы по собственной воле
рвался туда, где бывало гораздо больнее,
злей, беспросветней, где виделись только обиды?
Крепкие двери казенным железом обиты,
новый жилец, против всех человеческих правил,
волчьи капканы там вместо запоров поставил.
Выйду на улицу – воздух слоистый прохладен,
как у стекольщика в ящике – блещет, двоится.
Это мой дом, – вывожу аккуратно в тетради,
это моя ро... а дальше – пустая страница,
Дальше – косая линейка, лиловая клетка,
столбики цифр, и опять я в разлуку не верю,
и до утра, на манер обезьяньего предка,
все колочу, колочу в бесполезные двери...
---------------------------------------------
Борис Бета
Руският поет Борис Бета (Борис Васильевич Буткевич/ Бета) е роден на 10 юли 1895 г. в имение Надеждино, Уфимска губерния. Пише стихове и рисува от детските си години. Завършва Петербургското кавалерийско училище и като офицер от Александрийския хусарски полк участва в Първата световна война и в Гражданската война. От 1920 до 1922 г. живее с бялото офицерство във Владивосток, след което води скитнически живот в Китай, Япония, страни от Мала Азия и Африка, Сърбия, Австрия, Франция и др. Работи като хамалин, пожарникар, пастир и моряк. Публикува поезия в далекоизточни периодични издания и сборници като „Голос Родины”, „Вечерняя газета”, „Новая вечерняя газета”, „Русский край”, „Развлечение в часы отдыха” и „Парнас между сопок”, в емигрантски списания и алманаси в Харбин, Пекин, Циндао и Шанхай като „Маяк”, „Гонг”, „Родная нива” и „Рубеж”, в издания на парижката руска емиграция като „Новый дом”, „Новый корабль”, „Числа”, „Возрождение” и др. Пише поезия и проза, но рядко публикува разкази, романът му „Голубой павлин” остава неиздаден и няма отпечатана стихосбирка. Умира в нищета през август 1931 г. в гр. Марсилия, Франция.
ЗДРАВЕЙ, СНЯГ
Здравей, сняг. В твоя сутрешен просвет
аз с Петербург надменен се сродявам,
с фортуни бурни радостно възпявам
над крепост и над замък върхове.
Водата тъмна. Белоснежен край.
Над дъжделива Нева влага трупа
трамвай по мост. Исакиевски купол
поля от бели покриви венчай.
О, рай на ямба! О, прохладна нежност,
прекрасната ти безподобна снежност
е над града на Петър Първи с мен.
И светъл спомен облачен остава,
в безвременния белоснежен ден
с печална острота сърце ранява.
ЗДОРОВО, СНЕГ
Здорово, снег. С утра твой полусвет
Роднит меня с надменным Петербургом,
И тонкий шпиль над крепостью, над бургом,
В буран сквозящий, радостью воспет.
Темна вода и белоснежен снег.
И над Невой ненастной, влажно-гулкой,
Мосты в трамваях. Исаакий-купол
Над полем белых крыш венчает всех.
О, ясность ямба! О, прохлады нежность,
Твоя прелестная и редкостная снежность
Над городом великого Петра.
Светящаяся облачная память
Безвременного снежного утра
Печальной остротою сердце ранит.
---------------------------------------------
Борис Божнев
Руският поет, художник и музикант Борис Божнев (Борис Борисович Гершун/ Божнев) е роден на 24 юли/5 август 1898 г. в гр. Ревел (Талин), Естония. Детството и юношеството му преминават в Петербург. През 1919 г. емигрира във Франция. Като поет дебютира в сборник „Русская лирика”, издаден в България през 1920 г. През 1924 г. в московския алманах „Недра” излизат 3 негови стихотворения (следващите публикувани в Русия негови стихове излизат чак след 67 години – през 1991 г.). Членува в емигрантски литературни обединения в Париж като „Палата поэтов”, „Через” и „Гатарапак”. Работи като преписвач на ноти, занимава се с живопис. Автор е на стихосбирките „Борьба за несуществование” (1925 г.), „Фонтан” (1927 г.), „Скорбь 2 – Утешь 4” (1929 г.), „Silentium sociolo-gicum” (1936 г.), „Альфы с пеною омеги” (1936 г.), „Саннодержавие” (1939 г.), „Утешенность разрушения” (1939 г.), „Элегия эллическая” (1940 г.), „Оратория для дождя, мужского голоса и тумана” (1948 г.), „Колокольный звон над Царство Божие внутри нас” (1948 г.), „Фуга светлых снегов” (1948 г.), „Уход солдат на русско-японскую войну” (1949 г.), „Высоко белеющие строки и свист площади” (1949 г.) и „Утро после чтения Братьев Карамазовых” (1949 г.). Много от книгите му са самиздатски, в тираж до стотина бройки и с авторски рисунки. След Втората световна война живее в Южна Франция. Умира на 24 декември 1969 г. в Марсилия.
ХРИСТОС РОДИ СЕ
Христос роди се. Ний отсечени елхички взехме.
Веднага стана нужен – за да я поставим – кръст...
Тъма... В ръката ти – топор, в ръката ми – двуцевка...
По-скоро, друже, вън от страшното околовръст...
ХРИСТОС РОДИЛСЯ
Христос родился. Мы срубили маленькую елку.
И сразу нужен стал – чтобы ее поставить – крест…
Темно… В твоей руке – топор, в моей руке – двухстволка…
Скорей, мой друг, скорей уйдем от этих страшных мест…
-----
МЪРТВЕШКИ Е БЛЕДА РУСИЯ
Мъртвешки е бледа Русия,
задъхва се нейната гръд...
Шейната впрегни,
Меден конник...
* Медный всадник (Медният конник) е бронзов паметник на Петър I на площада на декабристите в центъра на Санкт Петербург. Паметникът, изработен от френския скулптор Етиен-Морис Фалконе, е открит през 1782 г. През 1833 г. Александър Пушкин пише поемата „Медный всадник”, посветена едновременно на Петър I и на обикновените хора.
РОССИИ МЕРТВЕННАЯ БЛЕДНОСТЬ
России мертвенная бледность,
Ее недышащая грудь…
Впрягайся в сани,
Всадник Медный…
-----
ПРИПОМНИ СИ СРЕБРОТО
Припомни си среброто безценно как с вяра и сила
преотстъпи за пусто дере в изоставен сокак
и остави си само тъмата на грохнала вила
и летящия там към очите светкавичен мрак...
ПОМНИШЬ ТО СЕРЕБРО
Помнишь то серебро, столь бесценное, столь без отдачи,
Что его уступал за пустырь занесенный овраг,
Для себя оставляя лишь тьму заколоченной дачи,
И летевший навстречу очами сверкающий мрак…
---------------------------------------------
Борис Волков
Руският поет, преводач и журналист Борис Волков (Борис Николаевич Волков) е роден на 17/30 май 1894 г. в гр. Екатеринослав, днес Днепропетровск. Учи в юридическия факултет на Московския университет (1912-1915 г.). Публикува поезия от 1915 г. Доброволец е в Първата световна война и в Гражданската война. През 1919 г. емигрира от Русия и живее в Монголия, Иран, Япония, Китай и Германия, а от 1923 г. се установява в САЩ. Преподава руски език във военното училище в Монтерей, занимава се с журналистика, превежда поезия, участва в организацията на Руския център и на Музея на руската култура в Сан Франциско (1940 г.). Печата в издания на руската емиграция като „Рубеж”, „Феникс”, „Вольная Сибирь”, „Москва”, „Русские записки”, „Возрождение” и др. и в колективни поетични сборници като „Дымный след”, „Калифорнийский сборник”, „Земля Колумба” и „У золотых ворот”. Автор е на непубликуван автобиографичен роман и на стихосбирката „В пыли чужих дорог” (1934 г.). Умира на 9 юни 1954 г. след автомобилна катастрофа в Сан Франциско, САЩ.
ПЯСЪЦИ
От години, когато със секира нефритна
се сражавали люде в мрачна пещерна бран,
кръв, геройски пролята, с аромат е обвита
от кадящата вяра в непознатото там.
Може би е разтворен сред потъпкана пепел
стон на техните майки, важен древен завет!
Може би тези хора в пещерите са слепи
или с тях сме на дъно на бездънно море.
В много песни изпяти гробни бардове вкарват
времената, когато пръв е вдигнат топор.
Кой ще види земята с минали милиарди,
гдето думи насищат безпределен простор?
И след тебе народът, векове, ери, драми
могат в общия пясък да изтрият следа,
за героите, както за предците ни, няма
нищо те да узнаят. Нищо. Никога. Да.
ПЕСКИ
С тех времён, когда люди топором из нефрита
Убивали, сражаясь, в тьме зловонных пещер,
Смерть героев далёких была так же повита
Ароматом курений нам неведомых вер.
Может быть, в тонком слое попираемой пыли –
Их заветные мысли, стоны их матерей!
Может быть, эти люди никогда здесь не жили
Или ныне на дне мы их бездонных морей.
Много песен пропели на могильниках барды
С той поры, когда поднят был впервые топор.
Кто проникнет в былое, где прошли миллиарды,
Где словами насыщен беспредельный простор?
Так и ты, и народ твой, и столетья, и эры
Могут в общем движеньи промелькнуть без следа,
И о павших героях, как о людях пещеры,
Ничего не узнают. Ничего. Никогда.
---------------------------------------------
Борис Закович
Руският поет Борис Закович (Борис Григорьевич Закович) е роден на 8/20 ноември 1907 г. в Москва. През 1920 г. семейството му емигрира в Латвия, а от 1923 г. живее във Франция. Първите му поетични публикации са от 1930 г. Член е на литературните кръгове „Кочевье” (1929-1931 г.) и „Зеленая лампа” (1932 г.), на Съюза на младите поети и писатели (1931-1938 г.) и на Обединението на руските писатели във Франция (1945 г.), взима активно участие в литературния живот на руската общност, публикува активно в емигрантски списания като „Числа”, „Круг”, „Сборник стихов”, „Русские записки”, „Журнал содружества” и в антологии на чуждестранната руска поезия като „Якорь” (1936 г.), „Эстафета” (1948 г.), „На Западе” (1953 г.), „Встреча” (1990 г.) и др. Главен редактор е на в. „Руский патриот” (1944-1945 г.), издател и редактор е на поетичния сборник „Встреча” (1945 г.). Автор е на стихосбирката „Дождь идет над Сеной” (1984 г.). Умира през 1995 г. в Париж.
КАКВА СЪДБА ЗА ПЪТЯ НИ ИЗБРАХМЕ
Каква съдба за пътя ни избрахме?
О, никаква! Така си остаряхме,
работехме (труда си всеки взел)
и молехме се Богу безкрилато,
и чакахме в живота светлината,
любов, ваканция, чаровно лято
с Маруся, с Ана, с Вера... До предел –
вовек в земята глинеста парцел.
КАКОЙ СУДЬБЫЙ ИЗБРАЛИ МЫ ДОРОГУ
Какой судьбы избрали мы дорогу?
Да никакой! Старели понемногу.
Работали (иначе не могли),
Порой молились Богу без ответа
И ждали, ждали радости и света,
Любви, каникул, солнечного лета
С Марусей, с Анной, с Верой... и легли
В участок тесный глинистой земли.
-----
ДА ПОГОВОРИМЕ ПРЕЗ ПРОЛЕТТА
Да поговориме през пролетта
за нещо синьо и отдалечено
извън града, да се простим с мита,
че любовта е скучна и студена.
С различни думи за небесен знак
е приказката ни вежлива, вяла.
Душата пуста е сред студ и мрак,
душата наша, празна след раздяла.
От тази вечна синя тайна влог...
Така да бъде: С теб е Бог.
ВЕСНОЮ ХОЧЕТСЯ ПОГОВОРИТЬ
Весною хочется поговорить
О чем-то голубом и отдаленном,
Уехать за город и позабыть,
Что скучно жить, что холодно влюбленным.
И что по разному о небесах
Все эти вежливые разговоры.
Пустой душе ведь холодно впотьмах,
Душе пустой от расставаний скорых.
От этой вечной тайны голубой…
Но так и быть: Господь с тобой.
---------------------------------------------
Борис Нарцисов
Руският поет, преводач и литературен критик Борис Нарцисов (Борис Анатольевич Нарциссов) е роден на 14/27 февруари 1906 г. в с. Наскафтим, Саратовска губерния (днес Пензенска област). Младежките му години преминават в Естония, където завършва гимназия (1924 г.) и факултета по химия при Тартуския университет (1931 г.). Участва в литературния живот на Естония. След присъединяването на Естония към СССР работи като лектор по химическа защита. През 1942 г. е на фронта, където попада в плен (според други версии сам напуска страната). След войната живее в Германия, от 1951 до 1953 г. живее в Австралия, а от 1953 г. живее в САЩ, където работи по специалността си и се занимава с изследователска дейност. Превежда на руски поезия от естонски език, както и творби на американски и френски поети. Автор е на стихосбирките „Стихи” (1958 г.), „Голоса” (1961 г.), „Память” (1965 г.), „Подъём” (1969 г.), „Шахматы” (1974 г.) и „Звёздная птица” (1978 г.). Умира на 27 ноември 1982 г. във Вашингтон, САЩ.
TIMELESS LAND
Над плоския сух свят на континента
от бряг до бряг вилнее тъмнина.
Цвърчат щурци. Като сребриста лента
с въже мъгливо, сплитащо влакна,
тече сковано пътят на звездите.
Но неспокойно го очаква Юг:
далече там в леда с дъга извита
възпламенява се Полярен кръг
и свети с медни пламъци дотука
като от огън див виделина.
Цвърчат щурци. Сред бурените сухи
е камъкът. От древни времена.
TIMELESS LAND
Над плоским, пересохшим континентом
От моря и до моря темнота.
Журчат сверчки. Серебряною лентой,
Волокнами туманного жгута
Течёт недвижно Звёздная Дорога.
Но беспокойно ожидает юг:
Там, далеко во льдах, дугой пологой
Воспламеняется Полярный круг
И светит медным пламенем досюда,
Как дикого становища костер.
Журчат сверчки. В сухих бурьянах груды
Из ветренного камня. С древних пор.
---------------------------------------------
Борис Незлобин
Руският поет Борис Незлобин (Николай Васильевич Альникин, творчески псевдоним Борис Незлобин) е роден на 30 ноември/12 декември 1898 г. в с. Карнаухов, Донска област. Учи в Новочеркаския политехнически институт, но напуска и се включва в Калединския полк в защита на Дон в Гражданската война. През 1920 г. емигрира в България. Публикува поезия в софийските емигрантски вестници „Казачье слово” и „Казачьи думы”. От 1922 г. живее във Франция. Изкарва курс по висша математика в „Alliance Franсaise”, завършва факултета по естествознание при Парижкия университет (1926 г.) и Геологическия институт към университета в Нанси (1928 г.). От 1929 г. работи като инженер-геолог и главен инженер в звена на рудната и металургичната промишленост в Мароко. Автор е на стихосбирките „Рифмованные кончики” (1960 г.) и „Сполох” (1961 г.). Умира на 28 март 1987 г. в гр. Ница, Франция.
В ПЛАНИНИТЕ НА КАВКАЗ
Далеч назад степта на Дон отдалечи се –
чифлици и къщурки, селища, земи...
Любимите – жени, старици и дечица –
на произвола на съдбата са сами.
Заминахме с надежда тайна скоро светло
с победа да се върнем в родния си дом,
но на врага отстъпихме Кубан и Дон;
през планини и дебри стигнахме морето.
И хора, и природа против нас се биха:
зелени – там отпред, червени – по следи,
наляво – планини, гори и дъжд, и вихри,
а вдясно бе морето с хиляди беди.
От всичките страни ни дебне гибел...
Затвор планински сякаш ни събра...
Далеч е Дон и той не е предвидил
присъдата на нашата съдба.
В чужбина трудно е, гнетят ни планините...
Душата болно в тези планини кръжи.
Измъчихме се тук в тъга по равнините,
където степ в безкрайния простор лежи...
Ний мислим за родината далечна само,
наяве и насън мечтите ни дели,
в душата ни без нея е тъга голяма,
гръдта се свива все по-скръбно и боли.
В ГОРАХ КАВКАЗА
Далёко позади – остались степи Дона,
Родные хутора, станицы, курени…
Все сердцу близкие: старушки, дети, жёны –
На произвол судьбы осталися одни.
Мы уходили с тайною надеждой вскоре
С победой возвратиться к милым очагам;
Но и Кубань, и Дон мы отдали врагам;
Чрез горы и леса мы добрались до моря.
Восстали против нас и люди, и природа:
Зелёные – навстречу, красные – нам вслед;
Налево – горы, лес, дожди и непогода,
А справа – море тысячи сулит нам бед.
Со всех сторон нам гибель угрожает…
Нам душно, как в тюрьме, в ущельях гор…
Далёко Дон и он теперь не знает, –
Какой выносит рок нам приговор.
Нам душно здесь, в горах, нам тяжко на чужбине…
Душа на волю просится из этих гор.
Истосковались по степям мы, по равнине,
Где бесконечный вкруг тебя лежит простор…
Все наши помыслы о Родине далёкой;
Мечтами мы во сне и наяву о ней;
Страдает без нея душа в тоске глубокой,
И грудь сжимается тоскливей и больней.
21 июня 1920, Северная Таврия
---------------------------------------------
Борис Новосадов
Руският поет и журналист Борис Новосадов (Борис Христианович Тагго/ Новосадов) е роден на 4 август 1907 г. в Санкт Петербург. През 1920 г. семейството му се преселва в естонския гр. Пярну. До 1935 г. работи като журналист във в. „Пярну Пяэвалехт”, участва в дейността на литературния кръг „Цех поэтов”. Публикува поезия в издания като „Нови”, „Журнал Содружества”, „Вараму” и др. Завършва философския факултет на Тартуския университет (1936 г.). През 1935 г. е представител на московската експортна организация „Международная книга” в Талин, през 1939 г. е преводач в съветското търговско представителство. Автор е на стихосбирките „Шершавые вирши” (1936 г.) и „По следам бездомных Аонид” (1938 г.). По време на немската окупация (1941-1942 г.) редактира руския в. „Новое время”, от 1942 до 1944 г. е зам.-главен редактор на вестника. След навлизането на съветската армия в Естония през април 1945 г. е арестуван и осъден на 10 години лишаване от свобода, но след няколко месеца умира в затворническата болница в Ленинград.
В ИЗГНАНИЕ ЖИВЕЕМ
В изгнание живеем тягостен живот
и всеки ден ни носи само помен свиден,
копнеем скришом да открием брод,
полята на отечеството си да видим...
Житейският каприз, напразно повторим,
зове да се смирим пред чуждия си случай,
от глад плътта, душа от грижи да спасим,
изяждащи я там, когато се измъчва.
Макар безсмислен да е пътят, с край нелек,
величие безумно има в този дан наш:
беглец бездомен да останеш ти вовек,
бедняк да бъдеш и поет да станеш.
ЖИВЕМ В ИЗГНАНИИ
Живем в изгнании и наша жизнь тяжка,
И каждый день с собой приносит только тризны,
И чаем мы теперь исподтишка
Узреть когда-нибудь поля своей отчизны...
И блажь житейская напрасно нас зовет
Смириться и чуждым пенатам поклониться,
Спасти от глада плоть и душу от забот,
Снедающих ее, когда она томится.
Пускай бессмыслен путь с безрадостным концом,
Но есть величие безумья в долге этом:
Остаться навсегда бездомным беглецом
И становиться нищим и поэтом.
1936 г.
---------------------------------------------
Борис Поплавский
Руският поет и писател Борис Поплавски (Борис Юлианович Поплавский) е роден на 24 май/7 юни 1903 г. в руско-полско-литовско-украинско семейство в Москва. Учи във френски лицей. По време на Гражданската война бяга с родителите си в Константинопол, а след 1921 г. живее в Париж. Първите му публикувани стихотворения са от 1928 г. в чешкото сп. „Воля России”. Продължава образованието си в Историко-филологическия факултет на Сорбоната. Член е на авангардните литературни обединения „Гатарапак” (1921-1922 г.), „Через” (1923-1924 г.) и на Съюза на младите поети и писатели „Кочевье” (от 1925 г.) в Париж. Публикува стихове в издания като „Современные записки”, „Числа”, „Круг” и др. Автор е на стихосбирката „Флаги” (1931 г.), на издадените след смъртта му книги с поезия „Снежный час” (1936 г.), „В венке из воска” (1938 г.), „Дирижабль неизвестного направления” (1965 г.), „Автоматические стихи” (1999 г.) и на романите „Аполлон Безобразов” (1932 г.) и „Домой с небес” (части от романа са печатани през 1936-1938 г., пълното издание е от 1993 г). Основна тема в поезията му е смъртта. Умира на 9 октомври 1935 г. в Париж.
РОЗОВО ВРЕМЕ ПРЕПЛУВА СВЕТА СЪС ЗОРАТА
Розово време преплува света със зората.
В рая душите си връщат тела след нощта.
Ти претопи своя свят в свръхестествена святост.
Слънцето расне, на масата гасне свещта.
Розов снежец се изсипва от свод безметежен.
Ти се пробуждаш в незнайна земя изведнъж,
гледаш наоколо с поглед учуден и нежен –
зала висока, потънала в здрач вездесъщ.
А зад прозореца трескаво бляска росата.
Лято, градините викат реките с копнеж.
Пътят е в слънце, размахала вяло косата,
бяга смъртта, а след нея и дяволът – беж.
Всичко сияе, от лято чаровно обзето.
Двойки от бели кълба по небесния път.
Свойте антични ръце натоварват атлети –
в сънна жарава обгърнати, камък ломят.
Слънце сияе с безсмъртно без край обаяние.
Вдигат се флагове, мачка тълпата човек.
Нещо ужасно се крие в туй странно сияние.
Искам да легна в забрава, да млъкна вовек.
РОЗОВЫЙ ЧАС ПРОПЛЫВАЛ НАД СВЕТАЮЩИМ МИРОМ
Розовый час проплывал над светающим миром.
Души из рая назад возвращались в тела.
Ты отходила в твоем сверхъестественном мире.
Солнце вставало, и гасла свеча у стола.
Розовый снег опадал в высоте безмятежной.
Вдруг Ты проснулась еще раз; но Ты никого не узнала,
Странный Твой взгляд проскользил удивленный и нежный
И утонул в полумраке высокого зала.
А за окном, незабвенно блистая росою,
Лето цвело и сады опускались к реке.
А по дороге, на солнце блистая косою,
Смерть уходила и черт убегал налегке.
Мир незабвенно сиял очарованный летом.
Белыми клубами в небо всходили пары.
И, поднимая античные руки, атлеты
Камень ломали и спали в объятьях жары.
Солнце сияло в бессмертном своем обаянье.
Флаги всходили, толпа начинала кричать.
Что-то ужасное пряталось в этом сиянье.
Броситься наземь хотелось, забыть, замолчать.
-----
СНЯГ НАД ПУСТИ УЛИЦИ СЕ СТЕЧЕ
Сняг над пусти улици се стече;
голите дървета студ търпят,
не очакват нищо друго вече,
само им се иска да заспят.
Идва вечер. Чезне ден безследно.
Спорих, поизмъчих се и спрях,
в стаята женица с пръсти бледни
жълта лампа да гласи видях.
Скиташ вън, защо не си ти вкъщи
с книги и покой, човеко слаб?
Изтощен от странна снежна същност,
гледаш дълго този първи сняг.
Всичко тук отдавна е познато.
Ти прости, но сили не спести.
Скоро ли ще бъдеш у дома ти?
Скоро ли ще спреш да бъдеш ти?
СНЕГ ИДЁТ НАД ГОЛОЙ ЭСПЛАНАДОЙ
Снег идёт над голой эспланадой;
Как деревьям холодно нагим,
Им должно быть ничего не надо,
Только бы заснуть хотелось им.
Скоро вечер. День прошёл бесследно.
Говорил; измучился; замолк,
Женщина в окне рукою бледной
Лампу ставит жёлтую на стол.
Что же Ты, на улице, не дома,
Не за книгой, слабый человек?
Полон странной снежною истомой
Смотришь без конца на первый снег.
Всё вокруг Тебе давно знакомо.
Ты простил, но Ты не в силах жить.
Скоро ли уже ты будешь дома?
Скоро ли ты перестанешь быть?
1931 г.
---------------------------------------------
Вагрич Бахчанян
Руският поет, художник и литератор концептуалист Вагрич Бахчанян (Вагрич Акопович Бахчанян) е роден на 23 май 1938 г. в гр. Харков. Завършва Харковското студио за декоративни изкуства (1961 г.). Работи в отдел хумор на в. „Литературная газета” (1967-1974 г.). Публикува поезия, графики, афоризми и каламбури в самиздатски издания и в списания като „Знание-сила”, „Юность”, „Перекрестки”, „Эхо”, „А-Я”, „Магазинник” и др. През 1974 г. емигрира в САЩ. Автор е на книгите с експериментална поезия, литературоведчество и мемоаристика „Автобиография сорокалетнего автора” (1981 г.), „Visual diary” (1981 г.), „Демарш энтузиастов” (1985 г.), „Синьяк под глазом: пуантель-авивская поэма” (1986 г.), „Ни дня без строчки” (1986 г.), „Стихи разных лет” (1986 г.), „Мух уйма” (1998 г.), „Мух уйма: художества” (2003 г.), „Вишневый ад и другие пьесы” (2005 г.) и „Мух уйма. Не хлебом единым” (2006 г.). Участва в много изложби в Европа и в САЩ. Умира на 12 ноември 2009 г. в Ню Йорк.
СЪН
Руска съветска федеративна социалистическа република,
Украинска съветска социалистическа република,
Белоруска съветска социалистическа република,
Казахска съветска социалистическа република,
Грузинска съветска социалистическа република,
Узбекска съветска социалистическа република,
Латвийска съветска социалистическа република,
Киргизка съветска социалистическа република,
Азербайджанска съветска социалистическа република,
Тюркменска съветска социалистическа република,
Литовска съветска социалистическа република,
Молдовска съветска социалистическа република,
Таджикска съветска социалистическа република,
Арменска съветска социалистическа република,
Естонска съветска социалистическа република,
Чехословашка съветска социалистическа република,
Полска съветска социалистическа република,
Българска съветска социалистическа република,
Румънска съветска социалистическа република,
Унгарска съветска социалистическа република,
Германска съветска социалистическа република,
Монголска съветска социалистическа република,
Виетнамска съветска социалистическа република,
Китайска съветска социалистическа република,
Албанска съветска социалистическа република,
Корейска съветска социалистическа република,
Югославска съветска социалистическа република,
Кубинска съветска социалистическа република,
Финландска съветска социалистическа република,
Шведска съветска социалистическа република,
Норвежска съветска социалистическа република,
Датска съветска социалистическа република,
Великобританска съветска социалистическа република,
Ирландска съветска социалистическа република,
Исландска съветска социалистическа република,
Холандска съветска социалистическа република,
Белгийска съветска социалистическа република,
Френска съветска социалистическа република,
Австрийска съветска социалистическа република,
Швейцарска съветска социалистическа република,
Италианска съветска социалистическа република,
Испанска съветска социалистическа република,
Португалска съветска социалистическа република,
Гръцка съветска социалистическа република,
Турска съветска социалистическа република,
Сирийска съветска социалистическа република,
Иракска съветска социалистическа република,
Израелска съветска социалистическа република,
Йорданска съветска социалистическа република,
Йеменска съветска социалистическа република,
Съветска социалистическа република Саудитска арабия,
Съветска социалистическа република Южна арабия,
Оманска съветска социалистическа република,
Иранска съветска социалистическа република,
Ливанска съветска социалистическа република,
Афганистанска съветска социалистическа република,
Пакистанска съветска социалистическа република,
Индийска съветска социалистическа република,
Непалска съветска социалистическа република,
Тибетска съветска социалистическа република,
Бирманска съветска социалистическа република,
Тайландска съветска социалистическа република,
Камбоджанска съветска социалистическа република,
Бангладешска съветска социалистическа република,
Японска съветска социалистическа република,
Филипинска съветска социалистическа република,
Австралийска съветска социалистическа република,
Цейлонска съветска социалистическа република,
Индонезийска съветска социалистическа република,
Съветска социалистическа република Нова Зеландия,
Гренландска съветска социалистическа република,
Канадска съветска социалистическа република,
Съветска социалистическа република Съединени американски щати,
Мексиканска съветска социалистическа република,
Венецуелска съветска социалистическа република,
Колумбийска съветска социалистическа република,
Еквадорска съветска социалистическа република,
Перуанска съветска социалистическа република,
Бразилска съветска социалистическа република,
Боливийска съветска социалистическа република,
Парагвайска съветска социалистическа република,
Чилийска съветска социалистическа република,
Аржентинска съветска социалистическа република,
Уругвайска съветска социалистическа република,
Хондураска съветска социалистическа република,
Никарагуанска съветска социалистическа република,
Костариканска съветска социалистическа република,
Панамска съветска социалистическа република,
Салвадорска съветска социалистическа република,
Гватемалска съветска социалистическа република,
Ямайска съветска социалистическа република,
Хаитянска съветска социалистическа република,
Доминиканска съветска социалистическа република,
Гвианска (фр.) съветска социалистическа република,
Гвианска (англ.) съветска социалистическа република,
Суринамска съветска социалистическа република,
Лаоска съветска социалистическа република,
Малайзийска съветска социалистическа република,
Съветска социалистическа република Нова Гвинея,
Мадагаскарска съветска социалистическа република,
Южноафриканска съветска социалистическа република,
Съветска социалистическа република Лесото,
Свазилендска съветска социалистическа република,
Ботсванска съветска социалистическа република,
Мозамбикска съветска социалистическа република,
Съветска социалистическа република Южна Родезия,
Замбийска съветска социалистическа република,
Анголска съветска социалистическа република,
Малдивска съветска социалистическа република,
Танзанийска съветска социалистическа република,
Съветска социалистическа република Конго,
Угандийска съветска социалистическа република,
Кенийска съветска социалистическа република,
Съветска социалистическа република Сомалия,
Етиопска съветска социалистическа република,
Египетска съветска социалистическа република,
Нигерийска съветска социалистическа република,
Ганайска съветска социалистическа република,
Съветска социалистическа република Горна Волта,
Либерийска съветска социалистическа република,
Сиералеонска съветска социалистическа република,
Гвинейска съветска социалистическа република,
Мавританска съветска социалистическа република,
Съветска социалистическа република Мали,
Алжирска съветска социалистическа република,
Мароканска съветска социалистическа република,
Туниска съветска социалистическа република,
Либийска съветска социалистическа република,
Съветска социалистическа република Чад
и други.
