Последнее стихотворение Станки Пенчевой
Мъгла.
Безплътна.
Вездесъща.
Да бе проливен дъжд,
да беше буря –
да дрънчат стъклата,
порои жълти да се леят,
да се продънват небесата!
Да се надигнеше насреща
със рев, с ръмжене,
с лице от злоба загрозено,
до смърт да бе ме наранила!
А тя –
отърква се о мене,
безшумна като котка,
потайна като донос;
с език, горчив от дим облизва
лицето ми, ръцете,
в ума приспивно се промъква;
изтрива пътища, посоки
и гърлото на всеки звук затъква,
зазижда ме,
зазижда ме полека
във мекота,
в безмълвие,
в несъпротива…
Станка Пенчева
Април-май 2014
Последно стихотворение
Другие статьи в литературном дневнике:
