Една автобиография на поета Дамян ДамяновЕдин от най-нежните български лирици е поетът ДАМЯН ДАМЯНОВ. За своите 64 години живот – борба на колосален дух, затворен в крехко тяло, той успя да докосне много сърца. Неподвижен и с трудно разбираем от другите говор, ПОЕЗИЯТА бе неговия начин на общуване с хората, негово спасение и сила, „огледало на душата му“ – и нежна, и силна, по детски ранима, бленуваща да срине „стената между себе си и света”. Библиотеката „Зора” пази няколко ценни негови ръкописи : стихотворенията „Подкова”, „Балада за страшния”, „Фантина”, „Жавер XXв.”, „Козета”, „Камен дом”, и автобиография, собственоръчно написана от поета в Сливен през 1958 г. В нея живее частица от духа на големия Дамян Дамянов. Приятна среща!
За автобиография, заслужаваща внимание, едва ли още бих могъл да говоря, понеже зад гърба стоят само ненавършените 24 години и една книжка с около 40 стихотворения, които носят целия патос на младостта, цялата нейна откровеност, но и всичката й незрялост. На тая възраст човек все още стои на градуса на юношеския ентусиазъм и е съвсем невъзможно сам да прецени хубавото и лошото в това, което сам е създал. Времето е единственият съдник! Роден съм на 18 януари 1935 г. в Сливен. Родил съм се навръх Богоявление, когато хората, излъгани от неявяването на неземния Бог, с тиха радост очаквали земното утро.Свирепият сливенски вятър навявал сняг в прозореца, за да скрие от очите ми денят, но той идвал заедно с мен и с първия ми копнеж по живота. Роден с тежък физически недъг, който и досега ме прави мъчно подвижен, от този ден аз съм „тръгнал” по света, за да го обичам, за да ме обича и той. Тук, в Сливен, през 1947 г. написах първото си стихотворение, струва ми се за пролетта. Като пионер в „Дом Септемврийче”, се запознах с поета Радой Ралин, когото винаги ще уважавам като пръв мой учител в поезията. Като ученик в гимназията отпечатах първото си стихотворение в „Сливенско дело” (1949 г.). За литературния кръжок „Фадеев” пазя най-съкровени спомени. От дядо си по баща съм наследил моряшката волност, а от баща си – художник-резбар, обичта си към слънцето и простора. Винаги съм обичал литературата и тя беше любимия ми предмет в училище. Хубави спомени имам от гимназията и преподавателите в нея. Само с математиката не беше така. Преподавателят ми Иван Герасков, който не знам защо не обичаше стиховете, винаги казваше: От поетите хора не стават!” Сега живея в София и уча задочно литература. От 4 години членувам в кабинета на младия литератор при Съюза на писателит. Печатал съм във вестниците „Борба” (Търново), „Учителско дело”, сп. „Читалище”, най-вече в „Народна младеж”, „Литературен фронт, сп. „Пламък, и сп.„Септември”, където съм редовен сътрудник от 3 години. Стихове пиша с единствената мисъл да съборя стената между себе си и света. Ако успея, това ще бъде единствената ми награда. Току-що излезе първата ми стихосбирка „Ако нямаше огън. Ако нейният автор стигне до хората, ще бъда щастлив от все сърце.
4 октомври 1958 г. Сливен от блога на библиотека "Зора", гр.Сливен © Copyright: Станева Людмила Модестовна, 2026.
Другие статьи в литературном дневнике:
|