СОН
РОССИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ ФЕДЕРАТИВНАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
УКРАИНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
БЕЛОРУССКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
КАЗАХСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ГРУЗИНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
УЗБЕКСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЛАТВИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
КИРГИЗСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
АЗЕРБАЙДЖАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ТУРКМЕНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЛИТОВСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
МОЛДАВСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ТАДЖИКСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
АРМЯНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЭСТОНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЧЕХОСЛОВАЦКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ПОЛЬСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
БОЛГАРСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
РУМЫНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ВЕНГЕРСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ГЕРМАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
МОНГОЛЬСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ВЬЕТНАМСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
КИТАЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
АЛБАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
КОРЕЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЮГОСЛАВСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
КУБИНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ФИНЛЯНДСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ШВЕДСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
НОРВЕЖСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ДАТСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ВЕЛИКОБРИТАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ИРЛАНДСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ИСЛАНДСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
НИДЕРЛАНДСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
БЕЛЬГИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ФРАНЦУЗСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
АВСТРИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ШВЕЙЦАРСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ИТАЛЬЯНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ИСПАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ПОРТУГАЛЬСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ГРЕЧЕСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ТУРЕЦКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СИРИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ИРАКСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ИЗРАИЛЬСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ИОРДАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЙЕМЕНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА САУДОВСКАЯ АРАВИЯ
СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА ЮЖНАЯ АРАВИЯ
ОМАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ИРАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЛИВАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
АФГАНИСТАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ПАКИСТАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ИНДИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
НЕПАЛЬСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ТИБЕТСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
БИРМАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ТАИЛАНДСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
КАМБОДЖИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
БАНГЛАДЕШСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЯПОНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ФИЛИППИНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
АВСТРАЛИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЦЕЙЛОНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ИНДОНЕЗИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА НОВАЯ ЗЕЛАНДИЯ
ГРЕНЛАНДСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
КАНАДСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА СОЕДИНЕННЫЕ ШТАТЫ АМЕРИКИ
МЕКСИКАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ВЕНЕСУЭЛЬСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
КОЛУМБИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЭКВАДОРСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ПЕРУАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
БРАЗИЛЬСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
БОЛИВИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ПАРАГВАЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЧИЛИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
АРГЕНТИНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
УРУГВАЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ГОНДУРАССКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
НИКАРАГУАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
КОСТАРИКСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ПАНАМСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
САЛЬВАДОРСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ГВАТЕМАЛЬСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЯМАЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ГАИТЯНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ДОМИНИКАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ГВИАНСКАЯ (фр.) СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ГВИАНСКАЯ (англ.) СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СУРИНАМСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЛАОССКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
МАЛАЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА НОВАЯ ГВИНЕЯ
МАДАГАСКАРСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЮЖНО-АФРИКАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
БАЗУТОЛЕНДСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СВАЗИЛЕНДСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
БЕЧУАНАЛЕНДСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
МОЗАМБИКСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА ЮЖНАЯ РОДЕЗИЯ
ЗАМБИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
АНГОЛЬСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
МАЛАВИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ТАНЗАНИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА КОНГО
УГАНДИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
КЕНИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА СОМАЛИ
ЭФИОПСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЕГИПЕТСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
НИГЕРИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ГАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА ВЕРХНЯЯ ВОЛЬТА
ЛИБЕРИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СЬЕРРА-ЛЕОНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ГВИНЕЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
МАВРИТАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА МАЛИ
АЛЖИРСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
МАРОККАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ТУНИССКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЛИВИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА ЧАД
И ДРУГИЕ.
-----
ЗАПОВЕД № 5
Забранява се:
да се гледа в бъдещето,
да се готви стъкло,
да се пребивава в пълен състав,
да се ражда,
да се попада в категория,
случайно да се срещаш,
да се нахвърляш на храната,
да се бяга по-бързо от сърна,
да се разказва на цял свят,
да се тактува с крак,
да се дава сигнал,
да се отгатват гатанки,
да се подава оставка,
да се възстановява след работа,
да се вземат обратно думите,
да се протяга след сън,
да се издава рязък режещ звук,
да се преселва от място на място.
ПРИКАЗ № 5
Запретить:
смотреть в будущее,
варить стекло,
пребывать в полном составе,
рождаться,
попадать под категорию,
случайно встречаться,
набрасываться на еду,
бежать быстрее лани,
рассказывать всему свету,
отбивать такт ногой,
давать сигнал,
разгадывать загадки,
уходить в отставку,
освежаться после работы,
брать обратно слова,
потягиваться после сна,
издавать резкий скрежещущий звук,
переезжать с места на место.
-----
БРЕМЕННОСТ
Необмислена бременност,
встъпителна бременност,
неподвижна бременност,
стремителна бременност,
отвесна бременност,
формална бременност,
предварителна бременност,
необоснована бременност,
маниерна бременност,
безнадеждна бременност,
осъществима бременност,
привична бременност,
учебна бременност,
досадна бременност,
производителна бременност,
богата бременност,
гарнизонна бременност,
международна бременност,
странична бременност,
следвоенна бременност,
халтурна бременност,
западноафриканска бременност,
скучна бременност,
кучешка бременност,
свадлива бременност,
наконтена бременност,
пореста бременност,
портативна бременност,
високомерна бременност,
живописна бременност,
положителна бременност,
ненормирана бременност,
неостроумна бременност,
лъскава бременност,
многообразна бременност,
заразна бременност,
награбена бременност,
външна бременност...
БЕРЕМЕННОСТЬ
непродуманная беременность
вступительная беременность
недвижимая беременность
стремительная беременность
отвесная беременность
формальная беременность
предварительная беременность
необоснованная беременность
манерная беременность
безнадежная беременность
осуществимая беременность
привычная беременность
учебная беременность
назойливая беременность
производительная беременность
денежная беременность
гарнизонная беременность
международная беременность
боковая беременность
послевоенная беременность
халтурная беременность
западно-африканская беременность
нудная беременность
собачья беременность
вздорная беременность
нарядная беременность
пористая беременность
портативная беременность
важная беременность
живописная беременность
позитивная беременность
ненормированная беременность
неостроумная беременность
глянцевая беременность
многообразная беременность
заразная беременность
награбленная беременность
внешняя беременность
---------------------------------------------
Вадим Гарднер
Руският поет Вадим Гарднер (Вадим Даниилович де Пайва-Перера Гарднер) е роден на 30 май/12 юни 1880 г. в с. Марквил близо до Виборг. Правнук на основателя на Бразилския университет, внук на известен американски учен, син на руска писателка, той пише поезия на руски и на английски език. Учи в юридическия факултет на Петербургския университет, завършва в Тартуския университет в гр. Юрьев. Публикува поезия в издания и антологии като „Русская Мысль”, „Гиперборей”, „Якоре”, „Rossija: Antologie” и др. Член е на литературния кръг на руските акмеисти „Цех Поэтов”. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1908 г.), „От жизни к жизни” (1912 г.) и „Под далекими звездами” (1929 г.). Любопитно четиво е неговата „Биографическая поэма Вадима Гарднера о морском путешествии из Англии в Мурманск в 1918”, публикуваната чак през 1987 г. От 1921 г. живее във Финландия. Умира на 20 май 1956 г. в гр. Хелзинки.
ПЕТЕРБУРГСКА ЗИМА
Две-три звезди... Нощта е мразовита.
В стъклата разни шарки и гоблени
ту кръстче, ту елха, ту плетки сплитат –
на бяла зима накити студени.
Как хубаво е! Горест, скрий се ти,
прииждат сили! Мислех – всичко свърши...
Душата трепка, бърза и блести,
сърцето още своя ритъм търси.
Живях, но празни дни живот не са;
аз разсъждавах, исках, нещо действах;
душата чака прости чудеса,
не са за нея грижите житейски!
ПЕТЕРБУРГСКАЯ ЗИМА
Две-три звезды. Морозец зимней ночки.
Еще на окнах блестки и узоры,
То крестики, то елки, то цепочки –
Седой зимы холодные уборы.
Как хорошо! Как грусть моя свежа,
Как много сил! Я думал – все пропало...
Душа блестит, дрожа и ворожа,
И сердце жить еще не начинало.
Я жил, но жизнь еще не та была;
Я рассуждал, желал и делал что-то;
Простых чудес моя душа ждала. –
Что для нее житейская забота?
---------------------------------------------
Вадим Делоне
Руският поет и писател Вадим Делоне (Вадим Николаевич Делоне) е роден на 22 декември 1947 г. в Москва. Пише стихове от 13-годишен. Учи в Московския държавен педагогически институт „В. Ленин”, през 1966 г. е изключен за участие в правозащитни дисидентски движения. Работи като извънщатен кореспондент на в. „Литературная газета”. Публикува поезия в самиздатски брошури, първата му задгранична публикация е в сп. „Грани” през 1967 г. През 1967 г. е осъден условно и е интерниран за една година в района на Новосибирск, където учи един семестър в Новосибирския университет. През 1968 г. за участие в протестни демонстрации е осъден и прекарва 3 години в лагери на ГУЛАГ в Тюменска област. През 1975 г. емигрира във Франция. Умира на 13 юни 1983 г. в Париж. След смъртта му във Франция, Англия и Русия излизат книгите му с поезия и проза „Портреты в колючей раме” (1984 г.), „Стихи. 1965-1983” (1984 г.), „Pour cinq minutes de liberte” (1985 г.) и „Роман. Стихи” (1993 г.).
В ПОГРАНИЧНИ ПИЛОНИ ДУШАТА СЪБРАХ
На В. Максимов
В погранични пилони душата събрах,
няма страх в нея, аз за страха си тъгувам,
тъй тъгува отхвърлен от Бога монах,
тъй разбойник опасен дръвника сънува.
Чернова е душата, задраскана в стръв,
чернова, при която е сбъркан подборът –
дом над пясък ли е, или храм върху кръв,
или ехо от крачки в тунел на затвора...
ВСЯ ДУША В ПОГРАНИЧНЫХ РЕБРИСТЫХ СТОЛБАХ
В. Максимову
Вся душа в пограничных ребристых столбах,
Даже страха в ней нет, я тоскую о страхе,
Как тоскует отверженный Богом монах,
Как отпетый разбойник тоскует о плахе.
Вся душа перечеркнута, как черновик,
Да такой черновик, что нельзя разобраться –
То ли дом на песке, то ли храм на крови,
То ли эхо шагов по тюремному плацу…
Париж, 1978 г.
-----
ИМА ВОЛЯ, ИМА СЪДБА
На А. Хвостенко
Там воля, там съдба, там случай бедствен,
там съвпадение на листи в пътя наш
и съвпадение на джобните ни средства
със стойността на стъклен амбалаж.
Поетът власт на женски чар излъчва
променлива, не се разбира там
кое е по-голямо – фалш ли, жлъч ли,
кое е висше – смелост или блян.
ЕСТЬ ВОЛЯ, ЕСТЬ СУДЬБА
А. Хвостенко
Есть воля, есть судьба, есть случай странный,
Есть совпаденье листьев на земле,
И совпаденье мелочи карманной
С ценою на бутылочном стекле.
А власть поэтов, словно прелесть женщин,
Изменчива, и сразу не поймешь,
Чего в ней больше – фальши или желчи,
И что в ней выше – смелость или дрожь.
Москва, 1975 г.
---------------------------------------------
Вадим Козовой
Руският поет, писател и преводач Вадим Козовой (Вадим Маркович Козовой) е роден на 28 август 1937 г. в гр. Харков. От 1954 до 1957 г. учи в историческия факултет на Московския държавен университет. По време на Световния фестивал на младежта в Москва през 1957 г. е осъден с обвинение за участие в творческия кръг „Союз патриотов России” и до 1963 г. прекарва в лагерите на ГУЛАГ в Мордовия. След освобождаването му работи в Музея на източната култура (до 1968 г.). Публикува преводи на френски поети и литературоведчески изследвания на френската поезия. Член е на френския ПЕН център (1974 г.). През 1981 г. емигрира във Франция, през 1987 г. получава френско гражданство. Работи в Центъра за научни изследвания CNRS в Париж. Пише на руски и на френски език. Публикува поезия в издания като „Русская мысль”, „Поэзи”, „Деба”, „НЛО” и др. Автор е на стихосбирките „Грозовая отсрочка” (1978 г.), „Прочь от холма” (1982 г.), „Hors de la colline” (1984 г.) и „Поименное” (1988 г.), на книги с есеистика, проза и преводна поезия. Умира на 22 март 1999 г. в Париж.
МЕЛНИЦА ПОД КЛЮЧ. VII
Проклятие на боговете
за този случая пропуснал
лети то сред тъма победна
и песен гибелна звучи
стрела сърцето ще отключи
отровна колесница пуска
и Федра с бясната главина
убива совини очи.
МЕЛЬНИЦА ПОД ЗАМКОМ. VII
Проклятье боги посылают
тому кто упускает случай
оно летит во тьме победной
и песни гибели поёт
стрела ключом откроет сердце
и выпустит квадригу яда
и федра бешеной ступицы
глаза совиные убьёт.
1978 г.
-----
СВОБОДА ЛИ?
Чий ли вихър боботи?
на будалата е – чух –
и колиби – ух!
и градове – грух!
прозрачно?
слюда!
да разсмее тюрмата люде
смей се каторга
смей се до сълзи
само да не се разкикоти
някой там от дяволския връх!
СВОБОДА?
Вихрь ли чей?
размахнулся балда
и хижины – ма!
и чух – города!
прозрачно?
слюда!
так рассмейся тюрьма
смейся каторга
смейся до слёз
только б не расхохотался
кто там с дьявольского холма!
1982 г.
---------------------------------------------
Вадим Месяц
Руският поет, писател и преводач Вадим Месяц (Вадим Геннадьевич Месяц) е роден на 8 август 1964 г. в гр. Томск. Завършва Томския държавен университет, кандидат е на физико-математическите науки. Публикува поезия от 1987 г. Печата стихове в издания като „Новый Мир”, „Урал”, „Знамя”, „Новая Юность”, „Волга”, „Новый Журнал”, „НЛО”, „Слово\Word”, „Интерпоэзия”, „Крещатик”, „Дружба Народов”, „Октябрь”, „Homo Legens” и др. От 1992 до 2006 г. работи в САЩ, координатор е на руско-американската културна програма при Стивънс коледж в Ню Джърси. Преподава в американски университети. Редактор-съставител е на антологии на съвременната американска поезия и на съвременната руска поезия. Ръководител е на издателския проект „Русский Гулливер”. Инициатор и организатор е на провеждането на 8 фестивали на поезията в САЩ и в Русия. Член е на Съюза на руските писатели, Съюза на писателите на Москва, Международната федерация на руските писатели, нюйоркския отдел на ПЕН клуб „Писатели в эмиграции” и Международния ПЕН център в Москва. Председател е на комисията при Центъра за съвременна литература към научния съвет на Руската академия на науките. Автор е на над 20 книги с поезия и проза, сред които стихосбирките „Стихи” (1992 г.), „Високосный день” (1996 г.), „Выход к морю” (1996 г.), „Час приземления птиц” (2000 г.), „Кодекс Запада” (2003 г.), „Не приходи вовремя” (2006 г.), „Безумный рыбак” (2008 г.), „Цыганский хлеб” (2009 г.), „Имперский романсеро” (2012 г.), „Тщетный завтрак” (2014 г.), „Стихи четырнадцатого года” (2015 г.), „Мифы о Хельвиге” (2016 г.) и др. Живее в САЩ и в Русия.
ПРИКАЗЕН ШЕПОТ
Приказен шепот и шум непристорен
тиква възседнаха с птичи ресори:
с шепота в сън се огражда градът,
влажно крепи колената шумът.
На въртележка нощна те бяха,
лампи и мишки в клонака висяха.
Шепотът каза: Не ще ме сломят.
Раждам зверче – му отвърна шумът.
Шепотът каза: С безсмъртното, виж,
значи заспиваш и в слама гориш.
Хайде на танци, следвай мълва,
устни да мажем със сладка халва.
Гръмва с ресници шумът избухливо.
Той се загръща със сватбена грива.
Токчета в стълбата звънкат рефрен,
сякаш с кутрето щурец е пленен.
Приказен шепот и шум непристорен
хвърлиха тиквата в голи простори.
Матрос презглава се премята за тях,
там бели и черни райета видях.
СКАЗОЧНЫЙ ШЕПОТ
Сказочный шепот и вкрадчивый шорох
в тыкву садились на птичьих рессорах:
шепот во сне города городил,
шорох коленками влажно водил.
Вот они сели в ночь карусели,
лампы и мыши на ветках висели.
Шепот сказал – никогда не скажу.
Шорох ответил – зверушку рожу.
Шепот сказал – никогда умереть
значит уснуть и в соломе сгореть.
Едем на танцы, вслед за молвой,
мазать им губы сладкой халвой.
Шорох ресницами вспыхнул, как порох.
Он завернулся в свадебный ворох.
Стукнул по лестнице звон каблучка,
будто с мизинца поймали сверчка.
Сказочный шепот и вкрадчивый шорох
бросили тыкву на голых просторах.
Для них кувыркался голый матрос
в мелькании черных и белых полос.
---------------------------------------------
Валентин Горянский
Руският поет, писател, драматург и журналист Валентин Горянски (Валентин Иванович Иванов/ Горянский) е роден на 24 март/5 април 1888 г. в гр. Луга, близо до Петербург. Първата му поетична публикация е през 1903 г. в сп. „Русский паломник”. От 1906 г. сътрудничи на петербургския в. „Слово”, от 1913 г. печата в московския в. „Новь”, през 1914 г. е кореспондент в армейски издания. Публикува сатирична поезия в списания като „Солнце России”, „Аргус”, „Нива”, „Пробуждение”, „Всемирная панорама”, „Златоцвет”, „Красный смех”, „Бич”, „Летопись”, „Трепач”, „Новый Сатирикон”, „Красная газета” и др. През 1920 г. емигрира в Турция, няколко години пребивава в Хърватия, а от 1926 г. живее във Франция. Пише стихотворения, разкази, приказки и повести за деца, есета и памфлети. Публикува в издания на емигрантския печат като „Младость”, „Возрождение”, „Сатирикон”, „Новое слово” и др. Автор е на стихосбирките „Крылом по земле” (1915 г.), „Мои дураки. Лиро-сатиры” (1916 г.), „Вехи огненные” (1921 г.), „Неопалимая купина” (1927 г.), „Обращенная Харита” (1928 г.), на пиесите „Поэт и пролетарий” (1917 г.) и „Лабардан”, романа в стихове „Порфандр и Глафира” и др., публикувани след смъртта му. Умира на 4 юни 1949 г. в Париж.
СВОБОДОМИСЛЕЩ
Аз не бях чел такава забележителна книга!
Авторът с текста доказва смело и бурно,
че халките на Химиней всъщност са безобразни вериги,
които не са по вкуса на човека културен.
Че чувствата са свобода, а бракът – затвор за чувства,
че разнообразие в любовта природата иска властно,
аз четях и мислех: ах, изкуство, изкуство!
Как справедливо си ти и как безпристрастно...
Ето и аз винаги прислужницата Пелагея
сменям с жена ми, а жена ми – с Катя Петрова...
С това изпреварвам авторовата идея
и се явявам, така да се каже, пророк на обновата.
В онзи живот, когато пошлостта на съвременното еснафство
ще отмине в областта на наивните предания
и ще се радвам на гражданското самоуправство,
което сега ми носи само страдания...
Но чуй! Жена ми Нина насам пристига.
Тя е дръзка! С нея трябва да се държа строго.
Да скрия бързо зад пианото тази книга,
че може да я прочете, опази ме, Боже!
* Хименей – древногръцки бог на женитбата.
СВОБОДОМЫСЛЯЩИЙ
Я еще не встречал такой замечательной книги!..
Автор доказывает речью смелой и бурной,
Что цепи Гименея суть безобразные вериги,
Которых не должен признавать человек культурный.
Что прежде всего свобода, а брак – темница чувства,
Что разнообразия в любви природа требует властно,
Я читал и думал: ах, искусство, искусство!..
Как справедливо ты и как беспристрастно...
Вот и я всегда горничную Пелагею
Сменяю женой, жену – Катей Петровой...
Этим я предвосхищаю авторскую идею
И являюсь, так сказать, пророком жизни новой.
Той жизни, когда вся пошлость современного мещанства
Отойдет в область наивного преданья,
Когда получит полное право гражданства
То, что теперь приносит одни страданья...
Но чу!.. Сюда идет жена моя Нина.
Бедовая!.. С ней нужно быть построже.
Спрячу скорей книгу за пианино,
А то еще прочтет, упаси меня боже.
1913 г.
---------------------------------------------
Валерий Брайнин-Пасек
Руският поет, есеист, композитор, езиковед и преводач Валери Брайнин-Пасек (Валерий/Вилли Борисович Брайнин-Пассек) е роден на 27 януари 1948 г. в гр. Нижни Тагил, Свердловска област. Първата му поетична публикация е в ленинградското сп. „Костёр” през 1966 г. Член е на московския клуб „Поэзия”. Има образование по теория на музиката, лингвистика и математика. Създател е на музикално-педагогическия метод „Развитие на музикалния интелект у децата”, базиращ се на идеи от семиотиката, теорията на информацията и структурната лингвистика на детската психология. Музикалното му творчество обхваща оркестрова, камерна и театрална музика. Активен участник е в московския литературен живот през 80-те години. Публикува поезия и преводна поезия в издания и антологии като „Дружба народов”, „Московский комсомолец”, „Знамя”, „Огонек”, „Новый мир”, „Арион”, „Грани”, „22”, „Крещатик”, „Интерпоэзия”, „Строфы века”, „Строфы века-2”, „Partisan Review” и др. Превежда поезия на Шели, Хесе и др. През 1990 г. емигрира в Германия. Професор е в различни музикални колежи и университети. Президент е на руската секция на Международно общество за музикално образование на ЮНЕСКО ISME, артистичен директор е на музикални школи в Германия, Русия, САЩ, Украйна, Беларус и Италия, академик е в Международната академия на науките по педагогическо образование. Автор е на стихосбирката „К нежной варварской речи” (2009 г.). Живее в гр. Хановър, Германия.
НЕ ОТГОВАРЯМ ЗА ТЕБ
Не отговарям аз за тебе, ни ти за мен.
Все още аз те различавам сред светлината,
но ако облак сняг стовари над свят зелен,
душите ни ще разпилее коварен вятър.
По складове четеме Сартър – какъв е той.
Сивее в призрачното утре съдбата властна.
Грамадата килии са за едни покой,
за други – жар над редовете на книга ясна.
Ще ни отправят след разходката – по реда;,
все още шумни, крачките ти ще стихнат скоро.
– Хей, ти! – крещя, кокоря поглед, но ни следа
не хвърля заминаващият по коридора.
Печален август още диша със слънчев стон,
писател още пише нещо за твар презряна,
солени ласки още топлят уютен дом,
ще попируваме май още край чумав пламък.
Я ЗА ТЕБЯ НЕ ОТВЕЧАЮ
Я за тебя не отвечаю, ты – за меня.
Ещё тебя я различаю в неровном свете,
но если туча снег обрушит на зеленя,
то раскидает наши души холодный ветер.
Мы по складам читаем Сартра – такой-сякой.
Сереет призрачное завтра судьбы-сквалыги.
Навалом камер-одиночек – кому покой,
кому – сгоранье между строчек правдивой книги.
Нас разведут после прогулки кого куда,
твои шаги пока что гулки, но стихнут скоро.
– Ау! – кричу, глаза таращу, но ни следа
не оставляет уходящий по коридору.
Ещё печальный август дышит своим теплом,
ещё писатель что-то пишет о бедной твари,
ещё солёным поцелуем украсим дом,
ещё немного попируем в чумном угаре.
---------------------------------------------
Валерий Дунаевский
Руският поет Валери Дунаевски (Валерий Абрамович Дунаевский) е роден през 1938 г. в Тбилиси. Завършва Тбилиския политехнически институт. За стиховете му, посветени на Маяковски, прочетени от него в библиотеката на Тбилиси и определени от властите като антикомунистическа пропаганда, е осъден и от 1958 до 1962 г. е затворен в лагер на ГУЛАГ в Мордовия. През 1972 г. емигрира в Израел. Негови стихове са публикувани в издания като „Сион”, „Гнозис” и „Антология Гнозиса современной русской и американской литературы и искусства”. Живее в Йерусалим.
КРАЙ ЗОНАТА
И вече пролетни гримаси
усмивка бъдеща загатват
и огънят на мъки сладки
подготвя своята украса.
Гората брезов е предвестник
на свежи скули на Мордовия,
да се измие в кръв на нови
за пролет песни.
Над поглед търпелив и тих
тежи умората провлачена,
слова, съсирени в клепачи,
ще потекат отново в стих.
И хиромантът проследи
по пътищата на ръцете,
че идва ден.
Предупреди,
че неизбежни ще са редовете.
Да търся вести с неизказан глас,
откъсващ нощем вопъл „Боже!”,
„унищожен” не, но „нищожен”;
а всички думи исках аз.
Ценя безсилни откровения,
следата търся след беда,
да чувам кротко
как във вена
тече заслужена ръжда.
У ЗАПРЕТКИ
Уже весенние гримасы
таят подобие улыбки
уже костер зелёной пытки
готов в хочу тебя окрасить.
Берёзовая оспа леса
лицо скуластого Мордовии
омоется зелёной кровью
весенних песен.
Он на терпенье твоих глаз
уронит голову усталости
кровь слов, что в веках запеклась,
вновь потечёт по строкам в стих.
И что прочёл мне хиромант,
ведя дорогами руки,
начнётся быть.
Предупрежденьем дат
мне явят неизбежность строки.
И мне любить несказанную весть,
срываясь по ночам на „Боже!”
Из „уничтожен” лишь „ничтожен”,
А всё хотелось произнесть.
Ценя бессилье откровений
и пораженьем дорожа,
спокойно слушать –
тихо в вене
течёт заслуженная ржа.
Мордовия, лагерь №11, весна 1959 г.
---------------------------------------------
Валерий Перелешин
Руският поет, литературовед, публицист и преводач Валери Перелешин (Валерий Францевич Салатко-Петрище/ Перелешин) е роден на 7/20 юли 1913 г. в гр. Иркутск. През 1920 г. емигрира с майка си в Китай. Първите му публикувани стихове са от 1928 г. Завършва юридическия факултет на Харбинския университет (1935 г.) и богословския факултет на университета (1943 г.). Близо 30 години живее в Харбин, Пекин и Шанхай, член е на литературното обединение „Чураевка”. През 1938 г. приема монашески сан и служи в харбинския Казанско-Богородски манастир. През 1945 г. работи като преводач в кореспондентския пункт на ТАСС в Шанхай и получава съветско гражданство. През 1950 г. се премества в САЩ, а от 1953 г. се заселва в Бразилия. Преподава руски език. Освен руски владее говоримо и писмено китайски, португалски, испански, френски и английски език, пише творбите си на руски, английски и португалски език. Първите му публикации в Русия са след 1988 г. в списанията „Огонек”, „Новый мир”, „Литературная учеба” и „Проблемы Дальнего Востока”. Автор е на стихосбирките „В пути” (1937 г.), „Добрый улей” (1939 г.), „Звезда над морем” (1941 г.), „Жертва” (1944 г.), „Южный дом (1968 г.), „Качель” (1971 г.), „Заповедник” (1972 г.), „С горы Нево” (1975 г.), „Ариэль” (1976 г.), „Три родины” (1987 г.), „Изъ глубины воззвахъ” (1987 г.), „Двое – и снова один?” (1987 г.) и „Вдогонку” (1988 г.), на автобиографичните „Поэма без предмета” (1989 г.) и „Русский поэт в гостях у Китая” (1989 г.), а също на антологии и книги с преводна поезия от и на китайски, английски и португалски. Умира на 7 ноември 1992 г. в Рио де Жанейро, Бразилия.
БЕГЛЕЦ
Изгнаник, скитник, чужденец сломен,
през дупки и траверси се въргалях,
но с вярност бях, макар че тя преваля,
и с Пушкин, четен тайничко от мен.
Русия, извор остани свещен,
на чужди разливи не се оставяй
и шумоли – осмивай карнавали –
в ухото мое с шепот забранен.
Китай – любов, Бразилия – свободен!
Пак не успях да видя ледохода
и славеи не пяха в моя парк.
Аз сит съм и облечен. Но не искам
на нашите офика, лебед, жар
да се лепят названия латински!
ИЗГОЙ
Изгнанником, бродягой, чужаком
Я прошагал по рытвинам и шпалам,
Но с верностью, хотя бы только в малом,
И с Пушкиным, читаемым тайком.
Останься же, Россия, родником,
Не слившимся с разливом небывалым,
И шелести – в обиду карнавалам –
Мне на ухо запретным шепотком!
Китай – любовь, Бразилия – свобода,
А только я не видел ледохода,
И соловей не пел в моем саду.
Я сыт, одет. И все же нет желанья
На жимолость, рябину, лебеду
Наклеивать латинские названья!
---------------------------------------------
Варвара Йевлева
Руската поетеса и преводачка Варвара Йевлева (Варвара Николаевна Иевлева) е родена на 17 ноември 1900 г. в гр. Казан. На младини емигрира в Китай, живее в Харбин, а от 1934 г. в Шанхай. Работи като преводачка и като журналист в шанхайски вестници. Превежда поезия от френски и английски. Член е на литературния кръг „Пятница”. Публикува стихове в сп. „Рубеж” и в литературния сборник „Остров” (1946 г.). През 1947 г. получава съветско гражданство и се връща в СССР. Умира през 1960 г. Нейни стихове са включени в книгата „Русская поэзия Китая”.
ГРАД ХАРБИН
Странен град на блясък, на печалби страстни,
град на степна пясъчна река присъщ,
може би престъпен, може би прекрасен,
ярък и безличен, гръмовит и чужд.
В този град цветята нямат аромати,
град на странни мисли и замайващ сън,
нищо не е честно, нищо не е свято
и звучи с насмешка там камбанен звън.
Град, сред който с маска в шарена отрада
гледа Изтокът сумрачен полудив,
думи са без смисъл – нежност и пощада,
пламъче в душата става въглен сив.
Болен от стремежи, сгърбен от тревоги,
в призрачна борба изгарящ мощ и дреп,
град, пресичащ прашни пътища убоги,
в своя час последен спомням си за теб.
ГОРОД ХАРБИН
Странный город блеска, денег и наживы,
Город над степной песчаною рекой,
Может быть, преступный, может быть, красивый,
Яркий и безличный, шумный и чужой.
Город, где цветы не знают аромата,
Город странных мыслей и дурманных снов,
Где ничто не честно, где ничто не свято,
Где звучит насмешкой звон колоколов.
Город, где сквозь маску пестрого наряда
Смотрит полудикий сумрачный Восток,
Где слова без смысла – нежность и пощада,
Где в душе последний гаснет огонек.
Весь в больном стремленьи, весь в больной тревоге,
Ты сжигаешь силы в призрачной борьбе,
Город, где скрестились пыльные дороги,
Я в свой час последний вспомню о тебе.
---------------------------------------------
Василий Бетаки
Руският поет, литературен критик и преводач Василий Бетаки (Василий Павлович Бетаки) е роден на 29 септември 1930 г. в гр. Ростов на Дон. Преживява блокадата на Ленинград. Две години учи във факултета по източни езици на Ленинградския университет, но през 1950 г. напуска, за да избегне арест. Завършва задочно Литературния институт „Максим Горки” (1960 г.). Работи като учител, режисьор на самодейни театрални групи, инструктор по езда, главен методист в музей, ръководител на литературно обединение и др. Първите му публикувани стихотворения са от 1956 г. Превежда поезия от английски и немски език. Член е на Съюза на съветските писатели (от 1965 до 1972 г.). През 1973 г. емигрира във Франция. Близо 40 години работи в парижката секция на Радио „Свобода” и в сп. „Континент”. От 1989 г. отново публикува в Русия. Автор е на около 40 книги с поезия, преводна поезия и литературна критика, сред които стихосбирките „Земное пламя” (1965 г.), „Замыкание времени” (1974 г.), „Европа – остров” (1981 г.), „Пятый всадник” (1985 г.), „В граде Китеже” (1991 г.), „Жизнь в полстраницы” (1992 г.), „Стихи 1990-1993 годов” (1993 г.), „Итог романтизма” (1996 г.), „Избранное. Стихи и переводы” (1998 г.), „Стихи разных лет” (2001 г.), „После нашей эры” (2004 г.), „Тень Времени” (2010 г.), „32 полосы” (2010 г.), „Стихи и переводы” (2010 г.), „Снова Казанова (Мее-муу-А? Ррры!)” (2010 г.), „Из разных книг” (в два тома, 2011 г. г.), „Тень времени” (2011 г.), „В ритме хлопающих крыльев” (2012 г.), „Только сад” (2013 г.) и др. Умира на 23 март 2013 г. в гр. Оксер, Франция.
ЖАЛЕТЕ МОКРИТЕ СТОБОРИ
Жалете мокрите стобори,
чернеещи над снеговете,
с априлска врява ветровете
с боклук подпрат ли ги догоре...
Жалете мокрите стобори –
в нозете с локви те се борят!
Разкаляната влага пият,
в небето сякаш, две-три къщи
и две върби – ах, дреболия –
пред хоризонта сив се мръщят,
чернеят, за простор вопият
край пътя в кишавия слог.
Жалете мократа Русия –
стобора – неин роб и бог.
ЖАЛЕЙТЕ МОКРЫЕ ЗАБОРЫ
Жалейте мокрые заборы,
Чернеющие над снегами,
Когда ветра в апрельском гаме
Их мелким осыпают сором…
Жалейте мокрые заборы –
У них ведь лужи под ногами!
В распутицу, в сырую талость
Вдали, как в небе, два-три дома,
Да две ветлы – такая малость! –
Торчат над сизым окоёмом,
Чернеют, позабыв о сини,
Над серым месивом дорог.
Жалейте мокрую Россию –
Забор – и раб её, и бог!
1964 г.
---------------------------------------------
Василий Обухов
Руският поет и писател Василий Обухов (Василий Алексеевич/ Константинович Обухов, по други данни Николаевич) е роден на 5 януари 1905 г. Живее в гр. Харбин, Североизточен Китай, представител е на диаспората на първата емигрантска вълна на руската интелигенция. Завършва юридическия факултет при Харбинския университет. Прехранва се от хонорари в местната преса, живее мизерно. Публикува в литературни сборници и алманаси в Харбин и Шанхай като „Остров”, „Врата”, „Костер порыва”, „Сунгарийские вечера”, „Арс” и др. След влизането на съветските войски в Манджурия през 1945 г. е арестуван и до 1947 г. е затворен в лагерите на ГУЛАГ. Автор е на стихосбирката „Песчаный берег” (1941 г.). Много от стиховете му се превръщат в песни. Ценителите на изящната словесност го наричат Далекоизточния Гумильов. Умира през 1949 г. в Харбин.
ИЗСТИВАНЕ
Приятелко моя добра, погледни, разбери –
какви гръмотворни зари по небето блуждаят,
как слънце неясно посърнало, смътно гори
и в погледа мой помътнял отразено витае.
Боли ме, помисля ли... Мрачно тъмнеят очи,
сърцето се мъчи, сърце на самотна старица...
Къде младостта е? Нима няма пак да звучи?
Нима ни е вкопчило времето в алчни ръчици?
Нима прекосихме съдбовния си Рубикон?
Застигна ни есен с конете си неоседлани
и мраз побелял към прозорците неми със стон
притиска язвително своите ледени длани!
И в тези излишни години през мрак ще вървим,
облечени в студ побелял, онемял и злодеен,
ще бъде студено и няма да мога, уви,
аз твоите пръсти, любима, с целувка да сгрея.
ОСТЫВАНИЕ
Подруга моя, дорогая моя, посмотри, –
Какие блуждают по небу тяжелые зори,
Как солнце неясно, как тускло и блекло горит
Оно, отражаясь в моем помутившемся взоре.
Мне больно подумать... Тускнеют и блекнут глаза,
И сердце томится, как у одинокой старухи...
Где молодость наша? Ужель не вернется назад?
Ужели так цепки у времени жадные руки?
Неужто и мы роковой перешли Рубикон?
Ужель обогнали нас осени рыжие кони,
И стужа седая к стеклу онемевших окон
Прильнет и покажет свои ледяные ладони?
И в эти ненужные, в темные эти года,
Одетые в стужу седую, немую и злую,
Мне холодно будет, и я не сумею тогда
Озябшие пальцы твои отогреть поцелуем.
---------------------------------------------
Василий Сумбатов
Руският поет, художник и преводач Василий Сумбатов (Василий Александрович Сумбатов-Соколов) е роден на 25 декември 1893/6 януари 1894 г. в Санкт Петербург. Учи в Кадетския корпус, от 1914 г. е в действащата армия, където е раняван и награждаван. През 1920 г. емигрира в Италия. Работи като художник за Ватикана, като дизайнер и книжар. През годините на Втората световна война участва в италианската Съпротива. Превежда на руски творчеството на италиански, немски и английски поети. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1922 г.), „Стихотворения” (1957 г.) и „Прозрачная тьма” (1969 г.). Умира на 8 юли 1977 г. в гр. Ливорно, Италия. Най-пълно неговото поетично творчество е представено в книгата „Прозрачная тьма: Собрание стихотворений” (2006 г.).
СТРАШНИ ВЕСТИ
Вятър от изток нерадостни свъсени облаци носи,
мрачно от родни земи вятърът носи привет...
Колко ли там са видели тез жарки страдания хорски?
Колко са чули, че там тегне мъчителен гнет?
Пусти села край реките, пресъхнали страшно от зноя,
в сивкави шири нивя слънцето изпепели,
вятър над нова пустиня ридае, разравящ покоя,
пламналия гъсталак скриват зловещи мъгли...
С мърша и трупове пътищата ни навред са покрити,
глад, безчовечност и мор хора нещастни гнетят;
ето, те кретат със стон и нозе уморени преплитат –
трупове живи вървят, сенки сред смрад се тълпят...
Хляб и подслон ще потърсят тълпите в града ни измамен,
но със саваните зли Смърт е облякла града;
гарвани над домовете излитат като черно знаме,
мъртви на пътя лежат, царства си злата Беда...
Нийде за хората няма спасение, време е лудо,
в ужас земята замря, спи и небесната твърд;
сълзи и болки напусто, напразни надежди за чудо;
с кикот по руската шир шества си черната Смърт...
СТРАШНЫЕ ВЕСТИ
Ветер с востока несет безотрадные хмурые тучи,
С родины в тучах привет ветер холодный несет…
Что они видели там, где страданья людские так жгучи?
Что они слышали там, где так томителен гнет?
Сёла пустые стоят на реках, пересохших от зноя,
Бурые нивы кругом выжжены солнцем дотла,
Ветер над новой пустыней рыдает, не зная покоя,
Чащу спаленных лесов скрыла зловещая мгла…
Падалью, смрадными трупами всюду покрылись дороги,
Голод, насилье и мор гонят несчастных людей;
Вот они с воем идут, еле двигая слабые ноги, –
Трупы живые идут, толпы согбенных теней…
Хлеба и крова искать в города они идут толпами,
Но уже саваном злым Смерть облекла города;
Там воронье над домами взмывает, как черное знамя,
В улицах трупы лежат, царствует злая Беда…
Людям нигде нет спасенья и помощи нет ниоткуда,
В страхе земля замерла, спит и небесная твердь;
Тщетны все слезы и стоны, и тщетны надоеды на чудо;
С хохотом вдоль по Руси шествует черная Смерть…
1922 г.
---------------------------------------------
Венедикт Март
Руският поет, писател и преводач Венедикт Март (Венедикт Николаевич Матвеев/ Март) е роден на 27 март 1896 г. във Владивосток. Пише поезия от ученическите години. Един от двигателите в литературния живот в Далечния изток, той е активен член на литературната група „Творчество” и популяризатор на източната култура, преводач е на китайска и японска поезия. Приятел е на Сергей Есенин. През 1920 г. емигрира в Китай, а в края на 1923 г. се връща в СССР. През 1928 г. е арестуван в Москва и лежи в Бутирския затвор, след което е интерниран в Саратов. Автор е на над 30 книги с поезия, проза, преводи и публицистика, сред които „Порывы” (1914 г.), „Черный Дом” (1917 г.), „Песенцы” (1917 г.), „Фаин” (1919 г.), „Тигровьи чары” (1920 г.), „Луна” (1922 г.), „На любовных перекрестках причуды” (1922 г.), „Логово рыжих дьяволов. О Шанхае” (1928 г.), „Речные люди “ (1930 г.), „ДЭРЭ – водяная свадьба” (1932 г.), „Ударники финансового фронта” (1933 г.) и др. През юни 1937 г. е арестуван с обвинение за шпионаж и в дните между 12 и 15 юни 1937 г. е разстрелян в Киев.
В ПУШАЛНЯТА
Зорко и втренчено, с лакома глътка
гледа пушачът към тигрова грива –
кожа на звяр, край Амур бряг тревожил.
Вплели се в гола пиянска прегръдка,
с нея младеж и жена се прикриват.
Гледа пушачът трептящата кожа.
Странните сладости на опиата
страсти към женски безчестия пръскат,
страсти, димящи в душата проклето.
Дим сред пушалнята тихо се мята,
лампа припламваща тихичко съска,
хъркат въздишки... Под кожата – шепот.
Сенки в жълтака под цинкови щори.
Пуши мъгла, сред пушалня разляна.
Пушат в мълчание жълтите люде.
Пурпурен мак, сякаш маг-чудотворец,
чудо тъмни в наркотична измама,
блянове димни тревожи и буди.
В КУРИЛЬНЕ
Зорко и пристально взглядом стеклянным
Смотрит курильщик на шкуру тигрицы –
Некогда хищного зверя Амура.
Чтобы отдаться объятиям пьяным,
Женщина с юношей ею прикрылись.
Смотрит курильщик, как движется шкура.
Странны, познавшему опия сладость,
Страсти животные к женщинам низким,
Страсти, мрачащие души – не мудрых.
Тихо в курильне и душно от чада,
Редко шипение лампы при вспышке,
Вздохи... чуть слышится шепот под шкурой.
Тени и блики на желтых циновках.
Дым поднимается темным туманом.
Курят в молчании желтые люди.
Мак, точно маг-чаротворец багровый,
Явь затемняет обманом дурмана,
Чадные грезы тревожит и будит.
1916 г.
-----
СРЕД АМУРСКИЯ ЗАЛИВ
Върти греблото жълтолик китаец,
на залива синеещ по водата
широка лодка плъзга се лениво.
Сред Изтока Далечен в бряг изваян,
Владивосток прозира през мъглата,
застинал в склон планински горделиво.
Приплясва под кърмата монотонно,
китаецът провлачено си пее
за Хай-шин-вей – велик град край водите.
В небесното светлозелено лоно
в томление пространства аленеят,
откриват плахо своя лик звездите.
НА АМУРСКОМ ЗАЛИВЕ
„Юлит” веслом китаец желтолицый
Легко скользит широкая шаланда
По тихой глади синих вод залива.
Пред ним Востока Дальнего столица:
Владивосток за дымкою тумана,
На склонах гор застыл он горделиво.
Как всплески под кормою, монотонно,
Поет тягуче за веслом китаец
Про Хай-шин-вей – „трепангов град великий”.
Над ним в далях небес светло-зеленых
Полоски алые в томленьи тают
И звезды робко открывают лики.
1916 г.
---------------------------------------------
Вера Лурие
Руската поетеса Вера Лурие (Вера Иосифовна Лурье) е родена на 8/21 април 1901 г. в Санкт Петербург. След завършването на гимназия участва в поетичното студио на Николай Гумильов към Дома на изкуствата в Петербург, член е на групата на акмеистите „Звучащая раковина”. През 1921 г. емигрира в Германия. Работи като учителка по руски език. Член е на Съюза на руските писатели и журналисти в Берлин. Изявява се като поет и литературен критик в издания като „Голос России”, „Дни” и „Новая русская книга”, публикува стихове в емигрантски списания, алманаси и сборници като „Сполохи”, „Звучащая раковина”, „Струги”, „Воля России”, „Невод”, „Русская мысль” и др. Автор е на издадената в Западен Берлин стихосбирка „Стихотворения” (1987 г.). Умира на 11 септември 1998 г. в Берлин, Германия. Нейни стихове са включени в антологията „Вернуться в Россию”.
ПЕТРОГРАД
Заглушила самотната тягостна скука,
да забравя Берлин, да погледна назад
и да видя през версти и дълга разлъка
този роден вечерен мой тих Петроград.
Туй, което извън географското име
в исторически прашен архив моят свят
над преданията и над памет за Рим е
смутен прилив на нежност и дажбица хляб.
Ако слънце в далечни пространства изгасва,
папироси „Зефир”, пестеливи слова...
Пролетес тротоари с тревица прорастват,
на старинно и пусто мирише трева.
ПЕТРОГРАД
Подавив одиночества душную скуку,
Позабыв про Берлин, оглянуться назад
И увидеть сквозь версты и годы разлуки
Этот тихий, вечерний, родной Петроград.
То, что вне географий, и может быть мимо,
Не попало в истории пыльный архив,
То, что больше преданий и памяти Рима,
Хлеб пайковый и нежности смутный прилив.
Когда солнце не в очередь только и дали,
„Папиросы Зефир” и скупые слова...
А весною панели травой прорастали,
Запустением, древностью пахла трава.
---------------------------------------------
Виктория Андреева
Руската поетеса, писателка, литературовед и преводач Виктория Андреева (Виктория Алексеевна Андреева/ Ровнер) е родена на 21 януари 1942 г. в гр. Омск. Пише стихове от началото на 60-те години, включва се в неофициалния литературен живот на страната. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет (1965 г.). През 1974 г. емигрира в САЩ. Защитава магистратура в катедрата по сравнителна литература при Колумбийския университет в Ню Йорк. Преподава руска литература и изкуства в New School for Social Research в Ню Йорк. Превежда поезия от английски и немски на руски език. Съосновател е на изд. „Гнозис пресс”, на сп. „Гнозис” и сп. „И то и сё”, съсъставител е на двутомната „Антология Гнозиса современной русской и американской литературы и искусства”. Публикува поезия и литературна критика в емигрантски издания като „Новое русское слово”, а след 1989 г. и в много руски периодични издания. През 1994 г. се връща в Русия. Участва в подготовката на „Энциклопедии символов, знаков и эмблем” и „Антология современной русской поэзии” (на компакт дискове). Автор е на стихосбирките „Сон тверди” (1987 г.), „Сон тверди” (разширен вариант, 2002 г.), „Весеннее стяженье сил” (посмъртно издание, 2012 г.), на романа „Телефонный роман” (1997 г.) и пиесата „П. Я. Чаадаев” (1989 г.). Умира на 11 февруари 2002 г. в Москва.
И С НЕЖНОСТ
и с нежност към това що беше
и с нежност към това след мен
печално ехото струеше
над болната ми памет лен
таеше болката сърцето
в тоз студ където под леда
запази плахото наследство
но скри самотната следа
И С НЕЖНОСТЬЮ
и с нежностью к тому что было
и с нежностью к тому за мной
и эхо мне благовестило
печалью памяти больной
и боль таилась там за сердцем
в том холоде где синий свет
покоит робкое наследство
теряя одинокий след
-----
СЪБУДИ СЕ В МЕН ТАЗ ПЕЧАЛ
събуди се в мен таз печал
далечната леката нежната
май пътят духа ми избрал
не води към нови надежди
от сън съм застигната аз
покорно се ниже
покрита от весел талаз
прозрачно-подвижен
съня щом наяве развиеш
и зад гърба е поток
и няма къде да се скриеш
преследва ме някой сега
и само сърцето ми чука
къде да се скриеш тука
от болната чужда тъга
отново съм нейде встрани
животът за нещо шуми
желая в съня да се справя
живота си как да забравя
ПРОСНУЛАСЬ ВО МНЕ ЭТА ГРУСТЬ
проснулась во мне эта грусть
далекая легкая нежная
как будто узнала что путь
не тот что ведет к надеждам
как будто застигнута сном
безвольно покорным
накрыта веселой волной
прозрачно-проворной
во сне так когда не спится
и за спиной поток
и никуда не скрыться
гонится кто-то за мной
и только сердце стучится
не скрыться, не скрыться
больной нездешней тоской
опять я стою в стороне
а жизнь мне о чем-то шумит
и хочется сон превозмочь
и хочется жизнь позабыть
---------------------------------------------
Виктор Ветлугин
Руският поет Виктор Ветлугин (Виктор Францевич Салатко-Петрище/ Ветлугин) е роден през 1915 г. в гр. Иркутск. Брат е на поета Валерий Перелешин. През 1920 г. семейството му емигрира в Китай. Живее в гр. Харбин. Публикува стихове във в. „Чураевка”, сп. „Рубеж” и поетичния сборник „Излучина”. От края на 30-те години живее в Аляска и в Бразилия, след което се установява в САЩ. Работи в международен консорциум по строителството на водни електроцентрали. Предполага се, че умира след 2003 г. в селище на щата Калифорния, САЩ. Негови стихове са включени в антологията „Русская поэзия Китая”.
ДО ПРОЗОРЕЦА
Нощта незряща морно мръщи се...
Тъй много сняг я наваля.
Притичва улица край къщите
подобно сребърна стрела.
В прозорците притискам длани аз
и ставам някак странно лек.
На миналото в топли страници
ме слага паметта нащрек.
И възкресявайки забравена
любов – забравена мечта,
с очи, към светлото отправени,
се взирам в няма тъмнота.
У ОКНА
Слепая ночь устало хмурится…
Как много снега намело.
Там убегающая улица
Легла серебряной стрелой.
А я прильнул к стеклу оконному –
Мне как-то странно хорошо.
Я памятью настороженною
В страницы прошлого ушел.
И, воскрешая ту, забытую
Любовь – забытую мечту,
Глазами, широко раскрытыми,
Гляжу в немую темноту.
---------------------------------------------
Виктор Мамченко
Руският поет Виктор Мамченко (Виктор Андреевич Мамченко) е роден през 1901 г. в гр. Николаев. Служи в руския флот. През 1920 г. емигрира в Тунис, от 1923 г. живее във Франция. Учи във филологическия факултет на Сорбоната. Съорганизатор е на Съюза на младите поети и писатели (1925 г.), участник е в литературното обединение „Круг”. Автор е на стихосбирките „Тяжёлые птицы” (1936 г.), „Звезды в аду” (1946 г.), „В потоке света” (1949 г.), „Земля и лира” (1951 г.), „Певчий час” (1957 г.), „Воспитание сердца” (1964 г.) и „Сон в холодном доме” (1975 г.). Умира на 11 декември 1982 г. в гр. Шел, близо до Париж, Франция.
ЦВЕТЯ ПРЕЦЪФТЯВАТ
Цветя прецъфтяват, илюзии няма,
обхожда полята недетският свят,
с недетска тревога за муза в изгнание
от вятъра бити, тополи шумят.
Копнежи ненужни са, с крехка надежда
е свикнало тялото наше, дори
до слънцето да се простре без одежди
и, сякаш Икар е крилат, да гори.
Илюзии няма и истини няма –
правдивото стана объркан брътвеж
и ето, сърцето нерадостно само
отново огромно в доброто не щеш.
И сякаш през нощи и студ тъй огромно,
морето накрая в кръвта се разми,
сега под ръката е чук монотонен.
Да падне с последен замах се стреми.
Какво пък, крилати... Печалната птица
безкрило се свлече в студената твърд...
Щом тялото своята кроткост бастиса,
примира сред напъни смъртни без смърт.
ЦВЕТЫ ОТЦВЕТАЮТ
Цветы отцветают, не надо иллюзий,
Недетское время бродить по полям,
Недетской тревогой о загнанной музе,
Срываясь за ветром, шумят тополя.
Не надо тоски, этой ломкой надежды, –
Ведь тело привыкнет навеки хотеть –
До солнца тянутся, без всякой одежды,
Навеки Икаром крылатым гореть.
Не надо иллюзий и правды не надо, –
Правдивое стало как спутанный бред,
И только вот сердце, как будто, не радо
Опять не казаться огромным в добре.
Огромным, как море – сквозь ночи и холод,
Оно, наконец, заблудилось в крови,
Теперь под рукою, как медленный молот.
Ударом последним упасть норовит.
Ну, что-же, крылатый... Печальная птица
Безкрыло прижалась к холодной земле...
Ведь тело привыкнет над кротостью биться,
В потуге без смерть я метаться и млеть.
1937 г.
---------------------------------------------
Виктор Некипелов
Руският поет и публицист Виктор Некипелов (Виктор Александрович Некипелов) е роден на 29 септември 1928 г. в гр. Харбин, Китай. Завършва военно-медицинското училище в Омск (1950 г.), фармацевтичния факултет на Харковския медицински институт (1960 г.) и Литературния институт „Максим Горки” (1969 г.). Работи като фармацевт и завеждащ аптека в различни градове на Украйна, Московска област и Владимирска област. Публикува стихове в самиздатския печат. Участник е в дисидентското движение, съосновател е на Групата за защита на правата на инвалидите в СССР, член е на Московската хелзинкска група (от 1977 г.). През 1974 г. е осъден за разпространение на антисъветски материали, вкл. за „политически мотиви” в собствените му стихове, и е затворен за две години. През 1979 г. отново е осъден и е затворен за 7 години в лагер ВС 389/35 на ГУЛАГ със строг режим. През 1987 г. е помилван и емигрира във Франция. Автор е на стихосбирката „Между Марсом и Венерой” (1966 г.) и на книгите с правозащитни статии „Из жёлтого безмолвия” (1975 г.) и „Институт дураков” (1977 г.), посмъртно излизат книгите му „Стихи” (1991 г.) и „Стихи: Избранное” (1992 г.). Умира на 1 юли 1989 г. в Париж, Франция.
БАЛАДА ЗА ПЪРВИЯ ОБИСК
„Какво да правим с изгреви безброй,
над вис студена тежест щом забравим
сред тишина и паметен покой?
С безсмъртни стихове какво да правим?”
Н. Гумильов
Аз ги очаквах дълго, но
щом обиск ме плени,
ми беше вече все едно,
бях лодка в плитчини.
Огледах ги от мъх до връх –
човешки сенки не:
на кози крак телца на плъх
и зурли на свине.
Тълпят като мухи на мед
към моя дневник стар...
И стелят гаден лайномет
на книги твар до твар...
В албума ми гризяха зоб
и загрухтяха зло...
А аз стоях, притиснал лоб
към хладното стъкло.
Видях живителния бор,
елите три отвън,
бе всичко друго безразбор
и неочакван сън.
Отрекла бдителната сган,
там с ласкава заря
градеше ширния си храм
червената зора.
В лика на пенест облак там,
и прелестен, и тих,
изтичаше неокован
безсмъртен волен стих.
Без страх и загуби вървиш
към нов зенит свещен...
Аз знаех, този сговор висш
не ще е осквернен.
Огледал зверския конвой,
излъчващ произвол,
аз казах: „Дневникът е мой.
Пишете протокол.”
БАЛЛАДА О ПЕРВОМ ОБЫСКЕ
„Но что нам делать с розовой зарей
Над холодеющими небесами,
Где тишина и неземной покой?
Что делать нам с бессмертными стихами?”
Н. Гумилев
Я ожидал их так давно,
Что в час, когда пришли,
Мне стало так же все равно,
Как лодке на мели.
Я оглядел их сверху вниз –
Процессию теней:
На козьих ножках – тельца крыс
И хоботки свиней.
Они рванулись, как на мед,
На давний мой дневник...
Они оставили помет
На переплетах книг...
Какой-то выхватив альбом,
Захрюкали в углу...
А я стоял, прижавшись лбом
К прохладному стеклу.
А я глядел на дальний бор,
На три моих сосны,
Я знал, что всё иное вздор,
Непрошенные сны.
Там, отрицая этот сброд,
Лаская и даря, –
Вставала из раздольных вод
Пурпурная заря.
И в лике пенных облаков,
Прекрасны и тихи,
Текли, не ведая оков,
Бессмертные стихи.
Не зная страха и утрат,
Был легок путь в зенит...
Я знал, что этот высший лад
Никто не осквернит.
И оглянувшись на зверье,
На разоренный стол,
Я, как во сне, сказал:
„Мое. Давайте протокол”.
1972 г.
---------------------------------------------
Виктор Урин
Руският поет Виктор Урин (Виктор Аркадьевич Урин) е роден на 30 юни 1924 г. в гр. Харков. През Великата отечествена война е танкист. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1948 г.). През 50-те и 60-те години обикаля СССР с автомобил. Опитва се да организира Световен съюз на поетите. Литературната критика го обвинява във формализъм, през 1974 г. е изключен от Съюза на писателите на СССР и издава самиздатското сп. „Мост”. През 1977 г. емигрира в САЩ, където продължава литературната си дейност. Член е на ПЕН-клуба на САЩ и на Американската академия за поезия. Автор е на стихосбирките „Весна победителей” (1946 г.), „Говори, Мамаев курган!” (1968 г.), „Избранная лирика” (1970 г.), „Пароль” (1972 г.), „Гвоздики под ливнями” (1972 г.), „Книга жизни” (1974 г.), „Разведка боем” (1995 г.), на книгите с пътеписи, репортажи и стихове „179 дней в автомобиле. Москва – Владивосток” (1958 г.), „По колымской трассе – к полюсу холода” (1959 г.) и др. Умира на 30 август 2004 г. в Ню Йорк, САЩ.
ЛИДКА
Нишката се скъса – как да я слепим.
Сбогом, Лидка, късно е , да поседим!
Нявга нейде в златни зимни широти
обично и свято вричахме мечти:
бяхме млади-луди, бяхме с теб едно,
искахме да бъде любовта до гроб.
Помниш ли, далеч към школния ни дом,
стръмната пътечка, хлъзгавия склон?
Сини буци снежни, мрачен градски час,
там ли тайно нежно те целувах аз?
Край рекичка зимна с ласки сгуши ти
раменца любими на моите мечти.
Беше, Лидка, беше, но не е сега.
Нова зима срещна днешната тъга.
Времето не пита! Литна младостта ни,
ти на фронта, Лидка, в битката застана...
Дни окопни, стичат се в зли престрелки всички...
Пъргави момичета – бойните медички,
ни превръзват раните и ни с вода поят.
Фронтоваци пламенно ще ги благословят.
Страх и смелост, дим е, щикове и каски.
Ах, как се стремиме към човешки ласки,
към гальовни думи, сплели гръд към гръд...
А куршум куршуми с нас ще споделят.
Но какво увъртаме! Стон в сърцето ври,
от тъга е кърваво – как да се смири.
...Ти стоиш, надянала болнични одежди,
много си отслабнала, с непривична тежест.
Ти ли си, ти, с дъщеричка на ръце?
Где ли са искриците в твоето лице?
Бузите защо са без огнения тен?
И защо на танци ти не каниш мен?
И защо не чака? Друга ли сега,
чужда ли си в мрака с моята тъга?
Аз стоя разсеяно, мъка ме плете,
Лидия Сергеевна, майка на дете.
Аз стоя, не зная думите си там...
– Аз не обвинявам, ти си права, знам.
Може би отново обич ще лети?
Лидка рони слово: – Глупавичък ти!
Любовта ни школна времето зави,
друго време погна ни, тъй че забрави.
Споменът ти блед е за пътечка зимна,
как вървяхме редом с обичта взаимна,
край рекичка снежна как притисна ти
раменцата нежни на своите мечти...
Беше, Лидка, беше, но не е сега...
Нова зима срещна днешната тъга.
Нишката се скъса – как да върнем страст...
Сбогом, Лидка, късно, мила, е за нас.
ЛИДКА
Оборвалась нитка – не связать края.
До свиданья, Лидка, девочка моя!
Где-то и когда-то посреди зимы
Горячо и свято обещали мы:
Мол, любовь до гроба будет все равно,
Потому что оба мы с тобой одно.
Помнишь Техноложку, школьный перерыв,
Зимнюю дорожку и крутой обрыв?
Голубые комья, сумрачный квартал,
Где тебя тайком я в губы целовал?
Там у снежной речки я обнял сильней
Худенькие плечики девочки своей.
Было, Лидка, было, а теперь – нема…
Все позаносила новая зима.
Ах, какое дело! Юность пролетела,
Лидка, ты на фронте, там, где ты хотела…
Дни идут окопные, перестрелка, стычки…
Ходят расторопные девушки-медички.
Тащат, перевязывают, поят нас водой.
Что-то им рассказывает парень фронтовой.
Всюду страх и смелость, дым, штыки и каски.
Ах, как захотелось хоть немножко ласки,
Чтоб к груди прильнули, чтоб обняться тут…
Пули – это пули, где-нибудь найдут.
Что ж тут церемониться! Сердце на бегу
Гонится и гонится – больше не могу.
…Ты стоишь, надевшая свой халат больничный,
Очень ослабевшая с ношей непривычной.
Ты ли это, ты ли с дочкой на руках?
Почему застыли искорки в глазах?
Почему останутся щеки без огня?
Почему на танцы не зовешь меня?
Почему не ждала? Почему другой?
Неужели стала для меня чужой?
Я стою растерянно, не могу понять,
Лидия Сергеевна, девочкина мать.
Я стою, не знаю, как найти слова…
– Я ж не обвиняю, ты во всем права.
Может быть, сначала все начнем с тобой?..
Лида отвечала: – Глупый ты какой…
То, что было в школе, вряд ли нам вернуть,
А сейчас – тем более, так что позабудь.
Вспоминать не надо зимнюю дорожку,
Как с тобою рядом шли мы в Техноложку
И у снежной речки ты прижал сильней
Худенькие плечики девочки своей…
Было, Лидка, было, а теперь – нема…
Все позаносила новая зима.
Оборвалась нитка, не связать края…
До свиданья, Лидка, девочка моя.
1943 г.
---------------------------------------------
Вилен Барский
Руският поет, художник и преводач Вилен Барски (Вилен Исаакович Барский) е роден на 27 октомври 1930 г. в Киев. Завършва факултета по живопис и графика при Киевския държавен художествен институт (1957 г.). Член на Съюза на художниците на СССР (1967 г.). Един от пионерите е на киевската неофициална култура. През 1981 г. емигрира във ФРГ. Работи като оформител на книги и списания. Участва със свои картини в изложби в Германия, Франция, САЩ и Италия. Поетичното му творчество е свързано с т. нар. виртуална поезия. Превежда поезия от полски език. Публикува в самиздатски и емигрантски издания като „Ковчег”, „Время и мы”, „Мулета”, „Эхо”, „Декоративное искусство”, „НЛО”, „Черновик”, „Крещатик” и др. Негови стихове са включени в антологиите „Самиздат века”, „Moderne russische Poesie”, „Русские стихи 1950-2000 годов”, „Освобождённый Улисс” и др. Автор е на две пиеси, на едно либрето за балет и на стихосбирката „Слова являются, мыслят, звучат” (1983 г.). Умира на 24 декември 2012 г. в Дортмунд, Германия.
СМЯХ
СмяхАхАхАхАхАхАхАхАхА,
смеАхАхАхАхАхАхАхАхАх;
смяхЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕ,
смеЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕх;
смяхИхИхИхИхИхИхИхИхИ,
смеИхИхИхИхИхИхИхИхИх;
смяхОхОхОхОхОхОхОхОхО,
смеОхОхОхОхОхОхОхОхОх;
смяхУхУхУхУхУхУхУхУхУ,
смеУхУхУхУхУхУхУхУхУх;
смяхЪхЪхЪхЪхЪхЪхЪхЪхЪ,
смеЪхЪхЪхЪхЪхЪхЪхЪхЪх;
смяхЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮ,
смеЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮх;
смяхЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯ,
смеЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯх;
смяхАхЕхИхОхУхЪхЮхЯ;
смеАхЕхИхОхУхЪхЮхЯх.
СМЕХ
смехАхАхАхАхАхАхАхАхА
смеАхАхАхАхАхАхАхАхАх
смехЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕ
смеЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕх
смехИхИхИхИхИхИхИхИхИ
смеИхИхИхИхИхИхИхИхИх
смехОхОхОхОхОхОхОхОхО
смеОхОхОхОхОхОхОхОхОх
смехУхУхУхУхУхУхУхУхУ
смеУхУхУхУхУхУхУхУхУх
смехЫхЫхЫхЫхЫхЫхЫхЫхЫ
смеЫхЫхЫхЫхЫхЫхЫхЫхЫх
смехЭхЭхЭхЭхЭхЭхЭхЭхЭ
смеЭхЭхЭхЭхЭхЭхЭхЭхЭх
смехЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮ
смеЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮх
смехЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯ
смеЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯх
смехАхЕхИхОхУхЫхЭхЮхЯ
смеАхЕхИхОхУхЫхЭхЮхЯх
-----
УПРАЖНЕНИЕ ПО ЗАЕКВАНЕ
бъдете внимателни
бъдете уупорити
бъдете бббдителни
бъдете пппредпазливи
бъдете шшштастливи
бъдете ппппроклети
бъдете сссспокойни
бъдете пппппознати
бъдете ууууучтиви
бъдете уууууверени
бъдете ззззздрави
бъдете лллллюбезни
бъдете дддддддобри
УПРАЖНЕНИЕ ДЛЯ ЗАИКАНИЯ
будьте внимательны
будьте ннастойчивы
будьте бббдительны
будьте ооосторожны
будьте сссчастливы
будьте ппппрокляты
будьте сссспокойны
будьте зззззнакомы
будьте вввввежливы
будьте уууууверены
будьте ззззздоровы
будьте лллллюбезны
будьте дддддддобры
1974 г.
---------------------------------------------
Владимир Вейдле
Руският поет, литературовед, културолог и либерален мислител Владимир Вейдле (Владимир Васильевич Вейдле) е роден на 1/13 март 1895 г. в Петербург. Завършва историко-филологическия факултет при Петербургския университет (1916 г.), където специализира в катедрата по обща история. Преподава история на изкуствата в Пермския университет (1918-1921 г.) и в Института по теория на изкуствата в Петроград (1921-1924 г.). През 1924 г. емигрира в Париж, където живее до края на живота си. Професор по християнски изкуства е в Свято-Сергиевския богословски институт в Париж (1925-1952 г.), води рубрика по Радио Свобода. Пише на руски, френски и италиански език. Публикува поезия, есета, литературно-критични обзори, литературоведчески монографии и изкуствоведчески статии в издания като „Звено”, „Последние новости”, „Современные записки”, „Числа”, „Русские записки”, „Круг”, „Вестник РСХД”, „Новый журнал”, „Опыти”, „Воздушные пути”, „Новый град”, „Возрождение”, „Мосты” и др. Автор е на стихосбирката „На память о себе” (1979 г.), на книги с есета, мемоари и литературоведчески трудове като „Умирание искусства” (1937 г.), „Вечерний день” (1952 г.), „Задача России” (1954 г.), „Рим” (1967 г.), „Безымянная страна” (1968 г.), „После «Двенадцати». Приношение кресту на могиле Александра Блока” (1973 г.), „О поэтах и поэзии” (1973 г.), „Зимнее солнце. Из ранних воспоминаний” (1976 г.), „Родная чужбина” (1977 г.) и др. Умира на 5 август 1979 г. в Париж.
БРЕГЪТ НА ИСКИЯ
Никой, нищо, освен... Синева, синева, синева,
вее ласкав ветрец, синьо-синьо морето е, нежно.
В синевата изплуват словата, отплуват слова,
изтърваните думи в лазурна бродерия чезнат.
В тази синя мъгла да отплуваш, да литнеш, в летеж
като сребърна струя в сияние да се разсееш,
да бърбориш, мълчиш, да отлиташ, летиш и умреш,
в тези думи крилати душата безкрила да влееш...
С ветровете пристигащи тя да кръжи и по път
в синеоката вис неподвижна стрела да разгърне
надълбоко, високо, до син и бездънен отвъд...
Ни към теб, ни към себе си нивга не ще се завърне.
* Иския – остров на Тиренско море в Южна Италия близо до Неапол.
БЕРЕГ ИСКИИ
Ни о ком, ни о чем. Синева, синева, синева,
Ветерок умиленный и синее, синее море.
Выплывают слова, в синеву уплывают слова,
Ускользают слова, исчезая в лазурном узоре.
В эту синюю мглу уплывать, улетать, улететь,
В этом синем сияньи серебряной струйкой растаять,
Бормотать, умолкать, улетать, улететь, умереть,
В те слова, в те крыла всей душою бескрылой врастая...
Возвращается ветер на круги свои, а она
В синеокую даль неподвижной стрелою несется,
В глубину, в вышину, до бездонного синего дна...
Ни к кому, никуда, ни к тебе, ни в себя не вернется.
1965 г.
---------------------------------------------
Владимир Галской
Владимир Галской (Владимир Львович Гальской) е роден на 2/15 март 1908 г. в имението Золотарево, Орловска губерния. През 1919 г. емигрира със семейството си в Турция. Завършва архитектура в Белградския университет. Живее и работи в Югославия, Германия, Франция, Австрия и Мароко. Член е на Съюза на руските писатели и журналисти в Югославия. Публикува стихове в списания и колективни сборници като „Литературная среда”, „Русские записки”, „Стихи”, „Возрождение”, „Простор”, „Грани” и др. След Втората световна война работи в Междуправителствения комитет за бежанците в Мюнхен. Приживе няма издадена стихосбирка, сборник с негови стихове „Путь усталости” излиза във Вологда през 1992 г. Умира на 12 юни 1961 г. в гр. Казабланка, Мароко.
ГДЕ Е ОБЕЩАНОТО ТИ ЧУДО
Где е обещаното ти чудо?
Твоят бъдещ Бог не спря това!
Саломе внимателно на блюдо
слага рошавата му глава.
Мътна облачна зора захвана,
чаши с вино призрачно кървят,
мъртвото лице на Йоханан е
озарено с тайна благодат.
Няма смърт за този, който вярва,
който търси в бъдното врата,
който чака, смърт ще изпреварва,
полет извисил към вечността.
В страст Иродиада тръпне тяло,
огърлицата гори гръдта.
Чело на Предтеча – бяло-бяло,
тайна крие млъкнала уста.
Чуй! Звънчетата дайрето ритат,
кискат се, успеха ти глумят!
Нов ден предвещава в хор с петлите
старият на Ирод хор богат.
Идва час за страшната разплата,
щом е кратък сън тоз земен ден!
Божи глашатай, пророк крилати,
е обезглавен, но не е победен.
* Саломе – юдейска царица от I в., дъщеря на Ирод и Иродиада. Подучена от майка си, Саломе иска от Ирод Антипа главата на Йоан Кръстител и я получава на поднос.
ГДЕ ТОБОЙ ОБЕЩАННОЕ ЧУДО
Где тобой обещанное чудо?
Твой грядущий Бог – плохой оплот?
Саломея бережно на блюдо
Голову косматую кладет.
В окнах стынет муть зари туманной,
В кубках кровью кажется вино,
Мертвое лицо Иоханана
Тайной радостью озарено.
Верно, смерти нет для тех, кто верит,
Верно, смерти нет для тех, кто ждет,
Кто, в грядущее открывши двери,
К вечности направил свой полет.
Просит ласк Иродиады тело,
Ожерелье грудь нагую жжет.
Лоб Предтечи стынет, белый-белый,
Тайну сохранил умолкший рот.
Слышишь? В бубне бубенцы хохочут.
Над твоим глумятся торжеством?
Новый день уже вещает кочет
У высоких Ирода хором.
Что ты скажешь в страшный час расплаты,
Если жизнь земная – краткий сон?
Вестник Господа, Пророк крылатый,
Обезглавлен, но не побежден.
---------------------------------------------
Владимир Ганделсман
Руският поет и преводач Владимир Ганделсман (Владимир Аркадьевич Гандельсман) е роден на 12 ноември 1948 г. в Ленинград. Завършва Ленинградския електротехнически институт. Работи като общ работник, огняр, охранител, гид, театрален режисьор и инженер. От 1989 г. живее в САЩ и преподава в американски колежи в гр. Покипси, щата Ню Йорк. Публикува поезия в издания като „Континент”, „Бостонское время”, „Знамя", „Новый журнал”, „Звезда”, „Октябрь”, „Арион”, „Вестник”, „Стрелец” и др. Превежда на руски поезия от Шекспир, Емили Дикинсън, Луис Карол и съвременни американски поети. Автор е на стихосбирките „Шум земли” (1991 г.), „Там на Неве дом” (1991 г.), „Эрмитаж” (1991 г.), „Вечерней почтой” (1995 г.), „Долгота дня” (1998 г.), „Эдип” (1998 г.), „Цапля” (1999 г.), „Тихое пальто” (2000 г.), „Новые рифмы” (2003 г.), „Школьный вальс” (2004 г.), „Обратная лодка” (2005 г.), „Портретная галерея” (2008 г.), „Исчезновение” (2008 г.), „Каменный остров” (2009 г.), „Ладейный эндшпиль” (2010 г.), „Ода одуванчику” (2010 г.), „Читающий расписание” (2012 г.), „Видение” (2012 г.) и др.
ОДА ЗА ЕСЕНТА
Щом с ушна раковина утеша
живеца в есенна градина,
усещам с цялата душа,
че със земята феодално родство имам.
Тогаз започвам аз интимни
прославящи живота химни.
Понякога заглеждам се в захлас,
заслушвам се в момента пищен,
в света жесток примирам – аз,
спестовна касичка за добродетел висша!
Чуй! По пътечка криволичеща
сърничка горска волно тича.
Замисля своя шахмат всеки лист,
над изворче лети и плаче,
и в този миг на полет чист
виси стрелка като непобедимо флагче.
То есен, есен златокоса
към краен час листака носи.
Ний с нея мъртвите ще почетем.
Ни мед, ни злато продължават
безкрайно есенния ден.
Живот в отвъдно боголюбци обещават,
ала дали тоз блян ще стане
храна достойна за духа ни?
Не вярвам. Искам да съм в своя дом –
единствен и безценен дар мой.
Фрагмент ограден – струнен стон –
гори в чатала на дървото като арфа.
Ще гасне ли? Не знам. Немея,
но нещастлив да съм, не смея.
ОДА ОСЕНИ
Когда всей раковиною ушной
прильну, в саду осеннем стоя,
к живому, чувствую душой
с землёй всецело феодальное родство я.
Тогда я завожу интимны
всепрославляющие гимны.
Бывает, что безмерно засмотрюсь,
заслушаюсь и мигом пылко
с жестоким миром замирюсь, –
я, высших милостей усердная копилка!
Чу! Тонкую тропинку, верно,
перебежала горна серна.
Уж затевает шахматы листва,
на тихий пруд слетая мелкий,
секунда в воздухе, чиста,
висит, как на флажке, необоримой стрелкой.
То осень, осень златовласа
ждёт окончательного часа.
Мы станем с ней ушедших поминать.
Ни золотых монет, ни меди
своей мне не на что менять.
Пусть боголюбые мне жизнь сулят по смерти,
каким бы ни было жилище,
такой не будет духу пищи.
Не будет. Я всегда хочу домой, –
единственный бесценный дар мой.
Фрагмент ограды – струнный строй –
в развилке дерева мелькнёт горящей арфой.
Погаснет? Я и сам немею,
но быть не радостну не смею.
---------------------------------------------
Владимир Глозман
Руският поет и преводач Владимир Глозман (Владимир Иосифович Глозман) е роден на 10 юни 1951 г. в Киев. Публикува стихове в списания като „22”, „Время и мы”, „Континент”, „Новый мир”, „Иерусалимский журнал”, „Менора” и в антологиите „Самиздат века”, „Скопус”, „Освобожденный Улисс”, „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2” и „Век перевода”. През 1973 г. емигрира в Израел. Завършва факултета по ивритска литература в Ерусалимския университет. Превежда от английски и от иврит средновековна и съвременна поезия. Автор е на стихосбирките „Милостивый государь” (1978 г.) и „In Folio” (1995 г.) и на сборника с поетични преводи „Моей земле” (1988 г.). Живее в Ерусалим.
ДА ЧЕТА СЕ ОТУЧИХ, ДА ПИША СЪВСЕМ НЕ УМЕЯ
Да чета се отучих, да пиша съвсем не умея,
край небето, широко разкрито, стоя;
виждам, ангел добър, твърде озадачен, прелетя над главата ми;
ще помоля – той може на връщане да донесе:
„Книга с букви големи, красиви дари ми ти, ангеле...”
Тиха песен в прозорче,
прозорче оттатък морето е,
а морето е десет на десет
четворно
затворено в клетката...
Как отдавна вървя
по жадувани местности –
няма свършване
този урок по словесност.
РАЗУЧИВШИСЬ ЧИТАТЬ, А ПИСАТЬ НИКОГДА НЕ УМЕВШИ
Разучившись читать, а писать никогда не умевши,
Возле неба, раскрытого настежь, стою;
Вижу, добрый мой ангел промчался куда-то весьма озабоченный;
Попрошу – может вспомнит еще на обратном пути:
„Подари-ка мне книгу с большими, красивыми буквами...”
Очень тихая песня за форточкой,
Форточка за морем,
Море заперто в клеточки
Десять на десять,
Четверка потоплена...
Как давно я иду
По обещанной местности, –
Ни конца и ни края
Урокам словесности.
1976 г.
---------------------------------------------
Владимир Друк
Руският поет и литератор Владимир Друк (Владимир Яковлевич Друк) е роден през 1957 г. в Москва. Завършва факултета по психология при Московския държавен педагогически институт (1980 г.), защитава аспирантура във факултета по интерактивни комуникации при Нюйоркския университет (2001 г.). Съосновател е на Московския клуб за поезия (1986 г.), основател е на Института за съновидения и виртуални реалности в Москва (1990 г.). Член е на Съюза на руските писатели. Публикува стихове в самиздатския печат и в издания като „Юность”, „Пионер”, „Пионер Востока”, „Третья модернизация”, „Знамя”, „Огонек”, „Иерусалимский журнал”, „Интерпоэзия”, „Вестник Европы”, участва в антологии на съвременната руска поезия като „The new Generation of Russian Poetry”, „20th Century of Russian Poetry”, „Third Wave”, „The Poetry of Perestroika” и др. През 1994 г. емигрира в САЩ. Специалист е по информационна архитектура, работи над интернет проекти като „Moscow Channel”, „DizzyLogic”, „TimePilot”, „Liquid Architecture” и др. Автор е на стихосбирките „Нарисованное яблоко” (1991 г.), „Коммутатор” (1992 г.), „Второе яблоко” (2002 г.) и „Одноразовые Птицы” (2009 г.). Живее в Ню Йорк.
РОДЕНИЯТ ДА ПЪЛЗИ ЗАЩО ЛЕТИ
Роденият да пълзи защо лети?
Роденият да пълзи да лети не може!
Роденият да пълзи да лети не е длъжен,
защо да лети?
Роденият да пълзи не може да пълзи,
роденият да пълзи не иска да пълзи,
не може повече, не иска повече
и ето – лети!
РОЖДЕННЫЙ ПОЛЗАТЬ ЗАЧЕМ ЛЕТАЕТ
Рожденный ползать зачем летает?
рожденный ползать летать не может!
рожденный ползать летать не должен
зачем летает?
Рожденный ползать не может ползать
рожденный ползать не хочет ползать
не может больше не хочет больше
вот и летает!
-----
ЗАЯВЛЕНИЕ
Обявявам Маруся
за безядрена зона!
Обявявам Маруся
за ерогенна зона!
Обявявам себе си
за свръхдържава!
Обявявам на това закрито
събрание!
ЗАЯВЛЕНИЕ
Объявляю Марусю
безъядерной зоной!
Объявляю ее
эрогенной зоной!
Объявляю себя
сверхдержавой!
Объявляю на этом собранье
закрытым!
---------------------------------------------
Владимир Злобин
Руският поет, писател, литературен критик и мемоарист Владимир Злобин (Владимир Ананьевич Злобин) е роден през юли 1894 г. в Санкт Петербург. Учи в Петербургския университет. Сътрудничи на списанията „Богема” и „Рудин”. През 1919 г. емигрира в Полша, а от 1921 г. живее във Франция. Редактира сп. „Новый корабль” (1927-1928 г.), води рубрика в сп. „Возрождение”, секретар е на литературния салон „Зелёная лампа” (от 1927 г.), няколко десетилетия е секретар и пазител на архива на поетите Зинаида Гиппиус и Дмитрий Мережковски. Публикува поезия и проза в емигрантския печат. Автор е на стихосбирката „После её смерти” (1951 г.) и на сборниците с публицистика и мемоаристика „Литературный дневник” (1958-1960 г.) и „Тяжёлая душа” (1970 г.). Умира на 9 декември 1967 г. в Париж.
СЪНИЩА
Сънят е твой. Остава в теб сънят,
ни радости, ни болки изразява.
Как да споделяш странния му свят,
душата ни неволно обновяващ?
Или следите в мътната му шир,
опасни като смъртоносен вирус.
О, нищо ясно в чуждия всемир
окото и ухото не намират.
Как този страшен сън да обясня
с видение съвсем обикновено,
от детството, от прежни времена
безспир присънващ ми се неизменно?
Все онзи коридор като дъга,
а аз вървя сред чудото в полуда.
И досега сънувам, досега,
че спя и няма пак да се събудя.
СНЫ
О снах – молчи. Знай, сна не рассказать,
Не выразить ни радости, ни боли.
Волшебный этот свет – как передать,
Что обновляет душу поневоле?
Иль тот, другой, чей незаметный след
Опасен, как смертельная зараза.
О, ничего в нездешнем мире нет
Доступного для уха иль для глаза.
Как объяснить, чем страшен этот сон,
Сам по себе такой обыкновенный,
Что с детства с незапамятных времен,
Мне снится, повторяясь неизменно?
Все тот же полукруглый коридор,
И я иду, не смея оглянуться.
И до сих пор мне снится, до сих пор,
Что я заснул и не могу проснуться.
---------------------------------------------
Владимир Марков
Руският поет, литературовед, публицист и преводач Владимир Марков (Владимир Фёдорович Марков) е роден на 24 февруари 1920 г. в Петроград. Учи във филологическия факултет на Ленинградския университет, откъдето през 1941 г. отива като доброволец на фронта. Попада в плен и след края на Втората световна война остава в Западна Германия в състава на мисията на ООН в гр. Регенсбург. През 1949 г. емигрира в САЩ и преподава руски език. През 1957 г. защитава дисертация за творчеството на Велимир Хлебников в университета в гр. Бъркли, след което до 1990 г. е професор по славянски и източноевропейски езици и литератури в Калифорнийския университет в гр. Лос Анджелис. Автор е на стихосбирките „Стихи” (1947 г.), „Гурилевские романсы” (1960 г.), „Поэзия и одностроки” (1983 г.) и на десетки сборници, антологии и монографии за историята на руския модернизъм като „Приглушенные голоса. Поэзия за железным занавесом” (1952 г.), „Трактат об одностроке” (1963 г.), „Russian Futurism” (1968 г.), „Russian Imagism, 1919-1924” (1980 г.), „О свободе в поэзии” (1994 г.) и др. Умира на 1 януари 2013 г. в гр. Брентуд, щат Калифорния, САЩ.
ПАДАТ НЕЙДЕ ТАМ МЕТЕОРИТИ
Падат нейде там метеорити,
на поетите не стигат думите. Нали
си живеете спокойничко и сито
в Омск на улица „Червените орли”.
Нейде в океана канонерки бродят,
много смелчаци и млади гинат там,
а вие редовно отивате на проби,
на шивачките бедни давате шанс.
И навярно е добре да се случи
безпорядъкът в житейския вклад,
съблазни ли ви мустакатият омски поручик
петнайсет години назад.
И макар че дълго в ума ви ще броди –
мустаци, пагони, цигарен дим още пълзи...
Но вие и там не намерихте повод
за тайни въздишки и горки сълзи.
ГДЕ-ТО ПАДАЮТ МЕТЕОРИТЫ
Где-то падают метеориты.
У поэтов не хватает ни чернил, ни слов.
А вы живете спокойно и сыто
В Омске на улице Красных Орлов.
Где-то в океанах гибнут канонерки,
Многих отважных и юных нет в живых,
А вы ежемесячно ходите к примерке,
Благодетельствуя бедных портных.
И, пожалуй, вовсе не было б хуже,
Если б в вашу жизнь ворвался разлад,
Если б вас соблазнил усатый омский хорунжий
Этак лет пятнадцать назад.
Пусть бы вы его не забыли долго –
Усы, погоны, дым папирос…
Но вы не нашли такого предлога
Для тайных вздохов и мучительных слез.
---------------------------------------------
Владимир Набоков
Руският писател и поет Владимир Набоков (Владимир Владимирович Набоков) е роден на 10/22 април 1899 г. в Санкт Петербург. Първата си стихосбирка издава през 1916 г. През 1917 г. семейството му бяга от Русия. Живее в Германия, Англия, Франция, от 1945 г. е американски гражданин. Професор е по европейска и руска литература в Корнелския университет в Ню Йорк. Автор е на десетки книги с поезия и проза, между които „Николка Персик” (1922 г.), „Гроздь” (1922 г.), „Горний путь” (1923 г.), „Аня в Стране чудес” (1923 г.), „Машенька” (1926 г.), „Король, дама, валет” (1927 г.), „Защита Лужина” (1929 г.), „Соглядатай” (1930 г.), „Подвиг” (1932 г.), „Камера обскура” (1932 г.), „Отчаяние” (1936 г.), „Приглашение на казнь” (1938 г.), „Дар” (1938 г.), „Другие берега” (1954 г.), „Лолита” (1955 г.) и мн. др. Пише творбите си на руски и на английски език. Умира на 2 юли 1977 г. в Монтрьо, Швейцария.
ВЪЛЧЕТО
Самотно в коледната нощ скимти
настръхнало вълчето жълтоглазо.
Лилава светлина в гора шурти,
трептят елички с рой елмази.
С килим пробляскващ греят небеса
и ангелски петички гъделичкат.
Вълчето малко чака чудеса,
мълчи гората, тихне всичко.
В обител светла ангели с размах
обсъждат тихо земните душици;
и в миг превърна се един от тях
в голяма пухкава вълчица.
Към нежните й майчини гърди
зверчето диво жадно сласт отпива.
Вълче, елички, святкащи звезди –
бе всичко в тази нощ щастливо.
ВОЛЧОНОК
Один, в рождественскую ночь, скулит
и ежится волчонок желтоглазый.
В седом лесу лиловый свет разлит,
на пухлых елочках алмазы.
Мерцают звезды на ковре небес,
мерцая, ангелам щекочут пятки.
Взъерошенный волчонок ждет чудес,
а лес молчит, седой и гладкий.
Но ангелы в обителях своих
все ходят и советуются тихо,
и вот один прикинулся из них
большой пушистою волчихой.
И к нежным волочащимся сосцам
зверек припал, пыхтя и жмурясь жадно.
Волчонку, елкам, звездным небесам –
всем было в эту ночь отрадно.
8 декабря 1922 г.
-----
РАЗСТРЕЛ
Витаят нощи: щом си лягам,
в Русия връща ме сънят –
и ето, водят ме в оврага,
където чака бърза смърт.
Събуждам се сред мрак, на стола
часовник и кибрит лежат,
следи ме втренченото дуло
на светещия циферблат.
С ръце закривам гръд и шия –
че ей сега ще гръмне гръм,
не смея поглед да отбия
от бледия мъждукащ сън.
Съзнанието вцепенено
тиктака до часовник див,
в изгнание благословено
закрилян, пак се чувствам жив.
Но как сърцето иска смело
сънят наяве да блести:
звезди, Русия, пред разстрела
в овраг черьомуха цъфти!
РАССТРЕЛ
Бывают ночи: только лягу,
в Россию поплывет кровать,
и вот ведут меня к оврагу,
ведут к оврагу убивать.
Проснусь, и в темноте, со стула,
где спички и часы лежат,
в глаза, как пристальное дуло,
глядит горящий циферблат.
Закрыв руками грудь и шею, –
вот-вот сейчас пальнет в меня –
я взгляда отвести не смею
от круга тусклого огня.
Оцепенелого сознанья
коснется тиканье часов,
благополучного изгнанья
я снова чувствую покров.
Но сердце, как бы ты хотело,
чтоб это вправду было так:
Россия, звезды, ночь расстрела
и весь в черемухе овраг!
1927 г., Берлин
-----
ЕЗЕРО
Виж езерото ти: ни слънце, ни звезда,
ни дъб могъщ, ни блатни кичури тревисти,
макар че отразяват се дълбоко, чисто,
те не оставят там следа.
В душата ми ти виж: как трепетно, как ясно
видения житейски връщат се при нас!
Тъгата мрачна там е, радостта прекрасна...
И съм спокоен аз!
ОЗЕРО
Взгляни на озеро: ни солнце, ни звезда,
ни мощные дубы, ни тонкая осока,
хоть отражаются так ярко, так глубоко,
не оставляют в нем следа.
Взгляни и в душу мне: как трепетно, как ясно
в ней повторяются виденья бытия!
Как в ней печаль темна, как радость в ней прекрасна...
– и как спокоен я!
1918 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Страхливците не създават мечти.
* * *
Най-голямата мечта на автора: да превърне читателя в зрител.
* * *
Истина – една от малкото руски думи, която не се римува с нищо.
* * *
При Бог идват не екскурзии с гид, а самотни пътешественици.
* * *
Глезете децата, господа! Никой не знае какво ги очаква в бъдеще.
* * *
За какво мисля аз? За падащите звезди...
* * *
В света няма нито един човек, говорещ на моя език; или по-кратко: нито един човек, говорещ; или още по-кратко: нито един човек.
