Николай Тряпкин Мать, о Русь моя Майко, о, Русия м

„МАЙКО, О, РУСИЯ МОЯ” („МАТЬ, О РУСЬ МОЯ”)
Николай Иванович Тряпкин (1918-1999 г.)
                Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев


Николай Тряпкин
МАЙКО, О, РУСИЯ МОЯ

Когато Той разпънат и низгвернат бе,
издигнат там
над кръста, и гореше набразденият
след залез плам,
народът сви след своите занятия,
оставил блян,
а Той върху високото разпятие
крещеше сам.

Не знаехме, че в онова подножие
сред кална гмеж
бе Майката, Родителката Божия –
най-земна свещ.
Как този тайнствен полустон раздаваше
чутовен глас?
„Единствен Сине Мой, на всички страдащи
прощавам аз.”

Той с вик небето звездно призоваваше –
разпнат Исус.
За Майката желязна кръв оставаше
с пиронен вкус...
Прелитат дни, летят хилядолетия
сред кал и гмеж...
Русия, о, нетленно ти съцветие!
Най-земна свещ!

И този кръст – руган, оплюван, с времето
все по-велик!
Гори безспир над кръста набразденият
от залез блик.
Все този кръст... А ветрове прелитащи
тук шепнат пак:
„Прости на всички, Сине Мой, обичай ги,
че те са в мрак!”

Към кръста гледам... Мри, тъма прокълната!
Мри, змийска лъст!
Русийо! О, не си ли ти разпъната?
О, моя Рус!
А тя мълчи и към небето взира се
в тегобен път.
Желязна кръв, с пироните й сбирана,
пламти Синът.


Ударения
МАЙКО, О, РУСИЯ МОЯ

Кога́то То́й разпъ́нат и низгве́рнат бе,
изди́гнат та́м
над кръ́ста, и горе́ше набразде́ният
след за́лез пла́м,
наро́дът сви́ след сво́ите заня́тия,
оста́вил бля́н,
а То́й върху́ висо́кото разпя́тие
креще́ше са́м.

Не зна́ехме, че в онова́ подно́жие
сред ка́лна гме́ж
бе Ма́йката, Роди́телката Бо́жия –
най-зе́мна све́щ.
Как то́зи та́йнствен полусто́н разда́ваше
чуто́вен гла́с?
„Еди́нствен Си́не Мо́й, на вси́чки стра́дащи
проща́вам а́з.”

Той с ви́к небе́то зве́здно призова́ваше –
разпна́т Ису́с.
За Ма́йката желя́зна кръ́в оста́ваше
с пиро́нен вку́с...
Прели́тат дни́, летя́т хилядоле́тия
сред ка́л и гме́ж...
Руси́я, о́, нетле́нно ти съцве́тие!
Най-зе́мна све́щ!

И то́зи кръ́ст – руга́н, оплю́ван, с вре́мето
все по́-вели́к!
Гори́ безспи́р над кръ́ста набразде́ният
от за́лез бли́к.
Все то́зи кръ́ст... А ветрове́ прели́тащи
тук ше́пнат па́к:
„Прости́ на вси́чки, Си́не Мо́й, оби́чай ги,
че те́ са в мра́к!”

Към кръ́ста гле́дам... Мри́, тъма́ прокъ́лната!
Мри, зми́йска лъ́ст!
Руси́йо! О́, не си ли ти разпъ́ната?
О, мо́я Ру́с!
А тя́ мълчи́ и към небе́то взи́ра се
в тего́бен пъ́т.
Желя́зна кръ́в, с пиро́ните й сби́рана,
пламти́ Синъ́т.

                Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев


Николай Тряпкин
МАТЬ, О РУСЬ МОЯ

Когда Он был, распятый и оплёванный,
Уже воздет
И над крестом горел исполосованный
Закатный свет –
Народ притих и шёл к своим привалищам –
За клином клин,
А Он кричал с высокого распялища –
Почти один.

Никто не знал, что у того Подножия,
В грязи, в пыли,
Склонилась Мать, Родительница Божия, –
Свеча земли.
Кому повем тот полустон таинственный,
Кому повем?
„Прощаю всем, о Сыне Мой единственный,
Прощаю всем”.

А Он кричал, взывая к небу звездному –
К судьбе Своей,
И только Мать глотала кровь железную
С Его гвоздей...
Промчались дни, прошли тысячелетия,
В грязи, в пыли...
О Русь моя! Нетленное соцветие!
Свеча земли!

И тот же крест – поруганный, оплёванный.
И столько лет!
А над крестом горит исполосованный
Закатный свет.
Всё тот же крест... А ветерок порхающий –
Сюда, ко мне:
„Прости же всем, о Сыне Мой страдающий:
Они во тьме!”

Гляжу на крест... Да сгинь ты, тьма проклятая!
Умри, змея!..
О Русь моя! Не ты ли там – распятая?
О Русь моя!..
Она молчит, воззревши к небу звездному
В страде своей.
И только сын глотает кровь железную
С её гвоздей.

              1993 г.




---------------
Руският поет Николай Тряпкин (Николай Иванович Тряпкин) е роден на 19 декември 1918 г. в с. Саблино, Тверска губерния. Учил е в Московския историко-архивен институт (1939-1941 г.), завършил е Висши литературни курсове (1958 г.). Първите си стихове публикува през 1946 г. в сп. „Октябрь”. Член е на Съюза на писателите на СССР от 1955 г. Автор е на над 30 стихосбирки, сред които „Первая борозда” (1953 г.), „Белая ночь” (1956 г.), „Распевы” (1958 г.), „Перекрёстки” (1962 г.), „Краснополье” (1962 г.), „Песни великих дождей” (1965 г.), „Серебряные пруды” (1966 г.), „Гнездо моих отцов” (1967 г.), „Летела гагара” (1967 г.), „Избранная лирика” (1970 г.), „Гуси-лебеди” (1971 г.), „Златоуст” (1971 г.), „Жнива” (1974 г.), „Вечерний звон” (1975 г.), „Заповедь” (1976 г.), „Стихотворения” (1977 г.), „Скрип моей колыбели” (1978 г.), „Избранное (1940-1979)” (1980 г.), „Стихотворения” (1983 г.), „Избранное” (1984 г.), „Огненные ясли” (1985 г.), „Излуки” (1987 г.), „Разговор по душам” (1989 г.), „Подражание Экклезиасту” (1989 г.), „Стихотворения” (1989 г.), „В гулкой лесной глубине” (1996 г.) и др. Умира на 20 февруари 1999 г. в Москва.