„НАЙ-ХУБАВОТО ПТИЧЕ“ („САМЫЙ КРАСИВЫЙ ПТЕНЕЦ”)
Георги Михалев Райчев (1882-1947 г.)
Писатели Болгарии
Для детей
Перевод: Ольга Соколова Горяева
Георги Райчев
НАЙ-ХУБАВОТО ПТИЧЕ
Едно време и птиците пращали децата си да учат също като хората. Те си имали свои училища. Там малките птичета се учели как да хвъркат по-бързо, как да си намират храна, как да си вият гнезда – и всичко, каквото им трябвало в живота.
Една лястовичка и една врана живеели наблизо – били съседки. Веднъж лястовицата видяла, че враната бърза нанякъде.
– Накъде си се разбързала така, съседке? – попитала я лястовицата.
– Ох, остави се, съседке! – рекла загрижено враната. – Бързам за училище, храна да отнеса на вранчето си.
– Почакай, съседке – примолила се лястовичката. – Ела да ти дам да отнесеш храна и на моето лястовиче – бърза работа имам, не мога да я оставя.
Враната се съгласила. Изнесла лястовичката храната, дала й я.
– Ами какво е твоето птиче? – попитала враната. – Не го знам, по какво ще го позная?
– Не бой се – отвърнала лястовицата, – ще го познаеш. Гледай, което птиче е най-хубавото, то е моето!
Хвръкнала враната, изгубила се; отишла на училището. Минало така доста време – ето ти я, връща се пак. Посреща я лястовичката, пита я:
– Е, какво стана, съседке? Даде ли храна и на моето лястовиче?
– Ох, сестричке лястовичке, не знам какво да ти кажа – отвърнала враната загрижено. – Послушай какво нещо се случи: отивам аз на училището, нахраних моето вранче и взех да търся твоето лястовиче. Ти нали ми каза да търся най-хубавото и което е най-хубаво, нему да дам храната. Гледах, сестро, гледах, изгледах всичките птичета, но от моето по-хубаво не видях. И взех, че дадох нему и твоята храна.
Георги Райчев
САМЫЙ КРАСИВЫЙ ПТЕНЕЦ (перевод с болгарского языка на русский язык: Ольга Соколова Горяева)
Было время, когда и птицы отправляли своих детей учиться точно так же, как и люди. У них были свои школы. Там птенцы учились летать, находить пищу, вить гнёзда – всему, что им требовалось в жизни.
Ласточка и Ворона жили поблизости – были соседками. Однажды Ласточка увидела, что Ворона куда-то спешит.
– Куда это ты так торопишься, соседка? – спросила у неё Ласточка.
– Ох, и не спрашивай, соседка! – произнесла Ворона озабоченно. – Спешу в школу, несу завтрак моему воронёнку.
– Подожди, соседка, – попросила её Ласточка. – Давай я тебе дам завтрак и для моего сыночка, а ты ему отнесёшь. У меня много дел, не могу отлучиться.
Ворона согласилась. Ласточка принесла еду и отдала ей.
– А какой у тебя птенец? – спросила Ворона. – Как я его узнаю?
– Не бойся, – ответила Ласточка, ты его узнаешь. Посмотри, какой из птенцов самый красивый, – это и есть мой!
Ворона улетела в школу. Через некоторое время Ворона вернулась обратно. Ласточка спросила у неё:
– Ну как, соседка, отдала завтрак моему птенцу?
– Ох, сестричка Ласточка, не знаю что и сказать, – ответила Ворона задумчиво. – Послушай, как всё было: я прилетела в школу, накормила своего воронёнка и стала искать твоего птенца. Но ты ведь мне велела искать самого красивого, и тому, кто самый красивый, отдать еду. Я смотрела, сестра, смотрела, рассмотрела всех птенцов, но красивее моего не увидела. И отдала ему и твою еду тоже.