Иван Хаджихристов Анна

Красимир Георгиев
(„АННА”)
Иван Мирчев Хаджихристов (1892-1970 г.)
                Болгарские поэты
                Перевод: Людмила Боровикова 


Иван Хаджихристов
АННА

Тъмнее пръстенът ми скъп
и носи вечерно безверие
в сърцето многолика скръб.
Обезумелите химери
се приповдигат на тълпи.
В часа на вечерно безверие
какъв възторг ще ме опий?

Загина блясъкът. Жени
ридаеха в безумна жажда.
И техний зов ме затъмни,
и споменът ми, що се ражда,
не мога аз да утеша.
Тълпи химери ме обграждат
и бият моята душа.

А някога в стария квартал:
аз – млад студент, ти – моя Анна.
Премина буен карнавал
и ида – вечерта е странна!
И чуден – бледният опал.
А некролог, на него: Анна
умря за всички ни. Печал.

И ида тъмен като грях.
Но светят светлини пречисти
и шепнат, шепнат: смърт у тях!
И в някаква печал лъчиста
се движи малкият й брат.
Баща и майка – бледи листи,
развени в есенния хлад.

Аз гледам ням и тъжноблед
на сенки край иконостаса
А там, от тайните обзет,
стои свещенник в тъмно расо.
И вред безумна полутма.
Лежат на писмената маса
портретът, старите писма.

Дали бих могъл в тоя час
сред твоите блянове лъчисти
една лъча да бъда аз?
Просветват тъмни аметисти
и плачат призрачни цветя,
и Анна – във далечна смърт.
И Анна – онемяла птица,
която за последен път
премрежи тъмните ресници
във ярък карнавален ден.
И Анна – онемяла птица.
И гледам тъмен, изумен.


Иван Хаджихристов
АННА (перевод с болгарского языка на русский язык: Людмила Боровикова)

Темнеет перстень на руке,
и в час вечернего сомнения
душа в безвыходной тоске.
Вслед за виденьями видения
проходят скорбной чередой.
В часы вечернего сомнения
что сердцу ниспошлет покой?

День угасает. В тишине
рыданье женское жесточе.
И память вновь болит во мне
среди сгущающейся ночи.
Я не могу унять ее.
Видения мне сердце точат
и ранят существо мое.

И вот: задумчивый квартал,
и мы с тобой – студент и Анна.
Окончен буйный карнавал,
и я иду – а вечер странный!
Сияет бледно, как опал.
И некролог, и имя: Анна.
Мертва. Отчаянья провал.

И я иду, как темный грех.
Сияет дивно свет пречистый
и, мнится, шепчет: „Смерть во всех!“
Воспламенен печалью чистой,
проходит мимо мальчик – брат.
Отец и мать – сухие листья,
что в стылом воздухе висят.

И я гляжу, без слез, без сил,
на тени у иконостаса.
Там, тайнодействуя, застыл
священник. Траурная ряса.
Все цепенеет в полумгле.
Молчит, по-прежнему прекрасен,
портрет на письменном столе.

Скажи, сумел бы я тогда
в созвездье снов твоих лучистых
зажечься тихо, как звезда?
Проблескивают аметисты,
и плачут дымные цветы,
и Анна дремлет в грезах чистых,
и Анна – тайна красоты.
И Анна – дальше что ни час,
и Анна – стихнувшая птица,
которая в последний раз
смежила темные ресницы
под карнавальный гам и звон.
И Анна – стихнувшая птица.
И я гляжу, заворожен.