Христо Смирненски Красный смех Червеният смях

Красимир Георгиев
„ЧЕРВЕНИЯТ СМЯХ“ („КРАСНЫЙ СМЕХ”)
Христо Димитров Измирлиев/ Смирненски (1898-1923 г.)
                               Болгарские поэты
                               Перевод: Павел Железнов


Христо Смирненски
ЧЕРВЕНИЯТ СМЯХ

Сред сенките на вековете,
закърмен с буря и пожар,
смехът ни бодър ярко свети
в сиянието на ханджар.
И съчетал на всички роби
скръбта и черния хомот,
гърми в свещената си злоба
от своя огнен небосвод.
 
Заканата му вечно стене
в шумът на каменния град;
в полята с кървав пот облени
лети той вихрен и крилат.
И неговият зов отмерен
разлива се нашир и длъж,
надвиснал като призрак черен,
настръхнал като огнен дъжд…
 
Следящ вълните на живота
в триж угнетените тълпи,
аз чувам глухо под хомота
смехът червений да кипи.
А в него мъките сурови
преплитат своя страшен хор
и глухо хладните окови
звънят над черния позор.
 
Зова ли призраците смътни
на робите от древността,
аз чувам как смехът им тътне
студен и тъмен кат нощта,
аз виждам ширните арени –
по пясъците локви кръв
и мойте братя отредени
за пир на дебнещия лъв.
 
Там гладиатор с тежки стъпки
издига меч над брат рожден,
тълпата чака в странни тръпки,
а Цезарят е тъй студен…
Но виж – към хладните обятия,
към прага тъмен на смъртта
пристъпят горди мойте братя
с червения смях на уста…
 
О, смях, разлян от черни чаши,
напръскан с кръв, примесен с яд,
упой ти горестите наши
и подкрепи духа ни млад,
на брачен пир не сме призвани,
а чужденци сме в този дом
и не със флейти и тимпани
ний бродим в грешния Содом.
 
А всинца из пътеки стръмни,
опрени крепко брат до брат,
вървим и чакаме да гръмне
тръба, зовяща в подвиг свят.
И над Содом тогаз смехът ни
кат пратеник ще полети
и там над оргии безпътни
присъдата ще възвести.


Христо Смирненский
КРАСНЫЙ СМЕХ  (перевод с болгарского языка на русский язык: Павел Железнов)

Под гнетом мрака векового,
взращенный бурей и огнем,
наш красный смех, наш смех суровый,
сдружился с поднятым мечом.
В своих раскатах сочетает
он рабства скорбь и боль невзгод,
священной злобой сотрясает
он запылавший небосвод.

В столицах, в каменной неволе,
грохочет, как набатный звон;
в поля, где пот кровавый пролит,
летит крылатым вихрем он.
Гремит, звенит, зовет упорно,
и ночью слышится и днем,
и нависает тучей черной,
грозящей огненным дождем.

Следящий за кипеньем жизни
порабощенных трижды масс,
я слышу смех в моей отчизне,
я слышу красный смех у нас.
В нем голоса рабов сурово
слились в один могучий хор,
и глухо звякают оковы,
клеймя терпения позор.

Я вижу, чуть прикрою очи,
ряды веков, ушедших прочь.
Я слышу – смех рабов грохочет,
холодный, мрачный, словно ночь.
Я вижу на песке арены
моих далеких братьев кровь.
Им избавление от плена
сулил зверей голодных рев.

Ступает тяжко гладиатор,
и меч над братом занесен.
Толпа волнением объята, –
спокоен, словно цезарь, он.
Идут на гибель шагом твердым
мои друзья, отбросив страх,
встречают смерть с презреньем гордыми
с красным смехом на устах.

О смех, кипящий в черной чаше,
смех, где смешались кровь и яд,
заставь забыть все муки наши,
наполни бодростью наш взгляд.
Мы на господский пир не званы,
и чужд, друзья, нам этот дом,
идем не с флейтой и тимпаном
в грехом наполненный Содом.

Нет, мы, подав друг другу руки,
идем вперед тропой крутой.
Трубы могучей грянут звуки,
нас позовут на бой святой.
И над Содомом смех наш красный
тогда победно прозвенит
и приговор наш громогласный
беспутным трутням возвестит.