Да каже някой, някой да каже!

1



И ето, отведнъж се замръчи,

и всичко покрай мен потъна в мрака.

И неусетно почна да ръми,

а после - сякаш, Господ се разплака.

От мъка или гняв, но се разплака...

 

И кой ли ден вали, вали, вали,

и капките от гняв земята пие.

От болка и от капките кърви,

не смогва от гнева им да се скрие.

И кървава земята взе да гние…

 

Кръвта ли, Господа доразгневи,

земята ли - сред болка безутешна.

Но от бездънните си синеви,

в душата взря се Той, в земята днешна.

Земята привидя в пионка грешна…

 

До бяс – Творецът ни, се разгневи,

Вселената - разтресе си, загърчи.

Живота срещу смърт да размени,

решил бе, ако някой се опълчи.

И на земята ни, че в грях се гърчи…

 

И лумнаха пожари - божи, страшни,

сам - гмеж от жупели, докрай отприщи.

За греховете й - от старост прашни,

земята ни, решил бе да изнищи.

Човеците си - станали излишни…

 

2

 

Настана ужас, и смърт настана,

реките с кръв потекоха, с цвят на  гной.

Смърт, пред ужаса – бе, по-желана,

под небесата – души надават вой.

Небесата са разтечени от зной…

 

3

 

Развява плаща си и смърт твори,

Творецът ни, на нас до смърт е гневен.

Че ни създаде за чеда добри,

по свой ли образ, неизвестен, древен.

Или в приумица - с миг кратък дневен…

 

4

 

И ето, отведнъж се замръчи,

и всичко покрай мен потъна в мрака.

И неусетно почна да ръми,

а после - сякаш, Господ се разплака.

От мъка или гняв, но се разплака...

 

Сам, пита се, какво ли сътвори,

додето пръскаше ни в светлината.

И благославяше – с души добри,

да сме подобни, Нему, на земята.

И безподобни даже в необята…

 

5

 

Но бяхме ли, чедата му добри,

и себе си, и вас, и него питам днес.

Щом всичките божествени черти,

зачеркнахме, в път, към някакъв прогрес.

Във унес свой живяхме, та чак до днес…

 

Мечти лелеяхме, и бъднини,

ведно и Господ даже, мечтал е с нас.

Че той от нищото ни сътвори,

все вярвам, с тази си за нас нагласа.

Нему - подобна, но човешка раса…

 

6

 

Чеда сме му, а го забравихме,

остана в миналото си архивно.

В сън безпаметен се развилняхме,

душите си присънвахме приспивно.

Божественото стана ни противно…

 

Не го признавахме – и в нас дори.

И с лицемерна обич чак преляхме.

И за любови - пеем от зори.

Откъм човечното си - оредяхме.

Додето, почна да вали… Вали…

 

 

7

 

Сега е толкоз бяло покрай мен,

и толкова студено като в зима.

И питам, миг ли е - от онзи ден,

И питам, мен в мига, дали ме има.

И питам, трябваше ли, тази зима…

 

Сега е толкоз бяло покрай мен,

студена сякаш, друга, първа зима.

Прашинка или прах съм изроден,

да каже някой - Бог, ако го има.

Каква е, тази няма, мъртва зима…



Прочети още: