„ПОЕЗИЯТА“ („ПОЭЗИЯ”)
Марко Марков (р. 1945 г.)
Болгарские поэты
Перевод: Терджиман Кырымлы
Марко Марков
ПОЕЗИЯТА
Тя за мен е летене, но летене с балон.
Старомодно, печално, с усмивка и стон
ти се вдигаш, поете, в небето, което
е с космически кораби вече заето
и е жадно – приема сигнал след сигнал
от блестящия, светъл безстрастен метал.
Пренебрегнал си пътя с паричните знаци
и ехтежа пристрастен, наречен овации,
топъл дом с неизбежните нежни удобства,
много бързо за тебе превърнати в робства,
вещи, ласкателства, вещи приятелства
и поклони пред днешни измамни сиятелства.
И летиш. И това е, което ти трябва
по-насъщно от обич, по-свято от хляба.
Ведър дъжд те пронизва, щедър сняг те вали,
светлина те разпъва, тъмнина те боли,
вятър в разни посоки жестоко те мята,
ала ти си над всичко, дори над земята.
А когато балонът започне да пада,
това също, помни, е небесна награда,
ти започваш да хвърляш, от ужас обзет,
от летящото чудо предмет след предмет:
най-напред пясъкът, който се рони
между пръстите твои под звездните клони,
после всичко, което пътникът взема,
за да няма, простете, грижи с корема,
после – алчен часовник, обуща и дрехи,
тези толкова смешни, ненужни доспехи,
после – всички успехи-утехи, с които
ти бе там, на земята, човече честито…
Най-накрая посягаш отляво, където
в теб наивно и гордо тиктака сърцето,
пълно с болка и гняв, пълно с песен и тътен,
който прави живота ти мрачен и смътен –
това чисто сърце, тази адска машина,
на мечти и илюзии празни родина!
Като в някаква българска, страшна балада,
това също, помни, е небесна награда,
ти го хвърляш – и чакаш то да избухне,
този свят, зле измислен, под тебе да рухне,
за да можеш сурово и честно, отново
да го измислиш – със своето слово.
Марко Марков
ПОЭЗИЯ (перевод с болгарского языка на русский язык: Терджиман Кырымлы)
Сочинять что в гондоле под шаром лететь –
в старомодной печали на небо смотреть,
где куда тебе увальню, писки меча
по эфиру предвечному спутники мчат:
где, как писано прежними, ангел летал,
блещет-рыщет потребу бездушный металл.
Сочинительства ради забудь о деньгах,
не надейся на славу с цветами в ногах,
на мещанское счастье, семейный уют –
им осанну мещане не в рифму поют,
на застольные дружбы, общественный вес –
у поэзии свой, неземной интерес.
От винта! Воспаряй за священной строкой –
прочь любовь и себя, целый мир упокой –
сквозь пургу и жару, ливень, бурю и тьму
к свету горнему – с сердцем, рули по уму:
на поэзию курс, в занебесье, туда,
где не властно земное, ни даже бгода.
Только шар начинает снижаться мечи
за борт пыльные книги – тома-кирпичи,
непрочитаны будь – триста лет век не твой:
что замыслил своё, то попробуй испой,
и паденье в гондоле сочти за отраду;
приземлился и ладно, поэзия рядом,
слева – правой прочувствуй – наивно и гордо
сердце нервно цокочет пустые рекорды
болью, гневом, любовью и лаской плеща
этой жизни – мещанской твоей – меж мещан,
эта адская мина, живая машина,
грёз несбыточных матка – твоих же – фашина.
Ты им оземь, не думая – даром небесным,
дабы набело серость, по осени весны,
и паря да играя, но – честно, сурово
претворяешь естественным духом и словом
это горькое, подлое бремя земное
в нечто ближе и выше – родное, иное.