* * *
Аз съм американски писател, роден в Русия, получил образование в Англия, където изучавах френска литература, преди да се преселя в Германия за петнайсет години. Моята глава разговаря на английски, моето сърце – на руски, а моето ухо – на френски.
* * *
Лолита, светлина на моя живот, огън за моите бедра. Грях мой, душа моя. Ло-ли-та: крайчето на езика пътува три крачки надолу по небцето, за да се сблъска на третата в зъбите. Ло. Ли. Та.
* * *
Никак не ми се удава да се върна в своята обвивка и постарому да се разположа в самия себе си – там е такъв безпорядък, мебелите са разместени, лампичката е изгоряла, моето минало е разкъсано на парчета.
* * *
Смяна на обстановката – традиционно заблуждение, на което възлагат надежди обречената любов и неизлечимата туберкулоза.
* * *
Този аромат, свързан със свежестта на есенния парк, Ганин сега се опитваше отново да улови, но, както е известно, паметта възкресява всичко, освен ароматите, и затова нищо така пълно не възкресява миналото, както ароматът, някога свързан с него.
* * *
Трябва да се прави разлика между „сантименталност” и „чувствителност”. Сантименталният човек може да бъде изключително жесток в личния си живот. Фино чувстващият човек никога не е жесток.
* * *
Често си мисля, че трябва да съществува специален топографски знак, означаващ усмивка – нещо като огъната линия, лежаща върху скобата. Именно този знак бих поставил вместо отговор на вашия въпрос.
* * *
Психоаналитиците ме примамват с псевдоосвобождаването от либидото на глупостта.
* * *
Аз зная повече, отколкото мога да изразя с думи, и онова немного, което мога да изразя, не би било изразено, ако не знаех повече.
* * *
Той беше от онези чувствителни хора, които се изчервяват до сълзи от чуждата непохватност.
* * *
Най-добрата реакция на вражеската критика – да се усмихнеш и да забравиш.
* * *
Тайна шарка в явна съдба.
* * *
Когато се върнах, домът още беше безлолитен.
* * *
Руските преводачи от английски – магарета на просвещението.
* * *
Животът е голяма изненада. Възможно е смъртта да се окаже оше по-голяма изненада.
* * *
Колко ми е страшно. Колко ми е гадно. Но никой не може да ме отнеме от мен.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Трусы мечты не создают.
* * *
Высшая мечта автора: превратить читателя в зрителя.
* * *
Истина – одно из немногих русских слов, которое ни с чем не рифмуется.
* * *
К Богу приходят не экскурсии с гидом, а одинокие путешественники.
* * *
Балуйте детей, господа! Никто не знает, что их ожидает в будущем.
* * *
О чем я думаю? О падающих звездах...
* * *
В мире нет ни одного человека, говорящего на моем языке; или короче: ни одного человека, говорящего; или еще короче: ни одного человека.
* * *
Я американский писатель, рождённый в России, получивший образование в Англии, где я изучал французскую литературу перед тем, как на пятнадцать лет переселиться в Германию. Моя голова разговаривает по-английски, моё сердце – по-русски, и моё ухо – по-французски.
* * *
Лолита, свет моей жизни, огонь моих чресел. Грех мой, душа моя. Ло-ли-та: кончик языка совершает путь в три шажка вниз по небу, что бы на третьем толкнуться о зубы. Ло. Ли. Та.
* * *
Никак не удается мне вернуться в свою оболочку и по-старому расположиться в самом себе, – такой там беспорядок: мебель переставлена, лампочка перегорела, прошлое моё разорвано на клочки.
* * *
Перемена обстановки – традиционное заблуждение, на которое возлагают надежды обреченная любовь и неизлечимая чахотка.
* * *
Этот запах, смешанный со свежестью осеннего парка, Ганин теперь старался опять уловить, но, как известно, память воскрешает все, кроме запахов, и зато ничто так полно не воскрешает прошлого, как запах, когда-то связанный с ним.
* * *
Следует отличать „сентиментальность” от „чувствительности”. Сентиментальный человек может быть в частной жизни чрезвычайно жестоким. Тонко чувствующий человек никогда не бывает жестоким.
* * *
Я часто думаю, что должен существовать специальный типографский знак, обозначающий улыбку, – нечто вроде выгнутой линии, лежащей навзничь скобки, именно этот значок я поставил бы вместо ответа на ваш вопрос.
* * *
Психоаналисты манили меня псевдоосвобождением от либидо белиберды.
* * *
Я знаю больше, чем могу выразить словами, и то немногое, что я могу выразить, не было бы выражено, не знай я большего.
* * *
Он был из тех впечатлительных людей, которые краснеют до слез от чужой неловкости.
* * *
Лучшая реакция на вражескую критику – улыбнуться и забыть.
* * *
Тайный узор в явной судьбе.
* * *
Когда вернулся, дом был еще безлолитен.
* * *
Русские переводчики с английского – ослы просвещения.
* * *
Жизнь – большой сюрприз. Возможно, смерть окажется еще большим сюрпризом.
* * *
Как мне страшно. Как мне тошно. Но меня у меня не отнимет никто.
---------------------------------------------
Владимир Познер
Руският и френски поет, публицист, литературен критик и преводач Владимир Познер (Владимир Соломонович Познер) е роден на 5/18 януари 1905 г. в Париж. След 1911 г. семейството му живее в Петербург и в Литва. Пише стихове и публикува от младежките си години, членува в литературната група „Серапионовы братья”, сътрудничи на издателство „Всемирная литература” (1919 г.), публикува поезия и есеистика във в. „Вольная Литва” и сп. „Зеркало” (1921 г.). След 1921 г. живее в Германия, Франция и САЩ. Завършва парижкия университет Сорбоната (1924 г.). Публикува поезия във вестници, списания и алманаси като „Голос России”, „Современные записки”, „Эпопея”, „Цех поэтов”, „Воля России” и „Звено”, пише статии за руската литература, превежда руски поети на френски език. Автор е на стихосбирката „Стихи на случай” (1928 г.) и на книги с романи, литературна критика и мемоаристика като „Litterature russe” (1929 г.), „До свидания, Париж” (1965 г.) и др. Умира на 19 февруари 1992 г. в Париж.
АТАМАН ГЛАД
Току-що радиото предаде:
„В России хлеба нет!”;
в Москва и в Петроград е
издаден нов декрет:
„Вчера в пет вечерта на гражданина Ива;нов
е даден последният житен фунт...”
По-страшен от генералски, по-страшен от атаманов
на Поволжието се вдига нов бунт.
Отменени са всички декрети,
с брилянти и със злато стадата да се запасят.
Руската република е във война проклета
с атамана Глад.
Свири;, тръба, би;й, барабан, без умора!
Оръдия, стреляйте в крепостта!
Обявена е мобилизация на всички хора
от раждането им до смъртта.
Вижте, зори са се извили гордо
с кърваво знаме над нашия град –
туй са движещите се орди
на атаман Глад.
Чуйте, на Урал, чуйте, на Волга
гръдта на земята с чукове ломят –
тъй преминават и кряскат до болката
ордите на атаман Глад.
Близко са на атамана ордите!
Крийте се в мазетата от идващия враг!
Чуйте, първите полкове
вече тропат на нашия праг.
АТАМАН ГОЛОД
Мне только-что сообщили по радио:
В России хлеба нет,
В Москве и в Петрограде
Издан новый декрет:
„Вчера в пять вечера гражданину Иванову
Выдан хлеба последний фунт,
Страшнее генералова, страшнее атаманова
На Поволжье поднят новый бунт.
Все декреты отменены:
Запасайтесь брильянтами, запасайтесь золотом.
Российская республика в состоянии войны
С атаманом Голодом.
Труба рожок, барабан бей!
Пушки цельтесь по тверди!
Объявлена мобилизация всех людей
Со дня рожденья до смерти.
Видите, зори взвились гордо
Кровавым стягом выше города:
Это движутся орды
Атамана Голода.
Слышите, на Волге, слышите, на Урале,
В грудь земли ударяют молотом:
Так проходили и орали
Орды атамана Голода.
Орды атамана уже близки!
Прячьтесь в подвалы, запирайте ворота!
Слышите, первые полки
Уже топают у поворота.
1921 г.
---------------------------------------------
Владимир Померанцев
Руският поет Владимир Померанцев (Владимир Николаевич Померанцев) е роден на 24 октомври 1914 г. в Литва. През 1920 г. емигрира с родителите си в Китай. Завършва гимназията при Християнския младежки съюз в гр. Харбин. Занимава се с литература, музика и живопис. Членува в литературните сдружения „Чураевка” и „Пятница”. Публикува поезия в емигрантски списания и сборници като „Парус”, „Чураевка”, „Феникс” и „Остров”. През 1946 г. се връща в СССР. Работи като художник-оформител. Умира на 22 май 1985 г. в гр. Кемерово. Негови стихове са включени в антологията „Русская поэзия Китая”.
СИРЕНА
Изгрев бил бледен и лют.
В мъртвите устни – студ.
Вълните ласкаели хладното тяло.
Видяла сирена това и запяла
за розови в морски простори луни,
за люспести деви в игриви вълни,
за килове черни на горди фрегати,
за мургави гмурнати мъртви пирати,
в букет от корали на морското дъно...
Вълната притича, вълната потъна
и нежно целуна извивките диви.
Сирената плаче: тез хора красиви
защо ли са винаги тъй мълчаливи?
Но изгревът бледен бе, лют,
а в мъртвите устни – студ.
СИРЕНА
Бледен был солнца восход.
Холоден мертвый рот.
И волны ласкали прохладное тело.
Сирена из пены смотрела и пела
О розовых лунах в прозрачной воде,
О плясках веселых чешуйчатых дев,
О черных килях горделивых фрегатов,
О смуглых, задумчивых, мертвых пиратах,
Лежащих на дне среди веток коралла…
Волна прибегала, волна убегала,
Целуя хвостатого тела извивы.
И плачет сирена: как люди красивы,
Зачем же всегда они так молчаливы?
Но бледен был солнца восход,
Холодным был мертвый рот.
---------------------------------------------
Владимир Слободчиков
Руският поет и преводач Владимир Слободчиков (Владимир Александрович Слободчиков) е роден на 30 септември/13 октомври 1913 г. в гр. Самара. През 1920 г. заедно с родителите си емигрира в гр. Харбин, Китай. Пише стихове от ученическите години. Завършва юридическия факултет на Харбинския университет и факултета по френски език към Шанхайския университет (1936 г.). Член е на литературните обединения „Чураевка” и „Понедельник”. Превежда поезия от френски език. Публикува стихове в периодични издания и литературни сборници като „Парус”, „Чураевка”, „Излучины”, „Мысль и творчество”, „Феникс” и др. През 1953 г. се връща в СССР. Негови стихове са включени в книгите „Русский Харбин” (1998 г.) и „Русская поэзия Китая” (2001 г.). Автор е на няколко научни монографии, на учебното помагало „Книга для учителя к учебнику французского языка для 4 класса средней школы” и автобиографичната книга „О судьбе изгнанников печальной”. Умира на 30 юни 2007 г. в Москва.
ЗА НАС, ЛЮБИМА, В ТАЗИ ШИР ПРАСТАРА
За нас, любима, в тази шир прастара,
за нас десетки хиляди лета
летят вселени, в морска жар изгарят,
сияе слънце светло над света.
Сияе слънце, пролетно изпраща
към цветна пъпка земна топлина
и цвете чуждоземно нецъфтящо
ще разцъфти в безкрайни времена.
Ще разцъфти любовен цвят нетленно,
на мойта и на твойта обич стрък,
единствен в необятната вселена,
завършващ сътворителния кръг.
О, ЛИШЬ ДЛЯ НАС С ТОБОЮ, ДОРОГАЯ
О, лишь для нас с тобою, дорогая,
Для нас двоих десятки тысяч лет
Летят миры, в морях пространств сгорая,
Сияет солнце, разливая свет.
Сияет солнце, согревая вешним
Своим теплом бутон земли, чтоб он
Цветком не расцветавшим и нездешним
Расцвел бы раз в безбрежности времен.
Расцвел бы раз цветком любви нетленной,
Любви моей, любви твоей, мой друг,
Единственным в истории вселенной,
Но завершающим созданья круг.
---------------------------------------------
Владимир Смоленский
Руският и френски поет, литературен критик и преводач Владимир Смоленски (Владимир Алексеевич Смоленский) е роден на 24 юли/6 август 1901 г. близо до гр. Луганск, Екатеринославска губерния. През 1920 г. болшевиките разстрелват баща му и той емигрира отначало в Тунис, а след това във Франция. Завършва висше икономическо образование и работи като счетоводител. Членува в редица литературни сдружения като Съюза на поетите и писателите-емигранти „Перекрёсток”, Съюза на младите поети и писатели, Съюза на руските писатели и журналисти, Обединението на казаците-литератори и др.; от 1927 г. публикува поезия, преводи и литературна критика в сп. „Возрождение”, в. „Русское воскресенье” и др. През 1947 г. редактира литературния алманах „Орион”. Автор е на стихосбирките „Закат” (1931 г.), „Наедине” (1938 г.), „Собрание стихотворений” (1957 г.) и „Стихи” (1963 г.), на книги с литературна критика и публицистика като „Мистика А. Блока” (1955 г.), „Мысли о Ходасевиче” (1955 г.) и „Воспоминания” (1960 г.). Умира на 8 ноември 1961 г. в Париж.
НАД ЧЕРНО МОРЕ, НАД БЕЛИЯ КРИМ
Над Черно море, над белия Крим
руската слава отлита сред дим.
В полята сини на детелините
разлом и гибел от север минаха.
Куршуми руски в градушка свиха,
другаря редом до мен убиха
и плака ангел над мъртви ангели...
– Отвъд морето в прокуда с Врангел сме.
НАД ЧЁРНЫМ МОРЕМ, НАД БЕЛЫМ КРЫМОМ
Над Чёрным морем, над белым Крымом
Летела слава России дымом.
Над голубыми полями клевера
Летели горе и гибель с севера.
Летели русские пули градом,
Убили друга со мною рядом,
И Ангел плакал над мёртвым ангелом…
– Мы уходили за море с Врангелем.
1957 г.
---------------------------------------------
Владимир Ханан
Руският и израелски поет и писател Владимир Ханан (Ханан Иосифович Бабинский/ Владимир Ханан) е роден на 9 май 1945 г. в Ереван, Армения. Завършва историческия факултет на Ленинградския университет. Работи като шлосер, пазач, майстор по ремонт на домашни уреди, пожарникар и др. До перестройката няма публикации в официалния литературен печат, публикува поезия в емигрантски издания и в самиздатски списания като „Часы”, „Аврора”, „Митин журнал” и др. От 1996 г. живее в Израел. Член е на Международната федерация на руските писатели и на Съюза на писателите на Израел, в ръководството е на Сдружението на рускоезичните писатели „Столица”. Публикува стихове и разкази в израелски, руски и американски списания, алманаси и сборници като „У голубой лагуны”, „Алеф”, „22”, „Мы”, „Двоеточие”, „Время и мы”, „Гостиная”, „Северная Аврора”, „Волга”, „Город-текст”, „Связь времен”, „Огни столицы”, „Лица петербургской поэзии 1950-1990 гг.”, „Знамя” и др. Автор е на стихосбирките „Однодневный гость” (2001 г.), „Осенние мотивы столицы и провинций” (2006 г.), „Возвращение” (2010 г.), „И возвращается ветер” (2014 г.) и на книгите с проза „Аура факта” (2002 г.), „Неопределенный артикль” (2002 г.) и „Вверх по лестнице, ведущей на подоконник” (2006 г.). Живее в Йерусалим.
НЕОТДАВНА ПРОЧЕТОХ ПИСМАТА
Неотдавна прочетох писмата
до Тристан, от Изолда редени.
Колко обич е несподелена!
Колко страсти и нежности колко!
Аз по чудо сълзи не отроних,
дъх стаил пред писмата прекрасни.
(Всъщност горко заплаках, защото
тези нежни писма бе редила
не Изолда до своя Тристан,
а любимата моя до мене.
Колко дълги години в раздяла,
а тъгата по нея не стихва.
По-добре да сънувам Изолда,
не да насапунисвам въжето.)
ПРОЧИТАЛ Я НЕДАВНО ПИСЬМА
Прочитал я недавно письма,
Что писала Изольда Тристану.
Сколько там любви неподдельной!
Сколько страсти и нежности сколько!
Только чудом я не прослезился,
Эти письма прекрасные читая.
(А на самом-то деле заплакал,
Потому что эти нежные письма
Не Изольда писала Тристану,
А моя мне любимая подруга.
Столько лет прошло с ней в разлуке,
А тоска по ней не остывает.
Лучше думать я буду про Изольду,
Чем петлю намыливать мылом.)
-----
ЗАПОМНИ ТАЗИ НОЩ
Таз нощ ти запомни! Сред парка царскоселски
с любима, но не любеща. Искри
пътечка лунна върху гладкия простор
на езерото. (Боже, как е тихо!)
Таз нощ ти запомни, нали са там – вовеки –
до болката безмълвната любов,
на черна плоскост лунната пътечка,
измамилата твоите надежди младост.
ЗАПОМНИ ЭТУ НОЧЬ!
Запомни эту ночь! Ты в царскосельском парке
С любимой, но не любящей. Искрясь,
Дорожка лунная пересекает гладь
Большого Пруда (Боже мой, как тихо!)
Запомни эту ночь, ведь в ней – уже навеки –
Твоя любовь безмолвная и боль,
Дорожка лунная на чёрной глади,
И юность, обманувшая твои надежды
2005 г.
---------------------------------------------
Владислав Елис
Руският поет Владислав Eлис (Владислав Валентинович Эллис) е роден на 27 април 1913 г. в Елисаветград, Херсонска губерния. Завършил е с аспирантура Харковския строителен институт през 1936 г., след което работи в научно-изследователския институт „Южшахтпроект”. Пише поезия от ученическите си години, първото му публикувано стихотворение е от 1926 г. По време на Втората световна война попада в немски плен и след войната остава в чужбина. Работи в Германия и в Белгия, а от 1956 г. живее в САЩ. Като инженер работи по строителството на аерогари, космодруми и метра в САЩ, Тунис и Виетнам. Публикува поезия в списания, алманаси и антологии като „Новое русское слово”, „Современник”, „Берега”, „200 поэтов эмиграции”, „Содружество”, „Вернуться в Россию стихами” и др. Автор е на стихосбирката „Избранное” (1968 г.). Умира през септември 1975 г. в гр. Глендел, Калифорния.
САМОТА
Лъчи в душата белези не трият,
тъгата буйни песни не ломят.
Виелица когато вейне, вие
стояли ли сте сам на кръстопът?
Различен от останалите крача,
затуй покой не знам. Мълвя: „Дано...”
Странят от мойта сянка минувачи,
заобикалят я като петно.
На многолюден тротоар се крия,
далечни мисли в чужд простор лепя.
По-страшно е от мрачната килия
да си самотен в гъстата тълпа.
Къде след криви друмища увиснах!
Не връщат врачки вяра и копнеж.
Добре поне, че собствените мисли
не глътна чуждият водовъртеж.
ОДИНОЧЕСТВО
Рубцы в душе теплом не разутюжу,
Веселой песней грусти не уйму.
Вам приходилось в ветренную стужу,
Стоять на перекрестке одному?
Своим нутром на здешних не похожий,
И потому покоя не дано.
Не наступил на тень мою прохожий,
А обошел, как мокрое пятно.
На многолюдном тротуаре замер,
От проходящих мыслями далек.
Страшнее койки одиночных камер,
Когда в толпе годами одинок.
Не в те края, пути кривые вышли.
Гадалка веру в счастье не вернет.
Лишь хорошо, что собственные мысли
Не растворил чужой водоворот.
-----
ПЪРВА СТРАНИЦА
Пъстрей вестникарският ужас, расте –
убийства, грабежи – отчаяна треска.
Ругае го татко и пак го чете
тоз ужас, но тайно от погледа детски.
Старица с боне, стар читател заклет,
съзряла за лесната точка житейска,
купува с разсрочка голям пистолет
и чака безлунната нощ, за да действа.
Тъй искам по чехли да скитам в света,
да срещам лъчите на щастие ново.
Когато съм сам, ме е страх да чета
дори новините на „Руското слово”.
От мрачна тъга неудачник-поет
към слава на страшен убиец посвърва.
Стиха не разбраха, но негов портрет
веднага поместват на страница първа.
ПЕРВАЯ СТРАНИЦА
Пестрит ежедневно газетная жуть,
Убийств и лихих грабежей лихорадкой.
Папаша ругает, но должен взглянуть,
В газетную жуть, от детишек украдкой.
Старушка в чепце, начитавшись газет,
Узрела стремленья реальную точку:
Купила, в рассрочку, большой пистолет,
И ждет для налета безлунную ночку.
И хочется в туфлях домашних бежать,
Навстречу лучу вдохновенья другого.
Когда одинок страшновато читать
Мне даже и „Новое Русское Слово”.
От серой тоски, неудачник-поэт
Прошелся для славы дорогой убийцы.
И только тогда, не стихи, а портрет
Его поместили на первой странице.
---------------------------------------------
Владислав Ходасевич
Руският поет, публицист и литературен критик Владислав Ходасевич (Владислав Фелицианович Ходасевич) е роден на 6/28 май 1886 г. в Москва. Автор е на стихосбирките „Путем зерна” (1920 г.), „Тяжелая лира” (1922 г.), поетическия цикъл „Европейская ночь” (1927 г.) и др. В творчеството си съчетава традициите на руската класическа поезия със светоусещанията на съвременния човек, трагическия конфликт между свободната човешка воля и враждебния свят, стремежа към хармония. От 1922 г. Ходасевич живее в емиграция. Тогава написва биографията на Державин (1931 г.), книга с публицистика „О Пушкине” (1937 г.) и сборник с възпоменания „Некрополь” (1939 г.). Умира на 14 юни 1939 г. в Париж.
ПЪТЯТ НА ЗЪРНОТО
Обхожда днес сеячът равните бразди,
баща и дядо следва в паметни следи.
В ръката му златее и блести зърно,
но в черната земя да падне трябва то.
И там, където червей сляп прокарва път,
в заветен срок зърна умират и растат.
Тъй в моята душа зърното благ е знак:
потъва в мрак, умира и възкръсва пак.
И ти, родино моя, род трудолюбив,
през таз година мъртъв си, а после жив –
защото знаеш мъдро правило едно:
че всичко живо следва вечното зърно.
ПУТЕМ ЗЕРНА
Проходит сеятель по ровным бороздам.
Отец его и дед по тем же шли путям.
Сверкает золотом в его руке зерно,
Но в землю черную оно упасть должно.
И там, где червь слепой прокладывает ход,
Оно в заветный срок умрет и прорастет.
Так и душа моя идет путем зерна:
Сойдя во мрак, умрет – и оживет она.
И ты, моя страна, и ты, ее народ,
Умрешь и оживешь, пройдя сквозь этот год, –
Затем, что мудрость нам единая дана:
Всему живущему идти путем зерна.
-----
ТИ ПРЕКРАЧИ, ТИ ПРЕСКОЧИ
Ти прекрачи, ти прескочи,
ти прелети, пре-... – както знаеш,
ти с катапулта засечи
на падаща звезда лъчи...
Загубил си – търси-търчи...
Бог знае, що ли се мотаеш,
пенсне и ключ търси с очи.
ПЕРЕШАГНИ, ПЕРЕСКАЧИ
Перешагни, перескачи,
Перелети, пере- что хочешь –
Но вырвись: камнем из пращи,
Звездой, сорвавшейся в ночи...
Сам затерял – теперь ищи...
Бог знает, что себе бормочешь,
Ища пенсне или ключи.
1921 г.
-----
МИЛИ МОМИЧЕТА, ВЯРВАЙТЕ, АКО ЩЕТЕ
Мили момичета, вярвайте, ако щете:
пее за вас и за пролет мойто сърце.
Но ето, към мене отдавна смъртта просветва,
тъй както вас вечер към сън ви влече.
Пак главици на розови лакти подпряли,
вие дремете тук, а славей край вас
до зори не престава да пее и жали
за бездънния трепет на краткия час.
Аз безсънно обхождам до вас земята,
аз незримо се грея на пламъче вън,
с думи сладки разказвам за силния вятър
сред простора на моя последен сън.
МИЛЫЕ ДЕВУШКИ, ВЕРЬТЕ ИЛИ НЕ ВЕРЬТЕ
Милые девушки, верьте или не верьте:
Сердце мое поет только вас и весну.
Но вот, уж давно меня клонит к смерти,
Как вас под вечер клонит ко сну.
Положивши голову на розовый локоть,
Дремлете вы, – а там – соловей
До зари не устанет щелкать и цокать
О безвыходном трепете жизни своей.
Я бессонно брожу по земле меж вами,
Я незримо горю на легком огне,
Я сладчайшими вам расскажу словами
Про все, что уж начало сниться мне.
1916 г.
-----
КЪМ ПОЕТА
Ти устни стисна, мрачно вежди вдигна,
в очите ти тъгата бе за мен смешник.
Щастливия поет не го подмина
баналният, възпяван дълго миг!
Зовеш смъртта – тъй смешно е и нежно:
как мил е чуждому безбродният поет!
Предчувствам сътворения прилежно,
с тревожни думи изтъкан сонет.
След много дни сънят ти ще разстила
в предишните беди невъзвратим омай.
Ще дойде време да въздъхнеш мило:
Как детска свирка може да ридай!
Стрелата на лъка блестящ обичай.
Търпи, поет, жестока глупост в послеслов!
Нас с първата раздяла ни обричат
успехът първи, първата любов.
ПОЭТУ
Ты губы сжал и горько брови сдвинул,
А мне смешна печаль твоих красивых глаз.
Счастлив поэт, которого не минул
Банальный миг, воспетый столько раз!
Ты кличешь смерть – а мне смешно и нежно:
Как мил изменницей покинутый поэт!
Предчувствую написанный прилежно,
Мятежных слов исполненный сонет.
Пройдут года. Как сон, тебе приснится
Минувших горестей невозвратимый хмель.
Придет пора вздохнуть и умилиться:
Над чем рыдала детская свирель!
Люби стрелу блистательного лука.
Жестокой шалости, поэт, не прекословь!
Нам всем дается первая разлука,
Как первый лавр, как первая любовь.
1908 г.
---------------------------------------------
Вячеслав Иванов
Руският поет, драматург, преводач, литературен критик и философ Вячеслав Иванов (Вячеслав Иванович Иванов) е роден на 16/28 февруари 1866 г. в Москва. Учил е в историко-филологическия факултет при Московския университет (1884-1886 г.), а след това завършва Берлинския университет (1886-1890 г.), където учи филология, история и философия. Доктор е на филологическите науки. Пътува из света и обикаля много страни, живее в Петербург, но от 1924 г. се преселва в Италия. Сътрудничи на списанията „Весы”, „Золотое руно”, „Труды и дни”, „Аполлон”, „Новый Путь” и „Северные цветы”, известно време ръководи издателство „Оры”, участва активно в дейността на Петербургското религиозно-философско общество, преподава (1910-1911 г.) история на древногръцката литература, професор е в Университета в Баку (1921-1924 г). През следващите години превежда антични и средновековни поети, преподава руски език и литература в колежа в Павия (1926-1934 г.) и в Източния институт във Ватикана (1934-1943 г.). Привърженик е на литературното течение символизъм. Автор е на стихосбирките „Кормчие звёзды” (1903 г.), „Прозрачность” (1904 г.), „Тантал” (1905 г.), „Эрос” (1907 г.), „Cor ardens” – ч. 1 и ч. 2 (1911-1912 г.), „Нежная тайна” (1912 г.), „Младенчество” (1918 г.), „Прометей” (1919 г.), „Человек” (1939 г.), „Свет вечерний” (1962 г.), на сборниците с литературно-критични статии „По звёздам” (1909 г.), „Борозды и межи” (1916 г.), „Родное и вселенское” (1917 г.), „Из глубины” (1918 г.), „Переписка из двух углов” (1921 г.), „Dostojewski, Trag;die-Mythos-Mystik” (1932 г.), на книгите с преводи „Алкей и Сафо” (1914 г.), „Петрарка” (1915 г.), „Автобиография” (1916 г.) и др. Умира на 16 юли 1949 г. в Рим.
КОРАБНИ ПЛАТНА
Връхлита бурята, обхваща
безгрижния без шир всемир:
вълните бурни, гледащ мрачно
към рифове – трепти ефир.
Видях от ъгълчето скришно:
как мачтата като везна
над ладията вятър вдишва
с гръдта на жадните платна.
За тях бе вятърът попътен,
юздите екипаж поел –
заплава сред водите мътни
като стрела към свойта цел.
ПАРУС
Налетной бурей был охвачен
И тесный, и беспечный мир:
Затмились волны; глянул, мрачен,
Утес – и задрожал эфир.
Я видел из укромной кущи:
Кренясь, как острие весов,
Ладья вдыхала вихрь бегущий
Всей грудью жадных парусов.
Ей дикий ветер был попутным,
Она поймала удила –
И мимо, в треволненьи мутном,
Пустилась к цели, как стрела.
---------------------------------------------
Галина Кузнецова
Руската писателка и поетеса Галина Кузнецова (Галина Николаевна Кузнецова/Петрова) е родена на 10 декември 1900 г. в Киев. Завършила е зимназия (1918 г.). През 1920 г. емигрира в Константинопол, след това известно време живее в Прага, а от 1924 г. се заселва в Париж. Пише и публикува поезия и проза от 1922 г., нейни стихове и разкази се появяват в списания и алманаси като „Новое время”, „Посев”, „Современные записки”, „Звено”, „ Новый журнал”, „Воздушные пути” и др. След 1934 г. живее в Германия, САЩ и Швейцария, работи в руската секция на ООН в Женева. Авторка е на книгите с разкази, мемоари и романи „Утро” (1930 г.), „Пролог” (1933 г.), „Оливковый сад” (1937 г.), „Грасский дневник” (1967 г.), „Грасский дневник” (1974 г.) и др. Умира на 8 февруари 1976 г. в Мюнхен.
МАКАР ЧЕ ВСИЧКО ИМА КРАЙ
Макар че всичко има край:
и влюбените думи чезнат,
и чарът на ръце любезни,
остават в свода син покой,
на пътя белият завой
над смърчовете гроздът звезден...
