„ГАРА” („ВОКЗАЛ”)
Николай Иванов Зидаров (1921-2007 г.)
Болгарские поэты
Перевод: Евгений Винокуров
Николай Зидаров
ГАРА
Една безименна световна гара
е мойта стая –
няма ключ, ни праг, –
като перон навън е тротоарът,
а релсите трамвайни –
линии на влак.
Сменяват често свойте разписания
пристигналите
отдалече дни:
те без билет
минават разстояния,
гостуват на посоки
и страни.
Луната нощем,
слънцето пък денем
часовник гаров сякаш са за мен.
Не спират моя влак
мъгли студени,
ни бариери,
ни сигнал червен.
Понякога застават пред гишето
ту светла радост,
ту внезапна скръб,
но аз затварям
пред врага сърцето
и го отварям
пред приятел скъп.
О, стаята,
която буди жажда
да стигна хоризонта непознат,
която
сънища
и мисли
ражда,
която прави моя път богат...
Посочваха ми
по-спокойни стаи,
коряха ме
далечни гласове:
– Ще те тревожат дневните трамваи,
ще те събуждат нощем ветрове.
Виняха ме:
– Шума ти предпочел си.
Аз им отвръщах:
– Да живей шумът!
Със звън на тръпнещи трамвайни релси
ще бъда денонощно аз на път.
След срещи уморителни, когато
съм закопнял за пътища, нима
сърцето ми не става
по-богато,
щом полетя
с трамвая за дома?
Една безименна
световна гара
е мойта стая –
няма ключ, ни праг;
като перон навън е тротоарът,
а релсите трамвайни – линии на влак.
Николай Зидаров
ВОКЗАЛ (перевод с болгарского языка на русский язык: Евгений Винокуров)
Безвестный вокзал среди мира, – вот что такое
моя комнатушка:
ни ключа, ни порога...
У края
за окном тротуар, словно перрон,
и, словно пути железнодорожные,
рельсы трамвая.
Часто меняют свои расписания
прибывающие издалека дни:
без билета преодолевая
расстояния,
в каких только направлениях
не движутся они.
Солнце днем,
ночью луна,
словно часы вокзальные для меня
всегда.
Ни шлагбаумы,
ни тумана пелена,
ни красный сигнал семафора
не остановят мои поезда.
К окошечку за билетом
подходят подчас
то светлая радость,
то скорбь с видом унылым...
Но я пред врагом
закрываю сердце – пусть отходит от касс
и открываю
перед другом милым.
О, комната моя, – она
побуждает
до горизонта дойти.
Она источник
каждой моей думы
и каждого сна,
она открывает
передо мною пути...
Далекие голоса мне говорили,
другие, спокойные комнаты предлагая:
– До вечера с самого утра
тебя будет тревожить лязг трамвая,
а ночью тебя будут будить ветра.
Ты шум предпочел, – мне говорили,
но я непреклонно:
– Да здравствует шум! Ура!
Среди трамвайного стука и звона
я буду всегда в пути –
до вечера с утра.
И разве не становлюсь
я богаче душой,
когда, истосковавшись,
на трамвае лечу домой?
Безвестный вокзал среди мира – вот что такое
моя комнатушка:
ни ключа, ни порога...
У края
за окном тротуар, словно перрон,
и, словно пути железнодорожные,
рельсы трамвая.