ПУСТЬ ВСЁ ИЗМЕНИТ, ВСЁ ПРОИДЁТ
Пусть всё изменит, всё пройдёт:
И прелесть этих слов влюблённых,
И томность этих рук сплетённых, –
Есть в мире неба синий свод,
Дороги белый поворот
И гроздья звёзд средь елей тёмных…
---------------------------------------------
Генадий Беззубов
Руският и израелски поет и журналист Генади Беззубов (Геннадий Петрович Беззубов/ Гедалья бен Песах) е роден през 1946 г. в Москва. Завършва Киевския институт по култура. Работи в киевски и ленинградски вестници. Публикува поезия в ленинградски самиздатски списания и в антологията „У голубой лагуны”, а след 1987 г. в списанията „Новый мир”, „22”, „Ариэль”, „Иерусалимский журнал”, „Новый век”, алманасите „День поэзии”, „Молодой Ленинград”, „Скопус-2”, „Иерусалимский поэтический альманах”, „Егупец”, антологиите „Строфы века”, „Самиздат века”, „Свет двуединый”, „Возвращенный Улисс”, „Сто русских поэтов о Киеве”, „Антология поэзии Израиль 2005”, „Ориентация на местности” и др. Превежда поезия от иврит. През 1990 г. емигрира в Израел. Автор е на стихосбирките „Амнистия слова” (1992 г.), „Случайный свидетель” (1997 г.), „Полдень” (1997 г.), „Вместо дружеских писем” (2001 г.) и „Позднее среднегорье” (2006 г.). Работи в радио „Рэка”, живее в Ерусалим.
БЕДНЯШКА ПРОЛЕТ Е В ГРАДА
Бедняшка пролет е в града,
в стъклата птиците се хвърлят,
на пътя тайната сестра,
безпътица, затваря гърло.
Води тъмнеят своя ход,
фенери тракат регулярно,
душа говори за живот
и за съдба неблагодарна.
В града ни е лъжа дошла,
измъчва с тъпа дълга болка,
в града ни е дошла мъгла,
мъгла е чужда, с лед и сол е.
ВО ГРАДЕ НИЩЕНСКОМ ВЕСНА
Во граде нищенском весна
И птицы в стеклах суетятся,
Покоя тайная сестра,
Смыкает горло непричастность.
Пока воды темнеет вид,
Все чаще перестук фонарный, –
Душа о жизни говорит,
И все судьбе неблагодарной.
А в нашем городе обман
Томит тупой привычной болью,
А в нашем городе туман,
Чужой туман со льдом и солью.
1969 г.
---------------------------------------------
Георгий Адамович
Руският поет, литературен критик, мемоарист и преводач Георги Адамович (Георгий Викторович Адамович) е роден на 7/19 април 1892 г. в Москва. Завършва историко-филологическия факултет при университета в Санкт Петербург. Първите му публикации са от 1915 г. През 1916-1917 г. влиза в поетическите обединения „Цех поэтов” и през 1918 г. става един от ръководителите на литературното общество. Публикува поезия в списания и алманаси като „Голос жизни”, „Биржевые ведомости”, „Новый журнал для всех”, „Аполлон”, „Северные записки” и „Зелёный цветок”. Превежда за издателство „Всемирная литература” западноевропейски поети и писатели като Волтер, Бодлер, Мур, Байрон, Кокто, Камю и др. През 1924 г. емигрира в Германия и Франция, където публикува поезия, преводи, мемоари и публицистика в издания като „Звено”, „Последние новости” и „Числа”, редактира сп. „Встреча” (1934 г.). От 1959 г. е наблюдател в Радио Свобода. Привърженик е на литературното направление акмеизъм. Пише на руски и на френски език. Автор е на стихосбирките „Облака” (1916 г.), „Чистилище” (1922 г.), „На Западе” (1939 г.), „Единство” (1967 г.), на книгите със статии „Другая родина” (1947 г.), „Комментарии” (1967 г.) и др. Умира на 21 февруари 1972 г. в Ница.
ПРОМЕНЯ СЕ ВСИЧКО В ЖИВОТА НИ ОЩЕ – О, ДА
Променя се всичко в живота ни още – о, да!
Спокойни, забравяме своята минала тайна.
Предчувствия идват, но чакаш. Не знаеш кога.
Навън ли, в дома ли, на гости, на спирка трамвайна.
Прилича на някакво слънце над наште места,
прилича на облак последен, в сумрака витаещ,
а някъде там в далнините ни чака врата
и само безкрайният сняг ще блести и сияе.
ЕЩЕ ПЕРЕМЕНИТСЯ ВСЕ В ЭТОЙ ЖИЗНИ – О, ДА
Еще переменится все в этой жизни – о, да!
Еще успокоимся мы, о былом забывая.
Бывают минуты предчувствий. Не знаешь когда.
На улице, дома, в гостях, на площадке трамвая.
Как будто какое-то солнце над нами встает,
Как будто над нами последнее облако тает,
И где-то за далью почти уж раскрытых ворот
Один только снег бесконечный и белый сияет.
1923 г.
-----
БЕЗ ОТДИХ СМЕ
Без отдих сме дни и години,
години и дни в жар поне.
В небето се вглеждаме синьо,
обичаме... Често ли? Не!
И толкоз. Но горе далеко
блещука божествен елей,
а някакво пламъче леко
в душите безименно грей.
БЕЗ ОТДЫХА ДНИ И НЕДЕЛИ
Без отдыха дни и недели,
Недели и дни без труда.
На синее небо глядели,
Влюблялись... И то не всегда.
И только. Но брезжил над нами
Какой-то божественный свет,
Какое-то легкое пламя,
Которому имени нет.
1927 г.
-----
НЕ КАЗВАЙ, ЧЕ ПОЕЗИЯТА Е МЕЧТА
Не казвай, че поезията е мечта
с преплетена игра ленива в мисълта,
където ни пленява волно дишащ гений
на бързи сънища и нежни утешения.
Не, дълго ти мисли и дълго ти живей,
плача, тъгата и любовния елей,
дни мрачни, след пиянство утрини проклети –
като отвара билкова пази в сърцето,
и, може би, щом старостта те призове,
ще стигнеш до пет-шест случайни редове,
които ще повтаря полубуден влюбен
и ще шепти объркано на смърт осъден,
за да заглъхва музиката им сама
в морета и страни на тъжната земя.
НЕТ, ТЫ НЕ ГОВОРИ: ПОЭЗИЯ – МЕЧТА
Нет, ты не говори: поэзия – мечта,
Где мысль ленивая игрой перевита,
И где пленяет нас и дышит лёгкий гений
Быстротекущих слов и нежных утешений.
Нет, долго думай ты и долго ты живи,
Плачь, и земную грусть, и отблески любви,
Дни хмурые, утра, тяжёлое похмелье –
Всё в сердце береги, как медленное зелье,
И, может, к старости тебе настанет срок
Пять-шесть произнести как бы случайных строк,
Чтоб их в полубреду потом твердил влюблённый,
Растерянно шептал на казнь приговорённый,
И чтобы музыкой глухой они прошли
По странам и морям тоскующей земли.
1931 г.
-----
БЕЗСПОРНО, ИМА ШАНТАВИ СЛОВА
Безспорно, има шантави слова,
това не е безсмислен слух зловреден.
Усещам студ и движа се едва,
щом чуя думата „последен”.
Последен час. Какъв огромен парк!
Последна вечер. О, как жар се рони!
Тополите са шумолящ кошмар
с прозрачно-черните си клони...
ЕСТЬ, НЕСОМНЕННО, СТРАННЫЕ СЛОВА
Есть, несомненно, странные слова,
Не измышленья это и не бредни.
Мне делается холодно, едва
Услышу слово я „Последний”.
Последний час. Какой огромный сад!
Последний вечер. О, какое пламя!
Как тополя зловеще шелестят
Прозрачно-черными ветвями...
1915 г.
---------------------------------------------
Георгий Голохвастов
Руският поет и преводач Георги Голохвастов (Георгий Владимирович Голохвастов) е роден в старинно дворянско семейство на 29 октомври/10 ноември 1882 г. в гр. Ревел, сега Талин, Естония. Завършва Пажеския корпус, служи в Егерския полк, участва в Първата световна война. През 1917 г. е командирован зад граница и не се връща в Русия. От 1920 г. живее в САЩ. Работи в частни компании, председател е на Нюйоркското руско общество за изкуства и литература (1929 г.), зам.-председател е на Американския Пушкински комитет (1937 г.). Първите му поетични публикации са в колективния сборник „Из Америки” през 1924 г. Публикува стихове в издания като „Новый Журнал”, „Р.С.Т.” и др. Превежда поезия от английски, немски и френски. Автор е на стотици стихотворения, част от които са събрани в стихосбирките „Полусонеты” (1931 г.), „Жизнь и сны” (1943 г.), „Четыре стихотворения” (1944 г.), „Сонеты за полвека” (неиздаден ръкопис, подготвен в средата на 50-те години) и др., световна известност му носи епичната философско-езотерична поема „Гибель Атлантиды” (1938 г.), публикувана в Русия през 2008 г. Умира на 15 юни 1963 г. в Ню Йорк, САЩ.
СКАЗАНИЕ ЗА НАРЦИСА
1.
В нас Ехо, Мит, Реалност, Сън – едно ниво.
Реалността е бит от друго отражение
и отговор житейски е сънят. Сближение
на мит и сън сред тайното им същество.
В мита се притаява сън за божество;
митът в съня ни е на мислите брожение,
като от отзвук зов гради изображение
реалността на цялото ни естество.
Митът е отзвук от съня за стара рана...
Не е безумен тоз с мечта неизживяна,
за мит сънуващ ехото на явен звън...
В мита реалността е. Тя е там подбрана
в миража на съня... Живея с този сън,
в душата ехото от прежни дни остана.
2.
О, нарцис! Двоен мит наяве и насън.
С мечта отгледан в неизчезваща посока.
Аз в приказката чувствам, мисълта дълбока
загатва ехото на истината вън.
Незнаен нарцис! Не е горделивец той,
не самовлюбено от чара запленен е...
О, не. Със себе си в природа раздробена
преодоля гнета на земния застой.
Завет велик е скрит в измислица логична,
в яйцето-гробница зародиш как ли диша:
макар заключен в пръстена на свят безлик,
макар че пленници сме на кръга му личен,
но в него е изобразен чудесен лик –
изискан нарцис и единен, и двуличен.
СКАЗАНЬЕ О НАРЦИССЕ. ПОСВЯЩЕНИЕ
1.
Для сердца Эхо, Миф, и Явь, и Сон – в сродстве.
Как Явь – лишь бытия иного отраженье,
Так отклик жизни – Сон. И явственно сближенье
Меж Мифами и Сном в их тайном существе.
Таится в мифе сон людской о Божестве;
О человеке Миф – во Сне, где дум броженье,
Как отголосков зов, живит изображенье
Той Яви, где царим мы в целом естестве.
И в мифе – эхо сна о яви позабытой…
Нет, не безумец тот, кто с грезой неизжитой
О мифе слышит сон, как эхо, наяву…
Я чую в мифе – явь. О ней преданье влито
В полупризнанье сна… Я этим сном живу,
И эхо прошлого душе моей открыто.
2.
Нарцисс!.. В нем явь и сон сближает миф двойной.
Взлелеянный мечтой, поднесь неистребленной.
И в сказке чувствую я думой углубленной,
Как эхо, истину загадки основной.
Непонятый Нарцисс! Он не гордец смешной,
Плененный чарами красы самовлюбленной…
О, нет. В себе самом природы раздробленной
Распад преодолел он в косности земной.
Завет великий скрыт в оправе небылицы,
Как жизнь зародыша внутри яйца-гробницы:
Пусть замкнут внешний мир, как тесное кольцо,
И пусть мы пленники в кругу его границы,
Но в нем начертано чудесное лицо –
Изысканный Нарцисс, единый и двулицый.
1939 г.
---------------------------------------------
Георгий Гранин
Руският поет и писател Георги Гранин (Георгий Иванович Сапрыкин/ Гранин) е роден на 23 юли 1913 г. в с. Погранично, последна станция на Източната железопътна линия на границата с Китай. През 1923 г. се преселва с майка си в китайския гр. Харбин. Завършва руска гимназия и учи един курс в Харбинския политехнически институт. Изкарва курсове по английски в школа на Християнския младежки съюз. Секретар е на литературния кръг „Молодая Чураевка”. За краткия си живот оставя голямо по обем поетично творчество и започнатия роман „Небо”. Публикува стихове и разкази в издания като „Чураевка”, „Рубеж”, „Парус” и „Авангард”, през 1933 г. сътрудничи няколко месеца на фашисткия в. „Наш путь”. На 6 декември 1934 г. се самоубива в японския хотел „Нанкин” в Харбин (в двойно самоубийство с поета Сергей Сергин).
СТАНСИ
Не говори, мълчи... В душата болестта
не може вече нищо да прикрие –
там нощ и мрак е, черен вятър вие
и мъст клокочи с тайничка мечта.
Това, което радваше окото,
от червеи е поругано вдън;
ти – гол и бос – като среднощен гръм
мощта на невидима орис носиш.
Дори сред сенки в тленотворен свят
в сърцето нека черен студ да мине.
Макар гладът да е за теб светиня
и в този мрак дни светли да струят!
Гори, душа, в огньове на борбата
пламти, в отчаян пламък се терзай,
аз вярвам, зная, че ще бъде Рай,
от смърт към възкресението свято!
СТАНСЫ
Не говори, молчи… Души твоей больной
Ничто, ничто уже не успокоит, –
В ней ночь и мрак, в ней черный ветер воет
И месть клокочет тайною мечтой.
Все то, чем жил, что радовало око,
Поругано, изъедено червем;
Ты сир и наг, но, как полночный гром,
Ты носишь мощь невидимого Рока.
Пусть все вокруг – тлетворный мир теней,
Пусть жизнь черна и в сердце – черный холод.
Пусть… Для тебя святыней стали голод
И этот мрак, который дня светлей!
Гори, душа; пылай в огне боренья,
Отчаяньем и мукою пылай,
Я верую, я знаю – будет Рай,
И смертию свершится воскресенье!
---------------------------------------------
Георгий Иванов
Руският поет, писател и преводач Георги Иванов (Георгий Владимирович Иванов) е роден на 29 октомври/10 ноември 1894 г. в имението Пуки, Телшяйски уезд, Ковенска губерния. Автор е на стихосбирките „Отплытье на о. Цитеру” (1912 г.), „Горница” (1914 г.), „Памятник славы” (1915 г.), „Вереск” (1916 г.), „Сады” (1921 г.), „Лампада” (1922 г.), „Розы” (1931 г.), „Отплытие на остров Цитеру” (1937 г.), „Портрет без сходства” (1951 г.), „1943-1958” (1958 г.), на книгите с проза и мемоарни очерци „Петербургские зимы” (1928 г.), „Третий Рим” (1930 г.), „Распад атома” (1938 г.) и др. В книгите му „Отплытье на о. Цитеру”, „Сады” и „Лампада” са застъпени мотиви на умора и разочарование от живота, като Иванов безупречно следва поетичните образци на времето. През 1922 г. емигрира. Зрялата поезия на Иванов – книгите му „Розы”, „Отплытие на остров Цитеру”, „1943-1958”, отбелязва трагическото светоусещане на съвременния човек и мъката от изгнаничеството. Умира на 26 август 1958 г. в Йер, Франция.
МЛАДИ НИЙ НЕ СМЕ. НИТО СМЕ СТАРИ
Млади ний не сме. Нито сме стари.
Мъртви ний не сме. Нито сме живи.
Ето, слушаме дрън на китари
и съдбовен романс ни окриля.
В него щастие циганско пее
за омайна любов и раздяла,
чаши с руйно шампанско се леят,
тост надигат ръце отмаляли.
За безсмислие! За неудачи!
За изгубено скъпо, красиво!
За възможен живот другояче
и за туй, че различно не бива!
МЫ НЕ МОЛОДЫ. НО И НЕ СТАРЫ
Мы не молоды. Но и не стары.
Мы не мертвые. И не живые.
Вот мы слушаем рокот гитары
И романса „слова роковые”.
О беспамятном счастье цыганском,
Об угарной любви и разлуке,
И – как вызов бокалы – с шампанским
Подымают дрожащие руки.
За бессмыслицу! За неудачи!
За потерю всего дорого!
И за то, что могло быть иначе,
И за то – что не надо другого!
-----
ПЕТЕРХОФ
И пак зора е! Есен вятър вдига,
разнася влага, над земята шета;
въздиша дъб, там лично посади го
императрицата Елисавета.
Студено е! На хоризонт намусен
потрепва диск с тъмнеещо сияние...
О, ако бях замрял в градина пуста
като фонтан, дърво или ваяние!
И да не съм ни влюбен, ни поетът,
да не бълнувам, мъки да не паля,
прекрасен да чертая силуета
в отблясъка на есенния залез...
* Петерхоф – в превод: „Дворът на Петър” (предишно име Петродворец), е град, административен център на Петродворцов район към гр. Санкт Петербург. Разположен е на южния бряг на Финския залив, на 29 км от Санкт Петербург.
ПЕТЕРГОФ
Опять заря! Осенний ветер влажен,
И над землею, за день не согретой,
Вздыхает дуб, который был посажен
Императрицею Елизаветой.
Как холодно! На горизонте дынном
Трепещет диск тускнеющим сияньем...
О, если бы застыть в саду пустынном
Фонтаном, деревом иль изваяньем!
Не быть влюбленным и не быть поэтом
И, смутно грезя мучившим когда-то,
Прекрасным рисоваться силуэтом
На зареве осеннего заката...
---------------------------------------------
Гизела Лахман
Руската поетеса и преводачка Гизела Лахман (Гизелла Сигизмундовна Рабинерсон/ Лахман) е родена на 4 септември 1893 г. в Киев. По време на Първата световна война работи като медицинска сестра. През 1918 г. емигрира в Германия, през 1933 г. се прехвърля в Швейцария, а от 1940 г. живее в САЩ. Работи като библиотекарка във Филаделфия и библиограф в библиотеката на Конгреса във Вашингтон. Член е на творческите обединения „Четырнадцать” и „Кружок русских поэтов в Америке”. Превежда от английски, немски и френски творчеството на Дикинсън, Фрост, Милър, Волф, Жералди и др. Публикува своя и преводна поезия в рускоезични издания като „Новое русское слово”, „Новый журнал”, „Мосты” и „Новое русское слово”. Авторка е на стихосбирките „Пленные слова” (1952 г.) и „Зеркала” (1965 г.). Умира на 15 октомври 1969 г. във Вашингтон, САЩ. Нейни стихове са включени в антологията „Содружество”.
АЗ В ПОЛУСЪН КЪМ ВЕЧНОСТТА ПОГЛЕДНАХ
Аз в полусън към вечността погледнах.
Потръпвайки, отдръпнах се със страх.
Тътнежи страшни от шума неземен
в земята под нозете сяха прах,
изплъзваше се тя от битието...
Погубвайки май своя бъдещ рай,
аз сграбчих с ярост моята планета,
безсилна обич да й дам докрай...
Я В ПОЛУДРЁМЕ В ВЕЧНОСТЬ ЗАГЛЯНУЛА
Я в полудрёме в вечность заглянула.
И, содрогаясь, отшатнулась я.
В раскатах грозных неземного гула
Ещё дрожала под ногой земля
И ускользала, исчезая где-то...
Свой рай грядущий, может быть, губя,
Я ухватилась за мою планету,
Её в бессилье яростней любя...
---------------------------------------------
Глеб Глинка
Руският поет, писател и литературовед Глеб Глинка (Глеб Александрович Глинка) е роден на 2 април 1903 г. в гр. Симбирск. Завършва Висшия литературен институт „В. Брюсов” (1925 г.). Член е на литературната група „Перевал”. Публикува поезия и проза в списания като „Новый мир”, „Красная новь”, „Молодая гвардия”, „Наши достижения” и др. Има сериозни научни разработки по теория на руското стихосложение. В края на 30-те години чете лекции по теория на литературата и теория на стиха в Московския университет, от 1934 г. е старши консултант в изд. „Советский писатель”. През 1941 г. отива доброволец на фронта в състава на т.нар. писателска рота към Краснопресненската дивизия. Попада в плен и до края на войната е в концентрационен лагер. След войната живее във Франция, Белгия и САЩ. Публикува в емигрантски издания, постоянен сътрудник е на сп. „Новый журнал”, през 1954 г. издава в Ню Йорк антологията „На перевале”. Автор е на стихосбирките „Времена года” (1926 г.), „В тени” (1968 г.) и „Было завтрра” (1972 г.) и на книгите с проза „Изразцовая печка” (1929 г.), „Эшелон опаздывает” (1932 г.), „Истоки мужества” (1935 г.) и „Палово на Оке” (1936 г.). Умира на 5 юни 1989 г. в гр. Кебот, щат Върмонт, САЩ.
ЗАВИСТ
Остронос, плешив, угрижен,
на пътечка плъх излиза.
След това беда в беда,
сякаш капки по вода.
Жеравни нозе-върлини
пътя на живота ринат.
Кръг след кръг кръга избрах.
Все не е като при тях...
ЗАВИСТЬ
Остроноса, утла, лыса,
На тропинку вышла крыса.
А потом беда к беде,
Словно дождик по воде.
Журавлины длинны ноги
Не нашли пути–дороги.
Расширяются круги…
Всё не так, как у других.
---------------------------------------------
Глеб Цвел
Руският поет Глеб Цвел (Олег Владимирович Юдаев/ Глеб Цвель) е роден на 8 април 1960 г. в гр. Рязан. Завършва музикалното училище към Московската консерватория. Преподава музика и история на музикалната литература. Ярък представител на руските поставангардисти и перформанисти, публикува поезия в самиздатски и авангардни издания като „Черновик”, „Парадигма”, „Третья модернизация”, „НЛО”, „Футурум АРТ” и др. Създател е на Клуба по история на съвременното изкуство (1987 г.). През 1989 г. емигрира във Франция, а от 1990 г. живее в Германия. Автор е на стихосбирката „Стихотворения тексты 1979-1984” (1994 г.). Умира на 7 април 2006 г. в Дортмунд, Германия.
КОГАТО МЕ В СЪН ЛОШ ДАРИШ
Когато ме в сън лош
дариш с урок по обич,
аз се измивам с пепел.
Не вярва ни небето.
Небето, ах, не вярва,
звездите – само дупки,
а в дупките е пепел,
но пепел любим ний.
КОГДА ТЫ В СНЕ ДУРНОМ ДАРИШЬ
Когда ты в сне дурном
Урок любви мне даришь,
Я умываюсь пеплом.
Но нам не верит небо.
Ах, небо нам не верит,
А звёзды – только дырки,
А в дырках только пепел,
Но пепел любим мы.
---------------------------------------------
Григорий Блох
Руският поет и преводач Григори Блох (Григорий Анатольевич Блох) е роден на 3/15 ноември 1867 г. в гр. Могильов. Завършва юридическия факултет на Петербургския университет и класа по виолончело при Петербургската императорска консерватория. Адвокат, предприемач, действителен статски съветник, член на Съвета на Международната санктпетербургска търговска банка и на няколко търговски и акционерни дружества, свързани с металургичния и корабостроителния отрасъл. Публикува стихове в издания като „Театральная газета”, „Вестник Европы”, „Петербургская жизнь” и др., известно време е редактор на сп. „Новости”. Превежда сонети на Шекспир. Част от творбите си подписва с псевдонима Григорий Тюрсев. След Октомврийската революция емигрира във Франция. Работи като музикален критик и консултант в търговски банки. Член е на литературния кръг „К познанию России”. Умира на 31 януари 1927 г. в гр. Ница, Франция. През 1928 г. в Париж излиза стихосбирката му „Стихотворения”. Негови стихове са включени в антологията на руската задгранична поезия „Мы жили тогда на планете другой”.
СРЕЩА
В крайградската градина в ден омаен
по залез, гдето леко диша гръд,
аз срещнах мирно крачещия Каин.
До мен приседна той без капка смут,
глава наведе и учтиво каза:
„Не се живее тъй! Зове ни път,
ще тръгнем с нови стъпки към звездата,
строшили стягите на зъл разгул,
и жива ще е на света водата,
за него грижата ни ще е дълг!
Пред нас е океан на свободата,
кормчия ще е любовта и рул;
часът е близък! Раждането тежко
и бурята над съхнещата прах
с порой бушуващ нов разцвет ще срещнат,
деня усещам, в здрача лъч съзрях!”
Облян със скръб и скука необятни,
под белега на челото видях
ръцете му, с кръвта на брат заляти...
ВСТРЕЧА
В садах одной из городских окраин,
Где в час заката легче дышит грудь,
Мне встретился гулявший мирно Каин.
Он сел со мной немного отдохнуть
И говорил, поникнув головою:
„Так жить нельзя! Зовет нас новый путь,
Мы вслед пойдем за новою звездою,
Мы цепи зла, как нити, разорвем,
И, окропив весь мир водой живою,
Мы будем жить заботой лишь о нем!
Пред нами светлый океан свободы,
Любовь нам будет кормчим и рулем,
И близок час! Пусть тяжки будут роды, –
Грозой желанной сохнущей земле
Несут расцвет бушующие воды,
Я чую день, видна заря во мгле!..”
Но я исполнен был тоски и скуки
И видел лишь помету на челе
И кровью брата облитые руки...
1927 г.
---------------------------------------------
Григорий Дикщейн
Руският поет, композитор и бард Григори Дикщейн (Григорий Ефимович Дикштейн) е роден на 4 ноември 1936 г. в гр. Харков, Украинска ССР. Пише стихове и свири на китара от 14-годишен. Лауреат е на много всесъюзни и международни конкурси и фестивали на авторската песен. През 1992 г. емигрира в САЩ. Работи като дизайнер, води предавания по руското радио „Новая жизнь” в Чикаго, участва в предавания на радио „Эхо Москвы”, радио „Арсенал”, руския телевизионен канал в Ню Йорк и др. Изнася концерти в САЩ, Канада, Русия, Украйна, Франция, Израел и Германия. Негови стихове и текстове за песни са включени в сборници и антологии като „Оркестр доброй надежды”, „Атланты держат небо”, „Гении рифмы. 500 лучших стихотворений мировой поэзии”, „Реноме”, „Антология авторской песни”, „Антология бардовской песни” и др. Автор е на стихосбирките „И отзовётся эхо!” (1995 г.) и „Мы дети погонь и агоний” (2001 г.), на плочите „И отзовётся эхо” (1987 г.), „Как это делалось” (1989 г.), „Танго с секретом” (1990 г.), албумите „Песни Григория Дикштейна” (1992 г.), „Как это делалось” (1992 г.), „Две души” (1995 г.), компакт-дисковете „Крылья, клеенные воском” (1998 г.), „Старое танго с секретом” (1999 г.), „Как это делалось” (2001 г.), „Лаокоон и другие” (2003 г.), „Слепок с натуры. Концертные записи 1974-1990 гг.” (2006 г.) и „Пересыхающий ручей” (2006 г.). Живее в гр. Чикаго, щата Илинойс в САЩ.
ЩОМ КОСИТЕ ДЪЖДОВНИ
Щом косите дъждовни животът върти и разплита
над земята залята в небето изстинало там,
тук елате и вярвайте, песни запейте честити:
има много Любов и Надежда, за трето не знам.
Не е страшно стените познати назад да оставиш,
щом другари до теб са, спокойно е, щом не си сам!
Ще обвържем душите с мостове надеждни и здрави
от Любов и Доверие силни, за трето не знам.
А когато – на нашта планета какво ли не става –
е погълнат от огън и пушек житейският храм,
е, веднъж се умира, дървета и птици остават,
Свобода и Любов ще останат, за трето не знам.
Щом косите дъждовни животът върти и разплита
над земята залята в небето изстинало там,
тук елате и вярвайте, песни запейте честити:
има много Любов и Надежда, за трето не знам.
ЕСЛИ КОСЫ ДОЖДЕЙ
Если косы дождей целый век расплетает и вертит,
Над промокшей землею озябшее небо давно,
Приходите ко мне, пойте добрые песни и верьте:
Есть Любовь и Надежда, а третьего нам не дано.
И не страшно знакомые стены надолго оставить,
Если рядом друзья, где мы будем, не все ли равно!
Наши души надежными, прочными свяжем мостами,
Из Любви и Доверья, а третьего нам не дано.
Ну, а если – на нашей планете все может случиться –
От огня и от дыма сердцам горячо и темно...
Только раз умирать, лишь бы жили деревья и птицы,
Есть Любовь и Свобода, а третьего нам не дано.
Если косы дождей целый век расплетает и вертит,
Над промокшей землею озябшее небо давно,
Приходите ко мне, пойте добрые песни и верьте:
Есть Любовь и Надежда, а третьего нам не дано.
1974 г.
---------------------------------------------
Григорий Сатовский – младши
Руският поет Григори Сатовски-младши (Григорий Григорьевич Сатовский-Ржевский) е роден през 1909 г. в Петербург. През 1918 г. емигрира с родителите си в Китай. Ползва творческия псевдоним Д. Грей. Живее в Харбин и Шанхай. Публикува поезия в сп. „Рубеж”, в. „Заря” и алм. „Прибой”. От 1945 г. работи във в. „Русское слово”. Автор е на стихосбирката „Золотые кораблики” (1942 г.) и на книгата с публицистика „Бушидо” (1940 г.). Умира през април 1955 г. в гр. Харбин, Китай.
ЗЛАТНИ КОРАБЧЕТА
Златни корабчета в синя далечина,
кандила святи в нашия грешен свят светят,
и, разгърнали тук горделиви платна,
по вълни на ефира вървят към небето.
Позлатените мачти с гравиран размах,
такелажи под слънце рубинено светят
и пораждат в душата див сладостен страх
от огромното щастие, свито в сърцето.
Сякаш дневник момичешки бе вечерта,
но кога бе, насън ли мечтата се върна?
Или детство в далечните прежни лета
се в усмихната златна легенда превърна?
Но минават бездушно години край нас
и ненужно гердани от делници нижат,
пак са вечери чисти, но никога аз
вече златните корабчета там не виждам!
Само в детството ние летиме насън,
само в тихия стих тези приказки чувам,
само в бистрия ясен напевен бездън
златни корабчета в младините ни плуват!
Но минутата свършва. Със зверска тъга
вият вихри житейски в години разломни,
нова буря бушува, въртейки сега
на несбъднато щастие златни отломки!
ЗОЛОТЫЕ КОРАБЛИКИ
Золотые кораблики в синей дали,
Как святые лампады от грешного мира,
Развернув паруса горделивые, шли
Прямо в небо по трепетным волнам эфира.
Золоченые мачты в резных облаках
И на солнце рубиновом – легкие снасти
Зарождали в душе жгучий, сладостный страх
От щемящего сердце огромного счастья.
Этот вечер был прост, как девичий дневник,
Но когда, как давно, не во сне ль это было?
Или детство далекое прежние дни
В золотую легенду, смеясь, превратило?
Но идут, чередуясь бездушно, года
И в бреду бусы будней ненужные нижут,
Вечера так же чисты, но я никогда
Золотые кораблики больше не вижу!
Только в детстве бывают крылатые сны,
Только в тихих стихах эти сказки порхают,
Только в строчках певучих, чисты и ясны,
Золотые кораблики вновь проплывают!
Но минута минует. Звериной тоской
Вновь завоет житейское, злое ненастье,
Снова буря бушует, крутя предо мной
Золотые обломки небывшего счастья!
---------------------------------------------
Давид Бурлюк
Руският поет и художник Давид Бурлюк (Давид Давидович Бурлюк) е роден на 9/21 юли 1882 г. в с. Семиротовка, Харковска губерния. Учи живопис в Казан и в Одеса (1898-1910 г.), има специализации в Кралската академия в Германия и в Школата за изящни изкуства във Франция, учи и в Московската школа за живопис, скулптура и архитектура (1911-1914 г.). Първите му публикации в печата са от 1899 г. Един от основоположниците на руския футуризъм, той публикува поезия и илюстрации в сборниците „Пощёчина общественному вкусу” (1912 г.), „Садок судей” (1913 г.), „Дохлая луна” (1914 г.), „Рыкающий Парнас” (1914 г.) и др. През 1920 г. емигрира в Япония, а след 1922 г. живее в САЩ. Пише и печата поезия, издава сборници, брошури и списания, публикува в емигрантския печат, участва в изложби, картините му красят най-добрите музеи и галерии в САЩ, Германия, Испания, Швейцария, Австралия и др. От 1930 до 1940 г. издава сп. „Color and Rhyme” („Цвет и рифма”). От литературното му творчество особено внимание заслужават поемите „Толстой” и „Горький”, книгата „Энтелехизм”, монографията „Рерих. Жизнь и творчество”, стихосбирката „Бурлюк Д. 1/2 века” (1932 г.) и др. Умира на 15 януари 1967 г. в гр. Хемптън Бейз на о. Лонг Айлънд, САЩ.
ТИ БОГИНЯ СРЕД ХРАМА ПРЕКРАСНА СИ
Ти богиня сред храма прекрасна си,
пред лика ти светът е склонен.
Аз бедняк съм – безгласен за властните
колесници, кръжащи край мен.
Ти богиня си – в златни сияния
е облечен миражният стан,
от гранит в този храм си изваяна,
там лъстиво кадят ти тамян.
Аз бедняк съм – пред входове с дрипите
поприкривам разголена гръд,
мрачни тягостни вихри облитат ме
и обхождам незнайния път.
ТЫ БОГИНЯ СРЕДЬ ХРАМА ПРЕКРАСНАЯ
Ты богиня средь храма прекрасная,
Пред Тобою склоняются ниц.
Я же нищий – толпа безучастная не заметит
Меня с колесниц.
Ты – богиня, и в пурпур, и в золото
Облачен твой таинственный стан,
Из гранита изваянный молотом,
Там, где синий курит фимиам.
Я же нищий – у входа отрепьями,
Чуть прикрыв обнаженную грудь,
Овеваемый мрачными ветрами,
Я пойду в свой неведомый путь.
1897 г.
---------------------------------------------
Даниил Ратгауз
Руският поет Даниил Ратгауз (Даниил Максимович Ратгауз) е роден на 25 януари/6 февруари 1868 г. в гр. Харков. Завършва юридическия факултет при Киевския университет (1895 г.). Няколко години работи като адвокат, след което се отдава изцяло на литературни занимания. Първите му публикации в печата са от 1887 г. Публикува стихове в десетки издания като „Наблюдатель”, „Новый век”, „Нива”, „Север”, „Сцена и жизнь”, „Дамский мир”, „Всемирная панорама”, „Весь мир”, „Пробуждение”, „Огонек”, „Новый мир”, „Журнал для женщин”, „Синий журнал”, „Вестник Европы” и др. Пише известни романси, композирани от Чайковски, Кюи, Рахманинов, Глиер и др. През 1921 г. емигрира в Германия, а след 1923 г. живее в Чехия. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1893 г.), „Песни сердца” (1896 г.), „Собрание стихотворений” (1900 г.), „Песни любви и печали” (1902 г.), „Новые стихотворения ” (1904 г.), „Полное собрание стихотворений” (в 3 тома, 1906 г.), „Избранные стихотворения” (1910 г.), „Русским женщинам” (1915 г.), „Мои песни” (1917 г.), „О жизни и смерти” (1927 г.) и др. Умира на 6 юни 1937 г. в Прага.
НИЙ СЕДЯХМЕ СИ С ТЕБ КРАЙ ЗАСПАЛА РЕКА
Ний седяхме си с теб край заспала река.
Тиха песен рибарска звучеше така.
Зад реката догаряше слънчева сласт...
И тогава не казах ти нищичко аз.
Загърмяха далечни пред нас небеса.
По ресниците твои потече сълза.
Към лика ти се сведох, бях плах, заридах...
И не казах ти нищо, безмълвно седях.
И сега в тези дни аз отново съм сам.
Вече нищо не чакам от идното там.
Отзвуча от сърцето житейският звук,
ах, защо не ти казах аз нищичко тук!
МЫ СИДЕЛИ С ТОБОЙ У ЗАСНУВШЕЙ РЕКИ
Мы сидели с тобой у заснувшей реки.
С тихой песней проплыли домой рыбаки.
Солнца луч золотой за рекой догорал...
И тебе я тогда ничего не сказал.
Загремело вдали – надвигалась гроза.
По ресницам твоим покатилась слеза.
И с безумным рыданьем к тебе я припал...
И тебе ничего, ничего не сказал.
И теперь, в эти дни, я, как прежде, один.
Уж не жду ничего от грядущих годин.
В сердце жизненный звук уж давно отзвучал
Ах, зачем я тебе ничего не сказал!
1893 г.
-----
В ТАЗИ ЛУННА НОЩ
Тук сред лунната нощ, тук сред дивната нощ
в миг красив, благодатен за срещи,
скъпа, плахо споделям сред този разкош
с теб любовните мисли горещи.
Езерото сребрее, водите му там
се полюшват и шепнат върбите...
Но безсилни са думите! Как да предам
на сърцето тез пориви скрити?
Нощ лети, нощ не чака. Залязва луна,
аленее просторът... О, скъпа,
пак заля ни печална житейска вълна,
нов ден тъжно в душите пристъпя.
В ЭТУ ЛУННУЮ НОЧЬ
В эту лунную ночь, в эту дивную ночь,
В этот миг благодатный свиданья,
О мой друг! я не в силах любви превозмочь,
Удержать я не в силах признанья.
В серебре чуть колышется озера гладь,
Наклонясь, зашепталися ивы...
Но бессильны слова! – как тебе передать
Истомленного сердца порывы?
Ночь не ждет, ночь летит. Закатилась луна,
Заалело в таинственной дали...
Дорогая! прости, – снова жизни волна
Нам несет день тоски и печали.
1893 г.
---------------------------------------------
Дмитрий Бобишев
Руският поет, писател, литературовед и преводач Дмитрий Бобишев (Дмитрий Васильевич Мещеряков/ Бобышев) е роден на 11 април 1936 г. в гр. Мариупол, Украинска ССР. Завършва Ленинградския технологичен институт (1959 г.) и 10 години работи като инженер по химическо оборудване, след което е редактор в Ленинградската телевизия. Активен участник е в дейността на ленинградския литературен ъндърграунд от 60-те и 70-те години, публикува поезия в самиздатски издания като „Синтаксис”, в списания като „Юность”, „Аврора”, „Континент” и др. През 1979 г. емигрира в САЩ. Почетен професор е на Илинойския университет, където преподава руски език и литература. Автор е на стихосбирките „Зияния” (1979 г.), „Звери Св. Антония” (1989 г.), „Русские терцины и другие стихотворения” (1992 г.), „Полнота всего” (1992 г.), „Ангелы и силы” (1997 г.), „Я здесь. Человекотекст” (2003 г.), „Знакомства слов” (2003 г.), „Жар-Куст” (2003 г.), „Ода воздухоплаванию: Стихи последних лет” (2007 г.), „Автопортрет в лицах” (2008 г.) и „Чувство огромности” (2017 г.), както и на книги с преводна поезия и мемоарна проза. Живее в гр. Урбан-Шампейн, щат Илинойс, САЩ.
ТРОИЦА
На В. Пресняков
В меката сребърна сол – кафеникава снимка,
миг се е проснал на снимката – тънък и сплескан,
и не е ясно през времето кой е пристигнал
в кадър – монах ли, турист ли, каторжник ли трескав.
Както и да я е носило празното време,
да я е свивала блендата на апарата –
в мекия ангелски прах или в стихотворение –
заедно пак са останали двамата братя.
Общо потъват – в слова и в проявител, също
тънат сред времето те – от артела ни трима,
в кадър до кръста, до шия в предишно се връщат –
камбанарии и къщи, и люлки да има...
ТРОИЦА
В. Преснякову
В мягкой серебряной соли – коричневый снимок,
миг распластался на снимке, приплюснут и тонок,
и непонятно, кто тонет во времени – инок,
или турист, или, может быть, ссыльный подонок.
Только, куда б ни несло его праздное время,
где б ни щемил узкой щелкой затвор аппарата –
в мягком архангельском прахе иль в стихотворенье –
всюду страхуют с боков его разом два брата.
Вместе и тонут – в словах, в проявителе, или
тонут во времени – трое с простецкой артели
в кадре по пояс, и в прошлом по горло, и всплыли
над головой – колокольни, дома, колыбели...
1967 г.
---------------------------------------------
Дмитрий Кимелфелд
Руският поет и бард Дмитрий Кимелфелд (Дмитрий Исаакович Кимельфельд) е роден на 1 юли 1950 г. в Киев. Завършва Киевския държавен педагогически институт за чуждестранни езици (1972 г.), московските курсове за драматурзи и курсовете за артисти при Хабаровския институт по култура. Работи в Театъра за драма и комедия в Киев, преподава английски и френски език, от 1980 до 1990 г. е журналист в украинското радио и телевизия. Съосновател е на първия киевски клуб за бардовски песни „Костёр”. Свири на 6-струнна китара, солист е в ансамбли и групи като „Фрейлехс”, „Овир” и др., лауреат е на много фестивали на авторската песен. През 1990 г. емигрира в Израел. Член е на Съюза на драматурзите на СССР, на Съюза на журналистите (до 1990 г.) и на йерусалимския клуб „Шляпа”, ръководител е на Руски културен център и зам.-председател на Съюза на рускоезичните творци в Израел. Автор е на няколко диска с авторски песни и на стихосбирките „В те времена” (1997 г.) и „Стены времени” (2003 г.). Професионален гид, естраден артист и телевизионен водещ. Живее в гр. Йерусалим.
ГОВОРЕЩ ПАПАГАЛ
Ах, говорещ папагал – той е рядкост истинска.
За да ви е ясно – дефицит.
Кратко ви излагаме същността на изказа –
затова ценят ни мъдреци.
Няма вдъхновение, музи не останаха,
но ще кажем някои неща:
Повторението щом майка е на знание,
папагалът пък му е баща.
ГОВОРЯЩИЙ ПОПУГАЙ
Говорящий попугай – редкость настоящая.
Чтоб вам было ясно – дефицит.
Кратко излагаем мы суть происходящего –
Вот за что нас ценят мудрецы.
Пусть не посещают нас музы вдохновения,
Но должны сказать мы наконец:
Если повторение – это мать учения,
Значит, попугай – его отец.
1983 г.
-----
ЯГОДОВИ ПОЛЯНИ
Есента, отброила златолики монети,
своя дълг разплатила, е обвила деня.
Как ли аз да разплащам свойте дългове летни?
Ягодови поляни знаят тази цена.
Дъжд монетите хвърля, чифт и тек руйно ниже
и му е безразлично кой е трезв, кой пиян.
Дъжд играе ва-банк – той е адски безгрижен,
а пък аз съм длъжник на ягодовия стан.
От смола кехлибарна вятър кленове ряза,
после с дъх на побойник всичко там попиля
и застина безлично, сякаш в огъня влязал –
той е също длъжник на ягодови поля.
Есента ни разтриса, златна треска прокрадва,
под дъжда ни прогонва от уютния праг.
Всички нещо сме длъжни – на лъжа или правда,
всички нещо да губим и откриваме пак...
ЗЕМЛЯНИЧНЫЕ ПОЛЯНЫ
Отчеканила осень золотые монеты,
Со своими долгами расплатилась сполна.
Как же мне расплатиться за себя и за лето?
Земляничным полянам лишь известна цена.
Дождь бросает монетки – он играет в чет-нечет,
И ему безразлично, кто здесь трезв, а кто пьян.
Дождь играет ва-банк, он чертовски беспечен,
А я вечный должник земляничных полян.
Из янтарной смолы ветер вырезал клены,
А потом все разбил, словно старый буян,
И застыл, пустотой, как огнем ослепленный –
Он ведь тоже должник земляничных полян.
Золотой лихорадкой осень нас лихорадит,
Под дожди выгоняет из теплых квартир.
Все мы что-то должны – кто неправде, кто правде,
Все мы что-то должны потерять и найти...
1973 г.
-----
СЛУЧАЙ НА РАЗХОДКА
Басня за научни работници, младша възраст
Един ден сър Исак Нютон и лейди Пикадили,
наметнали на гръб балтони, в парка закръжили.
Поаленяваха листата на септември в танца
и спряха в гъстата трева под ябълка британците.
Нютон бил влюбен до уши, перуката си килнал,
аристократката решил с длан мъдра да помилва.
А лейди: „Ой-ей-ей! Исак, герой сте вий за мене.
Целувка ще ви дам, но чак когато се оженим!”
От страсти сърът би забравил всичко на земята.
Късметът гения спасил – извил се силен вятър.
Би тлял в семейното небе върхът на Албиона,
таз ябълка ако не бе – хоп, чукнала Нютона.
От удар страшен поразен, Нютон бил ням и бледен.
Не подкрепил с любовна лен коварничката лейди.
Тя скрила се, а сър Нютон съвзел се постепенно.
И след това открил в закон притеглянето земно.
Поуката: „Не бързай ти в любовен гьол да газиш.
От хищни женски празноти природата ни пази.
И ако дама те рани и нежно те притисне,
ти ябълка си похапни и за Нютон спомни си!”
СЛУЧАЙ НА ПРОГУЛКЕ
Басня для научных сотрудников младшего возраста
Однажды сэр Исаак Ньютон и леди Пиккадильи,
Накинув на плечи пальто, по саду проходили.
Уже листвы краснела медь, сентябрь кружился в танце,
И вздумали на травку сесть под яблонькой британцы.
Ньютон был по уши влюблен и, сняв парик крахмальный,
Аристократку обнял он рукою гениальной.
Сказала леди: „Ой-ей-ей! Вы настоящий витязь.
Я подарю Вам поцелуй, но Вы сперва женитесь”.
От страсти сэр наверняка забыл бы все на свете.
Но тут на счастье Исаака случился жуткий ветер.
В семейной праздности погиб бы гений Альбиона,
Когда бы яблочко – гип-гип! – не стукнуло Ньютона.
Ударом страшным поражен, Ньютон был нем и бледен.
Но так и не признался он в любви коварной леди.
Она ушла, а сэр Ньютон остался без движенья.
Зато потом открыл закон земного притяженья.
Мораль: „Не торопись, мой друг, в делах такого рода.
От заграбастых женских рук спасает нас природа.
И если дама, чуя брешь, тебя обнимет томно,
Ты сразу яблочко поешь и вспомни про Ньютона!”
* К спектаклю „Актёр”.
---------------------------------------------
Дмитрий Мережковский
Руският писател, поет, публицист, драматург и религиозен философ Дмитри Мережковски (Дмитрий Сергеевич Мережковский) е роден на 2/14 август 1865 г. в Санкт Петербург. Първото му публикувано стихотворение е от 1881 г. в литературния сборник „Отклик”. Завършва историко-филологическия факултет на Петербургския университет (1888 г.). Завежда отдел в сп. „Русская мысль” (1909 г.). Публикува поезия и проза в издания като „Северный вестник”, „Мир Божий”, „Мир искусства”, „Новый путь”, „Меч” и др. От 1906 до 1914 г. живее във Франция, често посещава Русия. Ярък представител на Сребърния век на руската литература, той е един от основателите на руския символизъм, основоположник на жанра историософски роман. Съпруг е на поетесата Зинаида Гиппиус. Десет пъти е номиниран за Нобелова награда за литература. Трудът му „О причинах упадка и новых течениях современной русской литературы” (1893 г.) е естетична декларация на руското дисидентство. В трилогията си „Христос и Антихрист” (1895-1905 г.), в романа „Александр I” и в историческите си пиеси той осмисля световната история като вечна борба между „религията на духа” и „религията на плътта”. През 1920 г. емигрира в Полша, след което се премества във Франция. Основава и ръководи в. „Свобода” и сп. „Новый дом”, сътрудничи на издания като „Числа”, „Совреме;нные запи;ски” и „Новый корабль”, чете лекции в различни европейски държави. Основава литературно-философското общество „Зеленая лампа” (1927 г.). Автор е на стихосбирките „Стихотворения, 1883-1887” (1888 г.), „Символы. Песни и поэмы” (1892 г.), „Новые стихотворения” (1896 г.), „Собрание стихов” (1904 г.), на книгите с романи, новели, историческа есеистика и монографии „Смерть богов. Юлиан Отступник” (1895 г.), „Рыцарь за прялкой” (1895 г.), „Святой Сатир” (1895 г.), „Из Анатоля Франса” (1895 г.), „Любовь сильнее смерти” (1896 г.), „Наука любви” (1896 г.), „Железное кольцо” (1897 г.), „Превращение” (1897 г.), „Флорентийская новелла XV века” (1897 г.), „Воскресшие боги. Леонардо да Винчи” (1901 г.), „Антихрист. Пётр и Алексей” (1904 г.), „Грядущий хам” (1906 г.), „Павел I” (1908 г.), „Александр I” (1913 г.), „Две тайны русской поэзии. Некрасов и Тютчев” (1915 г.), „14 декабря” (1918 г.), „Рождение богов. Тутанкамон на Крите” (1924 г.), „Мессия” (1927 г.), „Наполеон” (1929 г.), „Иисус Неизвестный” (1932 г.), „Павел. Августин” (1936 г.), „Св. Франциск Ассизский” (1938 г.), „Жанна д’Арк и Третье Царство Духа” (1938 г.), „Данте” (в два тома, 1939 г.), на книги с публицистика и преводи, на драматургия, киносценарии и др. Умира на 9 декември 1941 г. в Париж.
В ДЕН ПЪРВИ, СЪТВОРЕН ОТНОВО
В ден първи, сътворен отново,
небесният лазур изгря
и сякаш още няма болка,
и сякаш още няма грях.
Любов и слава аз не искам.
В разсветни тихи равнини
аз дишам до тревите близко,
без минали и бъдни дни.
Не ща да смятам и разисквам,
аз само чувствам пак и пак;
каква е радост – да не мислиш,
да не желаеш – благ е знак.
И ВНОВЬ, КАК В ПЕРВЫЙ ДЕНЬ СОЗДАНЬЯ
И вновь, как в первый день созданья,
Лазурь небесная тиха,
Как будто в мире нет страданья,
Как будто в мире нет греха.
Не надо мне любви и славы.
В молчанье утренних полей
Дышу, как дышат эти травы,
Ни прошлых, ни грядущих дней.
Я не хочу пытать и числить:
Я только чувствую опять,
Какое счастие – не мыслить,
Какая нега – не желать.
-----
КАК ЖИВЕЕШ
Как живееш? В безумна борба
свободата не можеш обходи:
покори се, дух мой, на съдба,
на невидими сили природни!
Ако трябва – смирено бъди!
И помни в безпорядъка страдащ:
незадълго са твойте беди,
незадълго е земната радост.
Ако трябва – докрай се вречи,
поеми към небесната порта.
От живот и от смърт се учи
да си смел и в смъртта, и в живота!
ЧТО ТЪЙ МОЖЕШЬ
Что ты можешь? В безумной борьбе
Человек не достигнет свободы:
Покорись же, о, дух мой, судьбе
И неведомым силам природы!
Если надо, – смирись и живи!
Об одном только помни, страдая:
Ненадолго – страданья твои,
Ненадолго – и радость земная.
Если надо, – покорно вернись,
Умирая, к небесной отчизне,
И у смерти, у жизни учись –
Не бояться ни смерти, ни жизни!
1891 г.
-----
АЗ НА ХОРАТА ОБИЧ ДА ДАМ НЕ УСПЯХ
Аз на хората обич да дам не успях,
чужд сред тях, на сърцето по-близки избрах –
небесата, зваздите, студеното там,
и горите, пустинята с жупела ням...
От шума на дърветата съм запленен,
за другар мрака нощен аз да избера,
да ридая безумно и сладко, роден
сякаш с вятъра брат и с вълната сестра,
да е майчица родна земята за мен...
Не с вълни и не с ветри живот ме терзай,
зла тегоба е, щом не обича човек.
А нима е сърцето ми мъртво вовек?
Боже, обич към моите братя ми дай!
И ХОЧУ, НО НЕ В СИЛАХ ЛЮБИТЬ Я ЛЮДЕЙ
И хочу, но не в силах любить я людей:
Я чужой среди них; сердцу ближе друзей –
Звезды, небо, холодная, синяя даль
И лесов, и пустыни немая печаль...
Не наскучит мне шуму деревьев внимать,
В сумрак ночи могу я смотреть до утра
И о чем-то так сладко, безумно рыдать,
Словно ветер мне брат, и волна мне сестра,
И сырая земля мне родимая мать...
А меж тем не с волной и не с ветром мне жить,
И мне страшно всю жизнь не любить никого.
Неужели навек мое сердце мертво?
Дай мне силы, Господь, моих братьев любить!
1887 г.
---------------------------------------------
Довид Кнут
Руският и еврейски поет Довид Кнут (Дувид Меерович/ Давид Миронович Фиксман/ Кнут) е роден на 10/23 септември 1900 г. в гр. Оргеев, Бесарабска губерния. Младежките си години прекарва в Кишинев. Първата му поетична публикация е във в. „Бессарабский вестник” през 1914 г., публикува стихове в издания като „Курьер”, „Бессарабия”, „Свободная мысль” и „Молодая мысль”. През 1920 г. емигрира във Франция. Завършва факултета по химия при Университета в гр. Кан, след което работи като инженер. Член е на литературните кръгове „Гатарапак” (1921 г.), „Через” (1922 г.), „Зелёная лампа” (1925 г.) и „Перекрёсток” (1930 г.), членува в „Союз молодых поэтов и писателей” (1925 г.), редактор е на сп. „Новый дом” (1925-1927 г.). През Втората световна война е активен участник във Френската Съпротива. През 1946 г. редактира сп. „Le Monde Juif” („Еврейский мир”). Автор е на стихосбирките „Моих тысячелетий” (1925 г.), „Вторая книга стихов” (1928 г.), „Сатир” (1929 г.), „Парижские ночи” (1932 г.), „Насущная любовь” (1938 г.), „Избранные стихи” (1949 г.) и др. От 1949 г. живее в Израел. Умира на 15 февруари 1955 г. в Тел Авив.
ПУСТИННА СВЕТЛИНА
Пустинна светлина – покой в света,
тече край нас и дави, и залива.
С тържествена последна пълнота
напряга се душата полужива.
В градините игликата цъфти,
с мелодия непреходна облята,
не кръв е туй, безименен е дим,
обсебва ме блестящ и ароматен.
Земята се люлее в сън бедняшки на
спокоен облак над пустиня безвъздушна
с неизличими топлина и тишина –
смирен лик на природа простодушна.
ПУСТЫННЫЙ СВЕТ
Пустынный свет, спокойный и простой,
Течет вокруг, топя и заливая.
Торжественной последней полнотой
Напряжена душа полуживая.
Плывут первоцветущие сады,
Предслышится мелодия глухая,
И вот не кровь, но безымянный дым
Бежит во мне, светясь, благоухая.
Земля покачивается в убогих снах,
В тишайшем облаке пустыни безвоздушной
Неупиваемы тепло и тишина,
Смиренье дел природы простодушной.
---------------------------------------------
Евгений Гесен
Руският поет Евгени Гесен (Евгений Сергеевич Гессен) е роден на 23 януари 1910 г. в Санкт Петербург. През 1921 г. с родителите си емигрира в Германия. През 1929 г. учи в Лувенския католически университет в Белгия, а през 1934 г. прекарва два семестъра във Висшето техническо училище в Прага. Става член на литературното общество „Скит”. От 1935 г. публикува стихотворения в полски, чешки и френски издания като „Меч”, „Новь”, „На Западе”, „Скит”, „Современные записки” и „Журнал Содружества”. По време на немската окупация на Чехословакия е арестуван от Гестапо, през 1942 г. е затворен в концлагер Терезин, през 1943 г. е прехвърлен в немския концлагер Вулкнов, а през 1944 г. в концлагер Ораниенбург. Загива през есента на 1944 г. в концлагер Освиенцим. Книга с негови стихове не е излизала, подборки с по няколко негови стихотворения са включени в сборниците „Поэты Пражского Скита” (2005 г.) и „Меж нами слишком много лет” (2015 г.).
КАК СТРАШНО Е СЛЕД СЛЪНЧЕВА РАЗДЯЛА
Как страшно е след слънчева раздяла
при среща да не се познаем там.
В джобовете ръцете си заравяш,
обичайки се безнадеждно сам.
Замислиш се и ето – вмиг притихваш:
прегърбен чака пред витрината така.
Въздъхна и почти се ти усмихна...
В стъклото отразена бе ръка.
Но, вдигайки яката, ти отмина.
А вятърът мете града голям...
Огледай се: все тъй до таз витрина
приятелят безкрайно чака там.
КАК СТРАШНО ПОСЛЕ СОЛНЕЧНОЙ РАЗЛУКИ
Как страшно после солнечной разлуки
Нам встретиться – и не узнать себя.
В карманы глубже погружаешь руки,
Так безнадежно сам себя любя.
Задумался и вот – почти наткнулся:
Перед витриною сутулая спина.
Ты вздрогнул и едва не улыбнулся…
В стекле рука его отражена.
Но, воротник подняв, проходишь мимо.
А ветер всё по улице метет…
Ты обернешься: так же у витрины
Твой друг чего-то бесконечно ждет.
---------------------------------------------
Евгений Недзелский
Руският поет, литературовед и преводач Евгени Недзелски (Евгений Леопольдович Недзельский) е роден през 1894 г. в гр. Суми, Северна Украйна. Първите си стихотворения публикува в сп. „Новый журнал для всех” през 1913 г. Учи в историко-филологическия факултет на Московския университет (1914-1919 г.). През 1920 г. емигрира в Турция, а от 1921 г. живее в Чехословакия. Работи като учител и журналист, редактор и литературен сътрудник на издания като „Карпаторусский голос”, „Русская правда”, „Карпатский свет” и др. Автор е на стихосбирката „Радость в страдании” (1915 г.) и на книгите с публицистика, литературна критика и преводна поезия като „Из чешской лирики” (1928 г.), „Рассказы Яна Неруды” (1930 г.), „Очерк карпаторусской литературы” (1932 г.), „Поэма К. Махи Май” (1936 г.), „Угро-русский театр” (1941 г.), „Сучасні руські художники” (1942 г.), „Избранные стихотворения Я. Есенского” (1953 г.), „Из чешской лирики, дополненное” (1954 г.), „З уст народа” (1955 г.) и др. Умира през 1961 г. в Прага, Чехословакия.
СЛЪНЧЕВИТЕ ИСКРИ – ГЛУХАРЧЕТА
Слънчевите искри – глухарчета,
зад оградите пак цъфтят!
Литват тези измамни другарчета,
прах по пътищата метат,
в пролет пухчета щедро мятат
над увяхналия си цвят
и отнася ги в порив вятър!
С тях мечтите ми се топят!
БЛЁСТКИ СОЛНЦА – ОДУВАНЧИКИ
Блёстки солнца – одуванчики
За околицей зацвели!
Прилетели весны обманщики,
Пыль дорожную замели,
И пушинки, что скрыли щедро
В увяданьи свои цветы,
Облетели в порывах ветра!
Отсияли мои мечты!
---------------------------------------------
Евгений Хорват
Руският поет и художник Евгени Хорват (Евгений Анатольевич Хорват) е роден на 15 ноември 1961 г. в Москва. Посещава кишиневското литературно студио „Орбита”. Има няколко отпечатани стихотворения във в. „Молодёжь Молдавии”, сп. „Кодры”, алм. „Истоки”, сп. „Континент”, сп. „Стрелец”, в. „Русская мысль” и антологията „У Голубой лагуны”. През 1978 г. учи една година във факултета по журналистика при Киевския университет, но напуска и се изявява като дисидент. През 1981 г. емигрира в Германия. През 1985 г. създава изд. „ХОР&ТМА”. Завършва факултета по славянска филология при Хамбургския университет (1989 г.). Работи като преводач в Министерството на вътрешните работи на Западна Германия в Бон, кореспондент на радио „Немецкая волна” в Кьолн, редактор на изд. „Overseas Publications Interchange Ltd.” в Лондон и редактор на в. „Русская мысль” в Париж. Участва в художествени изложби, реализира няколко арт-проекти в изобразителното изкуство. Автор е на стихосбирките „По черностопу. Ранние стихотворения” (1985 г.), „Здесь я поэт” (1985 г.), „Хореи Бега”(1985 г.), „Святцы чаду В. и М.” (1985 г.) и „Смерть Хорвата”(1986 г.). Самоубива се на 12 септември 1993 г. в Хамбург, Германия, като пред смъртта си изгаря своя литературен архив. През 2005 г. излиза книгата с поезия, проза и писма на Хорват „Раскатанный слепок лица”. Негови стихове са включени в антологиите „Строфы века” и „Самиздат века”.
НЕДЕЛНО
Трудно е – очите тук, сърцето горе.
Съблазнява погледа небесна стръв.
Трябва твърдо да се вярва, за да молим
в тъмното роса от Божията кръв.
Свиваме в юмрук на трите пръста знака.
С него се прекръстваме и пишем редове,
в детството попили облаци от мляко,
тайно раснат на плещите ни криле.
Смъртният, роден от плът и кръв, е вече
още преди раждането причестен –
към Светините Ти той със страх привлечен,
след смъртта ще бъде в тях разтворен, настанен.
ВОСКРЕСНОЕ
Трудно очи долу, а сердце горе.
Небо и поныне соблазняет глаза.
Крепко надо верить, чтобы в тёмном нутре
выпала из сукровицы Божья роса.
Наше троеперстье живёт в кулаке.
Им же знаменуемся и строчки строча,
всасывая в детстве облака в молоке,
тайнообразующе крыло из плеча.
Смертный, что родится во плоти и крови –
яко до рождения уже причащён –
в страхе принимающе Святыни Твои
будет в них по смерти воплощён, помещён.
1984 г.
---------------------------------------------
Евгений Яшнов
Руският поет, писател, литератор и публицист Евгени Яшнов (Евгений Евгеньевич Яшнов) е роден на 28 ноември 1881 г. в с. Норское, близо до гр. Ярославл. Завършва училище в Ярославл (1897 г.). Работи като коректор във в. „Северный край” и като журналист във вестниците „Самарская газета”, „Самарский курьер”, „Нижегородский листокъ”, „Новости жизни”, „Товарищ”, „Голос” и „Волна”. Обикаля различни страни на Европа и Азия. Арестуват го няколко пъти за прогресивните му възгледи, от 1902 до 1904 г. е в затвора във Вологда. От 1907 г. е статистик в продоволствени и преселнически бюра в Ташкент, Самара, Петроград и Омск, а по време на Гражданската война се преселва в Китай и работи в поделенията на Източната железница в Харбин. Живее в градовете Тянцзин, Пекин и Шанхай. Публикува стихове, разкази, литературна критика и научни разработки в списания в Омск и Владивосток като „Далекая окраина”, „Дальневосточная трибуна”, „Творчество”, „Промышленность Западной Сибири” и в емигрантски издания в Китай като „Вестник Маньчжурии”, „Русское обозрение” и др. Активен член е на Обществото за изучаване на Манчжурския край и на Историческото общество в Шанхай. Автор е на стихосбирките „В каменном городе” (1906 г.), „Голоса молодости” (1907 г.), „Волчий вой” (2012 г.), на книги по икономика, демография и статистика, сред които „Китайское крестьянское хозяйство в Северной Маньчжурии” (1926 г.), „Население и крестьянское хозяйство Китая” (1928 г.), „Особенности истории и хозяйства Китая” (1933 г.), „Очерки Китайского крестьянского хозяйства” (1935 г.) и др. Умира на 25 юни 1943 г. в Шанхай. През 1947 г. излиза сборникът с негова поезия „Стихи”.
СМЪРТ
Следесенно слънце, поля, паяжинки,
към син хоризонт ветрове,
змейче на пътечката, бърза гадинка,
след себе си мълком зове.
В неведомо минало ти ще оставиш
житейските връзки докрай,
приятеля скоро съвсем ще забравиш,
любима и нежен омай.
И само пустинни поля ще останат,
просторът безкраен и син,
без страх и без болка там нашата памет
разсейва се тихичко в дим.
СМЕРТЬ
Осеннее солнце, поля, паутинки,
Вдали – горизонт голубой,
И змейка бегущей в пространство тропинки
Безмолвно зовет за собой.
Как будто немного, и ты потеряешь
Все связи с былым до конца,
И близкого друга совсем не узнаешь,
Любимой не вспомнишь лица.
Останется только пустынное поле
С простором его голубым,
В котором сознанье без страха и боли
Тихонько растает, как дым.
1926 г.
-----
ЧЕРНЕЯТ ВЕЧЕРИ
Чернеят вечери, димят години,
в душата вятър, вятър, не любов,
жлъч старческа за шир – отминал,
кръвта ненужно дразнещ зов.
Остана ми единствена – последна – радост,
постигната в шахмата подредим,
че преходни са козните на ада,
редът световен – непоколебим!
ЧЕРНЕЮТ ВЕЧЕРА
Чернеют вечера, сереют годы,
В душе все ветер, ветер… не любовь,
А старческая желчь свободы –
Ненужной! – раздражает кровь.
Осталась лишь одна – последняя! – отрада:
За шахматною постигать доской,
Что преходящи ухищренья ада,
Неколебим порядок мировой!
1923 г.
---------------------------------------------
Екатерина Таубер
Руската поетеса, писателка, литературен критик и преводач Екатерина Таубер (Екатерина Леонидовна Таубер) е родена на 20 ноември/3 декември 1903 г. в гр. Харков. Пише поезия от 7-годишна, първите й публикувани стихотворения са от 1927 г. През 1920 г. емигрира в Сърбия. Завършва философския факултет на Белградския университет (1928 г.). Преподава френски и немски език и руска литература. Активен член е на творческия кръг „Литературная среда”. Публикува поезия, проза, литературоведчески обзори, публицистика и преводи в литературни издания и сборници в Сърбия, Чехия, Франция и Германия като „Новый журнал”, „Русский альманах”, „Ступени”, „Воля России”, „Журнал содружества”, „Современные записки”, „Русские записки”, „Зодчий”, „Перекрёстки”, „Сборник стихов Союза молодых поэтов и писателей”, „Руль”, „Мосты”, „Возрождение”, „Грани”, „Россия и славянство”, „Антология новой югославянской лирики”, „Русская мысль”, „Новое русское слово” и др. Авторка е на стихосбирките, издадени в Германия и Франция, „Одиночество” (1935 г.), „Под сенью оливы” (1948 г.), „Плечо с плечом” (1955 г.), „Нездешний дом” (1973 г.) и „Верность” (1984 г.). Умира на 6 ноември 1987 г. в гр. Мужен, Франция.
САМОТАТА НА ВСЯКА ДУША
Самотата на всяка душа
кой ще я изтърпи и измери?
Ден след ден бързолетният свят
в нещо вечен въпрос да намери.
След нелепа в деня суета,
гдето гинат играчки последни,
само плач на сломили мечта,
лихи вопли на бабичка бедна.
Дълъг, мръзнещ е земният ден,
страшен ден наш безумно тревожен,
где е топлият отдих блажен,
где е, нощ, твойто тихичко ложе?
ОДИНОЧЕСТВО КАЖДОЙ ДУШИ
Одиночество каждой души,
Кто охватит тебя и измерит?
День за днем, пролетая, спешит
В чем-нибудь навсегда разуверить.
И в нелепой дневной суете,
Где последние гибнут игрушки,
Только плач изменивших мечте,
Причитанье убогой старушки.
Долог день на холодной земле,
Страшен день, на безумье похожий,
Где же отдых блаженный в тепле,
Где же, ночь, твое тихое ложе?
1935 г.
---------------------------------------------
Елена Неделская
Руската поетеса Елена Неделска (Елена Николаевна Недельская) е родена през 1912 г. в гр. Ярославл. Израства в гр. Самара. По време на Гражданската война емигрира с родителите си в Китай. Работи като лектор във висша музикална школа и като режисьор в Централния клуб на културата в гр. Харбин. Публикува стихове в списания, алманаси и сборници като „Рубеж”, „Прибой”, „Лира”, „Луч Азии” и др. През 1954 г. се премества в Германия, а към края на 50-те години се установява в Австралия. Автор е на стихосбирките „У порога” (1940 г.), „Белая роща” (в две издания, 1941 и 1943 г.) и „Стихи” (1978 г.). Умира на 31 август 1980 г. в гр. Сидни, Австралия. Нейни стихове са включени в антологията „Русская поэзия Китая”.
СВЕТЛАТА НИШКА
Ти знаеш, понякога аз се страхувам,
дали ще запазя през моя живот,
когато в душата тревога нахлува,
нескъсана светлата нишка за род.
Аз станах затворена, строга, корава,
по-рядко мечтая, по-често мълча,
но споменът винаги нека навява
дихание пролетно в зимна душа.
И с радостен взор да следя в небесата,
сияещи в ясния Божи разлом,
онази цъфтяща градина, в която
с достойнство старееше чистият дом
с уютните стаички и с гредореда,
от лунен отблясък свещен осветен,
лицата познати на стари портрети
и тясната стълба на детския ден.
И въпреки късаща времето болка,
безсънен покой да оглася безспир
таз песен, която бе волна над Волга,
таз песен, събрала и мъка, и шир.
Дори и нещастие да ме прокуди,
то нека чудесната нишка е с мен,
напомняща топлото ласкаво чудо
на моя далечен любим дом рожден.
СВЕТЛАЯ НИТЬ
Ты знаешь, мне страшно бывает порою,
Что я не смогу до конца сохранить
В душе, поражённой тревогою злою,
Непорванной тонкую светлую нить.
Я замкнутой стала, суровей, черствее;
Все реже мечтаю, все больше молчу,
Но тот уголок, от которого веет
Дыханьем весенним, я помнить хочу.
То небо глубокое, радостным взором
Сиявшее в ясном покое святом:
Тот сад, расцветавший так буйно, в котором
С достоинством старился чистенький дом;
Те комнаты низкие; на половицах
Отсветом луны нарисованный клин;
На старых портретах знакомые лица
И лестница узкая – на мезонин.
И жить-то, быть может, осталось недолго.
Пусть! Лишь бы звучала в бессонной тиши
Та песня, что вольно взвивалась над Волгой,
Та песня, в которой и горечь, и ширь.
Пусть не было счастья, покоя не будет,
Пусть, лишь бы не рвалась чудесная связь,
Чтоб помнить всегда, как о ласковом чуде,
О месте далеком, где я родилась.
-----
ВЕЧЕР
Денят с измамен чар се търкули...
На мразовита нощ злолик предтеча –
над тъжната земя, загърната в мъгли,
се спусна бавничко студена синя вечер.
Звезди мъждукат с трепетни слънца.
Ти до прозореца си. Мисли палиш –
за мир в покоя, за ранените сърца,
за пламенна тъга на Блок в стиха кристален.
ВЕЧЕР
Окончен дня томительный обман…
Морозной ночи сумрачный предтеча –
На землю грустную закутанный в туман
Спустился медленно холодный синий вечер.
Чуть видны звезды в трепетных венцах.
Ты у окна. Задумалась глубоко –
О счастьи тишины, о раненых сердцах,
О грусти пламенной в стихах хрустальных Блока.
---------------------------------------------
Елисавета Кузмина-Караваева
Руската поетеса, писателка, художничка, философ и публицист Елисавета Кузмина-Караваева (Елизавета Юрьевна Пиленко Кузьмина-Караваева/ Майка Мария Скобцова) е родена на 8/20 декември 1891 г. в гр. Рига. Учи във философския отдел на историко-филологическия факултет на Петербургския университет (1909-1912 г.). През 1921 г. емигрира в Сърбия, а от 1923 г. живее във Франция. В емигрантски списания като „Современные записки” публикува повести, автобиографични очерци и философски есета като „Равнина русская”, „Клим Семенович Барынькин”, „Как я была городским головой”, „Друг моего детства”, „Последние римляне”, „Встречи с Блоком” (1924-1936 г.) и др., описващи трагедиите на Гражданската война. През 1932 г. завършва Свято-Сергиевския православен богословски институт в Париж и става монахиня. Организира мисионерски мисии и просветителски общества. Активна участничка е във френската Съпротива през Втората световна война. През 1943 г. е арестувана от Гестапо. Умира на 31 март 1945 г. в газовата камера на концлагер Равенсбрюк в Германия. През 2004 г. е канонизирана от Константинополската патриаршия за преподобномъченица.
В БДЕНИЕ МОЛЕТЕ СЕ ЗА МЕН
В бдение молете се за мен,
сбрали крехките отломки на душата.
Час настъпва, следва пътят кратък,
сънищата ми се сбъдват в този ден.
Дух на смъртна мъка е залог;
братята ми сън прекърши;
час настъпи, пътищата свършват
и с душата ми е само Бог.
БОДРСТВУЙТЕ, МОЛИТЕСЬ ОБО МНЕ
Бодрствуйте, молитесь обо мне,
Все, держащие души моей осколок;
Ныне час – настал, и путь не долог;
Всё свершается, что видела во сне.
Дух в томленьи смертном изнемог;
Братья крепким сном забылись;
Час настал; дороги завершились;
И с душой моею только Бог.
1916 г.
---------------------------------------------
Eлла Боброва
Руската поетеса, литературовед и преводач Eла Боброва (Элла Ивановна Рунг/ Боброва) е родена на 12 декември 1911 г. в гр. Николаев. Израства в Луганск (Ворошиловград), където до войната работи като счетоводител. Учи в музикално училище, до съвършенство владее руски, немски, украински, английски, испански и френски, на които превежда поезия. През 1943 г. се озовава в лагер за разселени в Германия. От 1950 г. живее в гр. Торонто, работи като редактор в сп. „Современник” и като репортер в радио „Канада”. Публикува стихове и преводна поезия в емигрантски издания като „Новый журнал”, „Новое русское слово”, „Возрождение”, „Содружество”, „Ру;сская мысль” и др. Авторка е на стихосбирките „Сказки о том, как смелые снежинки помогли девочке Маринке” (1961 г.), „Ирина Истомина: Повесть в стихах” (1967 г.), „Я чуда жду” (1970 г.), „Янтарный сок: Поэмы, легенды, стихи разных лет” (1977 г.), „Autumnal Cadenza” (1985 г.) и др. Умира на 13 юли 2012 г. в гр. Ибс, Австрия.
ЛЕЖИ ПРЕД МЕН КАТО НА ДЛАН ГРАДЪТ
Лежи пред мен като на длан градът: извита
пълзи като змия блестящата река,
въздигат се към хоризонта планините
и облак къпе на върхарите снега.
Подобно на сърна се над реката мяркат
изящните мостове в устремен поврат.
На лаврово дърво благоухае паркът,
в гирлянди розови камелии цъфтят.
Аз бродя сред града, в душата ми е светло:
не виждам бедност, ни на бръчки грозен лик,
ту шоколадови красавици приветствам,
ту ме задява на брадички мъжки шик.
Небето ясно е – гост рядък и приятен:
за миг ни радва с дразнещата синева,
но, скрит капризно в пелената на мъглата,
дъждовен облак заридава след това.
Град мил! С раздялата ни утрото се мръщи,
аз тъжно му прошепвам: „Сбогом, друже мой!”,
но лъч през облака „Довиждане!” отвръща,
случайно сякаш пътя бъден осветил.
ЛЕЖИТ ПЕРЕДО МНОЙ КАК НА ЛАДОНИ ГОРОД
Лежит передо мной как на ладони город:
сверкающей змеей ползет вдали река;
причудливо встают на горизонте горы,
снег голубых вершин купая в облаках.
Взвилися над рекой, подобно быстрым ланям
в стремительном прыжке, изящные мосты.
Над парком волчника парит благоуханье,
в гирляндах радужных камелии кусты.
Брожу по городу и на душе отрадно:
не вижу бедности, ни старости морщин –
то поражает блеск красавиц шоколадных,
то забавляет шик бородок у мужчин.
Здесь небо ясное – гость редкий и желанный:
обрадует на миг дразнящей синевой,
капризно спрячется за пеленой тумана
и… разрыдается вдруг тучей дождевой.
Мне город этот мил, и в утро расставанья
я грустно шлю ему неслышное „прощай!”
Но из-за тучи луч блеснул мне: „До свиданья!” –
дорогу осветив как будто невзначай.
---------------------------------------------
Ема Трахтенберг
Руската поетеса Ема Трахтенберг (Эмма Трахтенберг) е родена към началото на ХХ в. в селище край Урал. През 20-те години емигрира в Китай, отначало живее в Харбин, а след това в Шанхай. Публикува поезия в емигрантски списания като „Парус”, „Понедельник” и „Рубеж”. От 1930 г. живее във Франция. Умира през пролетта на 1937 г. в Париж. Нейни стихове са включени в алманаха „Русская поэзия Китая” (2001 г.).
НЕ СИ ПРЕКРАСНА
Не е прекрасен белият ти лик,
не си любезна с румения тен;
не ще си миловидна нито миг
ти, докато не се смилиш над мен.
В сърце студено липсва порив нов:
без красота е, няма ли любов.
ТЫ НЕ ПРЕКРАСНА
Ты не прекрасна, хоть лицом бела,
И не мила, хоть свеж румянец твой;
Не будешь ни прекрасна, ни мила,
Пока не смилуешься надо мной.
С холодным сердцем в сети не лови:
Нет красоты, покуда нет любви.
---------------------------------------------
Емилия Чегринцева
Руската поетеса Eмилия Чегринцева (Эмилия Кирилловна Цегоева/ Чегринцева) е родена на 24 февруари н.ст. 1904 г. в гр. Екатеринбург. През 1922 г. завършва руска класическа гимназия в гр. Кишинев. От 1927 г. живее в Чехословакия. Учи в музикалното отделение на Пражката академия на изкуствата, завършва филологическия отдел на философския факултет на Карловия университет в Прага. Членува в литературния кръг „Далиборка”, активен участник е на творческото обединение „Скит”. Публикува поезия в издания като „Возрождение”, „Русь”, „Меч”, „Сегодня”, „Последние новости”, „Русские записки”, „Современные записки”, „Журнал содружества”, „Очаг” и др., в сборници и антологии на руската емигрантска поезия. Член е на Съюза на руските писатели и журналисти в Чехословакия (1934 г.). През 50-те години получава съветско гражданство. Преподава руски език в училища и висши учебни заведения в Прага. Автор е на стихосбирките „Посещения” (1936 г.) и „Строфы” (1938 г.). Пише стихове до края на жшивота си, но след 1939 г. не публикува. Умира на 16 ноември 1989 г. в гр. Наход, Чехия.
ПРАГА
Тишина по алеи се лее,
приковала фенери пред злост,
топла вечер мундир аленее
край зора септемврийска на пост.
Каменее придворцова стража,
каменеят химери и храм.
Време в кметството смърт ще покаже:
– Вкъщи, граждани, бързо натам!
И тогава през арки и сиви
тесни улички в пушек и прах
се разлива златистото пиво
с малострански разпенен размах.
Болни погледи мигат начесто
и мъглата в стени се руши,
съчинили бунтарските песни,
бродят в мрачната кръчма души.
Сред горчива опиваща мъка
се разтърсва на халбите глас;
в тихи обсерватории слука
търси Браге за всеки от нас.
Полунощните вопли се сливат,
алхимици в мазета редят
свойта златна сполука и диво
над ретортите нощи летят.
Предусетил беди и неволи –
сам и зъл, сякаш злобен скопец,
с пръст сив глиненият идол Голем
се прицелва към кралски дворец.
* Кметството в Прага и часовникът на разхождащите се апостоли са построени през ХVв.
* Мала Страна – квартал на първите заселници в Прага от ХIII в.
* Тихо Браге (1546-1601 г.) – датски астроном, астролог и алхимик, работил в Прага.
ПРАГА
Растянув тишину по аллеям,
приколов к темноте фонари,
теплый вечер мундиром алеет
на посту у сентябрьской зари.
Каменеет дворцовая стража,
каменеют химеры и храм.
Смерть на ратуше время покажет:
– Горожане, пора по домам! –
И тогда из-под арок в извивы
узких улиц, сквозь копоть и пыль,
золотистым играющим пивом
малостранская вспенится быль.
Газ больными глазами моргает,
и туман вырастает стеной,
и, бунтарские песни слагая,
бродят души в угрюмой пивной.
Хмель их горек, и хмельно их горе,
потрясает кружками цех;
а в молчании обсерваторий
ищет Брагэ счастья для всех.
И, пугаясь полночного крика,
по подвалам алхимики ждут
золотую удачу, и дико
над ретортами ночи плывут.
И в предчувствии бед и бездолья,
одинокий и злой, как скопцы,
серым пальцем глиняный Голем
королевские метит дворцы.
1934 г.
---------------------------------------------
Зинаида Гиппиус
Руската писателка, поетеса, литературен критик, драматург и мемоарист Зинаида Гипиус (Зинаида Николаевна Гиппиус-Мережковская) е родена на 8/20 ноември 1869 г. в гр. Бельов, Тулска губерния. Пише стихове от 7-годишна възраст. Получава домашно образование с преподаватели от Гоголския лицей в гр. Нежин. Първите й стихотворения са отпечатани във в. „Северный вестник” през 1888 г. Посещава Шекспировия кръжок на Спасович, член-сътрудник е на Руското литературно общество. През първата половина от творческия си път се утвърждава като идеолог на руския символизъм. Публикува поезия, проза и публицистика в издания като „Северный вестник”, „Мир Божий”, „Вестник Европы”, „Русская мысль”, „Мир искусства”, „Речь”, „Слово”, „Утро России”, „Северные цветы”, редактор е на в. „Новый путь”, сътрудничи активно на издания като „Весы”, „Образование”, „Новое слово”, „Новая жизнь”, „Вершины” и др. В поезията си разгръща мотиви за трагичното откъсване от света и волевото самоутвърждаване на личността, а в книгите си с разкази предпочита нравствено-философската проблематика. През 1919 г. емигрира във Франция заедно със съпруга си – писателя Дмитрий Мережковски. Основателка е на литературното общество „Зелёная лампа” в Париж (1927-1939 г.). В голяма част от творбите си критикува рязко руската революция. Автор е на стихосбирките „Собрание стихотворений. 1889-1903” (1904 г.), „Собрание стихотворений. 1903-1909” (1910 г.), „Последние стихи” (1918 г.), „Стихи. Дневник. 1911-1921” (1922 г.) и „Сияния” (1938 г.), на романите „Чёртова кукла” (1911 г.) и „Роман-царевич” (1913 г.), на книгите с проза, драматургия и публицистика „Новые люди” (1896 г.), „Зеркала” (1898 г.), „Третья книга рассказов” (1901 г.), „Алый меч” (1906 г.), „Чёрное по белому” (1908 г.), „Литературный дневник” (1908 г.), „Лунные муравьи” (1912 г.), „Зелёное кольцо” (1916 г.), „Царство Антихриста” (1921 г.), „Синяя Книга. Петербургские дневники 1914-1938” (1929 г.) и др. Умира на 9 септември 1945 г. в Париж, Франция.
ВИК
Изнемощявам от тегобите,
душата в рани, кръв и мраз...
Нима не е за нас жал Божия,
нима любов не е за нас?
Ний строга воля изпълняваме,
безследна сянка в нас преде,
по път, неумолимо хванал ни,
вървим – незнайно накъде.
Товарът жизнен бреме кръстно е
и все по-тежко ни гнети...
Кончина ни причаква мръсничка
зад зле залостени врати.
Безропотно, без удивление
питаем Богу божи дял.
Създал ни е без вдъхновение,
да ни обикне не успял.
И падаме в тълпа безпаметна
с безсилна вяра в чудеса,
над нас като надгробен паметник
тежнеят слепи небеса.
КРИК
Изнемогаю от усталости,
Душа изранена, в крови...
Ужели нет над нами жалости,
Ужель над нами нет любви?
Мы исполняем волю строгую,
Как тени, тихо, без следа,
Неумолимою дорогою
Идем – неведомо куда.
И ноша жизни, ноша крестная.
Чем далее, тем тяжелей...
И ждет кончина неизвестная
У вечно запертых дверей.
Без ропота, без удивления
Мы делаем, что хочет Бог.
Он создал нас без вдохновения
И полюбить, создав, не мог.
Мы падаем, толпа бессильная,
Бессильно веря в чудеса,
А сверху, как плита могильная,
Слепые давят небеса.
-----
БЕЗСИЛИЕ
Аз към морето поглед жаден мятам,
но към земята стяга ме брегът...
Стоя над пропастта – над небесата –
крилете ми в лазура не летят.
Не знам за воля ли, или неволя,
ни да умра, ни да живея в сън...
Бог тук е – но не мога да се моля,
любов аз искам – за любов не съм.
Към слънцето ръцете ми витаят,
но бели облаци ме спират там...
И мисля си, че истината зная,
но думите за нея аз не знам.
БЕССИЛЬЕ
Смотрю на море жадными очами,
К земле прикованный, на берегу...
Стою над пропастью – над небесами, –
И улететь к лазури не могу.
Не ведаю, восстать иль покориться,
Нет смелости ни умереть, ни жить...
Мне близок Бог – но не могу молиться,
Хочу любви – и не могу любить.
Я к солнцу, к солнцу руки простираю
И вижу полог бледных облаков...
Мне кажется, что истину я знаю –
И только для нее не знаю слов.
1893 г.
-----
ИМА СЛОВА
Във всеки се таят вълшебните слова,
за нас те сякаш нищичко не значат,
но спомнят, бляскат, плъзгат се едва –
сърцето ще се смее и ще плаче.
Да ги повтарям не обичам; няма как
да ме пленят, нарочно ги забравям.
Ще ме посрещнат на томителен нов бряг:
написани на дверите на рая.
ЕСТЬ РЕЧИ
У каждого свои волшебные слова:
Они как будто ничего не значат,
Но вспомнятся, мелькнут, скользнут едва –
И сердце засмеется и заплачет.
Я повторять их не люблю; я берегу
Их от себя, нарочно забывая.
Они мне встретятся на новом берегу:
Они написаны на двери рая.
1918 г.
-----
ДА СЕ ЖИВЕЕ
Май има там – май няма там...
Да, ще умра, а ще възкръсна ли?
То беше сянка, беше плам...
Да искаш ли, или да търсиш ти?
Живеем, ще градим съдби,
от жалки пречки вечно жалени.
А може би, а може би
живеем тъй, за да не знаем ний?
ЖИТЬ
Как будто есть – как будто нет...
Умру наверно, а воскресну ли?
То будто тень – то будто свет...
Чего искать и ждать – известно ли?
Вот и живем и будем жить,
Сомненьем жалким вечно жалимы.
А может быть, а может быть,
Так и жить надо, чтоб не знали мы?
1932 г.
---------------------------------------------
Зинаида Шаховская
Руската и френска поетеса, писателка и преводачка Зинаида Шаховская (Зинаида Алексеевна/ Малевская-Малевич Шаховская) е родена на 30 август/12 септември 1906 г. в Москва. През 1920 г. заедно с майка си емигрира в Турция. Учи в американски колеж в Константинопол, в католически манастир в Брюксел и в протестантска школа за социално осигуряване в Париж. По време на Втората световна война участва във френската и в белгийската Съпротива. Работи като редактор във Френската информационна агенция в Лондон (от 1941 г.), военен кореспондент в Германия, Австрия, Гърция и Италия (1945-1948 г.), сътрудник на Международната федерация на киноархивите в Париж (от 1949 г.), отговорен служител във френското радиоразпространение (1961-1964 г.), главен редактор на руската секция на френските радио и телевизия (1964-1968 г.), главен редактор на в. „Русская мысль” (1968-1978 г.) и др. Публикува поезия и проза в емигрантски списания и в издания в различни страни, някои от творбите си подписва с псевдонимите Жак Круазе и Зинаида Сарана. Авторка е на книги с поезия, проза, публицистика и мемоаристика, сред които „Двадцать одно” (1928 г.), „Уход” (1934 г.), „Дорога” (1935 г.), „Europe et Valerius” (1949 г.), „Sortie de secours” (1952 г.), „La parole devient sang” (1955 г.), „Jeu de massacres” (1956 г.), „Перед сном” (1970 г.), „Отражения” (1975 г.), „Рассказы. Статьи. Стихи” (1978 г.), „В поисках Набокова” (1979 г.), „В поисках Набокова. Отражения” (1991 г.) и др. Носителка е на френските ордени „Почетен легион” и „Изкуство и литература”. Умира на 11 юни 2001 г. в дом за стари хора в гр. Сент Женевиев де Буа близо до Париж, Франция.
ДИОТИМА – НОЩ
На Николай Татишчев
Диотима си тръгва, тъжат мълчаливо цветята.
Диотима, прощавай, прозрачни са твойте следи.
От косите ти сини пристига сияние златно –
скъпоценната памет за твойте победи реди.
Ти огледай се, гледай. Тържествено шествие има –
дълъг низ с времена и забравени там имена.
Покривалото твое за тях повдигни, Диотима,
дръжки нека склонят победени от тях знамена.
Диотима премина и звездната вечер се мята,
тишината запява, на птици в небесна вис пей,
и върти се, върти се, върти се сред острова вятър,
свежи лаврови храсти увлича в последния рейд.
* Диотима от Мантинея – жрица, живяла в гр. Мантинея в областта Аркадия в Древна Гърция, която играе главна роля в Платоновия диалог „Пир” (от гръцки дословно „Симпозиум”). Идеите на Диотима формират понятието платоническа любов.
ДИОТИМА – НОЧЬ
Николаю Татищеву
Диотима уходит, цветы цепенеют в молчаньи.
О прощай, Диотима, прозрачен, как воздух, твой след.
От волос твоих синих идет золотое сиянье,
Драгоценная память тобой совершенных побед.
Оглянись и увидишь. Торжественно шествует мимо
Вереница прошедших веков и забытых имен.
Ты поднимешь для них покрывало твое, Диотима,
Пред тобою склонятся древки побежденных знамен.
Диотима прошла, и рассыпался звездами вечер,
Тишина запевает и птицей небесной поет,
И кружится, кружится, кружится по острову ветер,
Увлекая лавровые рощи в последний полет.
Електронна брошура
Антология на руската поезия. Руски поети-емигранти, А-З
В раздела са включени 161 превода от 113 поети от руската емиграция, А-З
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев