„СЯНКАТА НА МАГАРЕТО“ („ОСЁЛ И ЕГО ТЕНЬ”)
Йордан Димитров Радичков (1929-2004 г.)
Болгарская литература
Йордан Радичков
СЯНКАТА НА МАГАРЕТО
Веднъж магарето си вървеше по пътя, но му беше кисело, защото печеше силно слънце, а наоколо нямаше никъде сянка, за да спре и да си почине. Помахваше си от време на време с опашка да се разхлади, но можеш ли да се разхладиш в жегата с една опашка! Е, и с уши, разбира се, махаше, но колкото и да са големи магарешките уши, пак не могат да го спасят от зноя.
И както си крачеше, магарето съгледа, че сянката върви до него и му се криви. Щом то махнеше с опашка, и тя махаше с опашка, щом мръдваше ухото си, и сянката си мръдваше ухото.
– Тъй ли! – каза магарето. – Сега ще те науча аз тебе!
Вие знаете, че магарето, като си науми нещо, веднага го сторва. То почна да тича и си мислеше, че ще остави сянката сама на пътя, нека се поти в горещата пепел. Тича, колкото тича, и спря да си поеме дъх, но щом се обърна, видя пак сянката до себе си. Тя стоеше и дишаше също като жива. Магарето тропна с крак, за да я изплаши, но сянката не се изплаши, а и тя му тропна с крак.
– Тъй ли! – рече си магарето. – Аз те пазя от слънцето да не ти е жега и да не почернееш, а ти си седнала да ми се подиграваш! Ще видим тая работа!
И махна с опашката, сплеска една муха.
Сянката нямаше муха, това съвсем ясно се виждаше, но и тя махна с опашка, уж да сплеска муха. Разбира се, за подигравка го направи.
Магарето видя едни тръни в ливадата край пътя и тръгна към тях. То си бе наумило нещо и отиде право при тръните. Погледна – сянката също отиде при тръните.
– Сега ще те науча! – каза магарето.
И легна върху тръните. Сянката не можа да избяга, изглежда, че не се сети навреме, и остана отдолу под магарето. Тръните бодяха много силно магарето и дори разраниха кожата му, но то лежеше и стискаше зъби, защото знаеше, че и сянката я боде и че никак не й е приятно да лежи сплескана отдолу. Но то си мислеше, че тъй й се пада на тази опърничава сянка, нека я набодат хубаво тръните, та да видим после дали ще има пак кураж да се подиграва на магарето и да му се криви.
Щом сметна, че е достатъчно наказанието й, магарето излезе от тръните и тръгна по ливадата. Поотърси се, но още докато се отърсваше, забеляза сянката; тя стоеше до него и също се отърсваше от тръните.
– Хайде сега ми се криви! – засмя се магарето и махна с опашка.
Но сянката също махна с опашка.
Магарето хвърли чифте да я удари, но и сянката хвърли чифте.
– Тъй ли! – рече си магарето. – Сега ще те науча.
И почна да бяга. Бягаше толкова силно, че сянката едва го застягаше. Тича, тича и стигна до реката. Имаше висок бряг, спря се на брега и погледна надолу. Долу синееше голям вир.
– Ще те удавя! – каза магарето на сянката.
Вие знаете, че магарето, като си науми нещо, веднага го сторва.
Засили се и скочи във водата. Вирът беше дълбок, едва се измъкна на брега, ушите му се напълниха с вода, клекна на пясъка да си изцеди ушите и тъй както си клечеше, усети, че нещо заседна на гърлото му: до него на пясъка клечеше сянката и също изцеждаше ушите си.
– Тъй ли! – рече си магарето и почна да мисли.
Мисли, мисли и по едно време усети, че чак главата го заболява, но не се отказа да мисли. Вие знаете, че магарето, като реши да мисли, винаги ще измисли нещо. То например е измислило как да яде тръни, без да си убожда езика, и това трябва да му се признае. Същински факир е в яденето на тръни.
Реши, че щом е ядосано от някого, то трябва да му върне със същото и тръгна обратно към вира. Сянката сега вървеше пред него и магарето й се смееше. Тя влезе във водата, магарето подир нея, стигнаха другия бряг, но нали той беше висок, сянката трябваше да поплува още, докато излязат. Тя клекна на сушата и взе да изцежда водата от ушите си, а магарето зад нея правеше същото, че даже и муцуни й правеше и се смееше толкова силно, че се чуваше в цялото село Черказки.
После сянката отиде в ливадите, а магарето се кривеше подире й и щом тя почна да пасе, магарето също почна да пасе. Като си напълниха търбусите, сянката и магарето тръгнаха към селото. Сега сянката подтичваше отпреде му, магарето я застъпваше по петите, а вие знаете, че никак не е приятно да ви застъпват по петите, особено при тичане.
– Душата ще ти извадя! – рече магарето на сянката.
И хич не я оставяше да се спре, ама за един миг не я оставяше даже. Туй, че се е уморила, че са я заболели краката, че въздухът едва стига в гърдите й – никак не интересуваше магарето. Защото и то се бе изморило, и него го боляха краката, и нему въздухът не стигаше в гърдите, но когато едно магаре седне да си връща обидата, е готово на всякакви изтезания.
По пътя срещнаха един старец.
Сянката се спря да попита нещо сянката на стареца, а магарето заговори човека:
– Защо не набиеш сянката си? Я виж как върви подире ти и се криви!
– Какво да я бия – каза старецът. – Нали не я нося на гръб.
– Да, но когато сянката те обижда и ти се криви, не трябва да я търпиш! Ние, магаретата, тъй мислим.
– Твоя си работа – каза старецът. – Сянката си е твоя.
– Ще й извадя душата – рече магарето. – Цял ден вървеше до мене и ми се кривеше. Ние, магаретата, сме много чувствителни.
И пак погна сянката си.
По едно време усети, че нещо се скъса в него, че повече няма да може да преследва сянката си. Но и сянката едва се крепеше на краката си и както тичаше, се строполи в крайпътния ров. Магарето падна до нея; чувстваше, че ще умре.
– Тъъъй! – рече си магарето. – Аз ще умра, но и сянката ще умре!
И умря.
Защото беше магаре, а вие знаете, че магарето, като си науми нещо, веднага го сторва.
Йордан Радичков
ОСЁЛ И ЕГО ТЕНЬ
Шёл осёл по дороге, и настроение у него было скверное, потому что солнце припекало и нигде не было тени, чтобы укрыться и отдохнуть. Осёл без устали махал хвостом, чтобы освежиться, да много ли проку от хвоста в такую жару. Конечно, он и ушами хлопал, но, как ни велики ослиные уши, они всё равно не спасут от зноя.
Шёл осёл, шёл и увидел, что рядом идёт тень и всё время передразнивает его.
Он махнёт хвостом – и она махнёт, он дёрнет ухом – и тень дёрнет ухом.
– Ах, так! – сказал осёл. – Ну, погоди, я тебе покажу!
Вы знаете: что осёл надумает, непременно сделает.
Осёл подумал, что, если он побежит, тень останется на дороге. Пускай валяется, пускай задохнётся в горячей пыли! Бежал он, бежал, остановился перевести дух. Только обернулся, глядь, а тень рядом. Стоит и тяжело дышит как живая. Осёл топнул ногой, чтобы спугнуть её, но тень не испугалась, а сама топнула на него ногой.
– А, ты вот как! – сказал осёл. – Значит, я тебя от солнца загораживаю, от жары спасаю, а ты дразниться вздумала! Это тебе так не пройдёт!
И прихлопнул хвостом надоедливую муху. Возле тени никакой мухи не было, осёл это ясно видел, но она тоже хлопнула себя хвостом по спине, будто убила муху. Насмехалась над ним, видно.
В поле, неподалёку от дороги, осёл увидел терновник. Ему пришла в голову одна мысль, и он пошёл к колючим кустам. Оглянулся – тень тоже шагает прямо на колючки.
– Сейчас тебя проучу! – сказал осёл.
И лёг в колючий куст. Тень не успела удрать, – видно, не догадалась, – и осталась внизу, под ослом. Шипы больно кололи его и даже расцарапали ему кожу, но осёл лежал терпеливо и крепко стискивая зубы, он знал, что тени тоже больно и тяжело лежать под ним. „Так ей и надо, этой строптивой тени, – думал осёл, – пускай шипы как следует исколют её, увидим, как она после этого будет насмешничать и дразниться“.
Решив, что хорошо проучил тень, осёл вылез из терновника и встал среди поля. Стал отряхивать с себя листву да колючки и тут же увидел тень: она стояла рядышком и тоже отряхивалась:
– Поди теперь, покривляйся! – засмеялся осёл и махнул хвостом.
Тень тоже махнула хвостом.
– Ах, так! – сказал осёл. – Ну, я тебе покажу.
И он пустился бежать. Осёл бежал так быстро, что тень еле поспевала за ним. Долго бежал он. Прибежал к берегу. Внизу синел омут.
– Я тебя утоплю! – сказал осёл тени.
Что осёл задумает, то и сделает.
Разбежался осёл и прыгнул в воду. Омут был глубокий, он еле выбрался на другой берег, в ушах у него было полно воды. Он присел на песок, чтобы вытряхнуть воду из ушей, и тут у него прямо горло перехватило: рядом на песке сидела тень и вытряхивала воду из ушей.
– Ах, так! – сказал осёл и задумался.
Думал он долго, у него даже голова заболела. Вы знаете, если осёл сел думать, он что-нибудь да придумает. Например, осёл придумал, как есть терновник, чтоб шипы не кололи язык, и надо сказать, что в этом деле он мастак.
Он решил, что, раз тень его разозлила, он должен разозлить её в отместку. Осёл направился к воде. Теперь тень шла впереди, и длинноухий посмеивался над ней. Она в воду – осёл за ней. Добрались до берега, но берег был крутой, и тени пришлось поплавать. Она села на берегу и начала вытряхивать воду из ушей, а осёл делал то же самое. Он даже корчил ей рожи и так смеялся, что слышно было в селе Черказка.
Потом тень побрела на луг, а осёл шёл следом и кривлялся. Как только она стала щипать траву, он тоже начал щипать траву. Набив животы, тень и осёл пошли к селу. Тень трусила впереди, осёл наступал ей на пятки, а вы знаете, как это плохо, когда вам наступают на пятки, особенно на бегу.
– Я из тебя душу вытряхну! – пообещал длинноухий.
И он шёл за ней по пятам, ни на одну минутку не давая остановиться. Осла ничуть не интересовало, что тень устала, что у неё болят ноги. Он ведь и сам устал, и у него болели ноги, но уж если осёл решит отплатить за обиду обидой, он всё вытерпит.
По дороге им повстречался старый крестьянин.
Тень остановилась и о чём-то спросила старика, а осёл сказал человеку:
– Почему ты не побьёшь свою тень? Разве не видишь, что она плетется следом и передразнивает тебя!
– Зачем её бить, – отозвался старик.
– Не я её несу, сама идёт.
– Да, но если тень тебя обижает и передразнивает, этого терпеть нельзя! Так считаем мы, ослы!
– Это дело твоё, – отвечал человек.
– Тень твоя, поступай, как знаешь.
– Я из неё душу выну, – сказал осёл.
– Целый день ходит рядом и дразнится. Мы, ослы, ужасно чувствительный народ.
И он погнал тень дальше.
Скоро он почувствовал, что в груди как будто что-то оборвалось, что он больше не может гнаться за тенью. Тень тоже еле держалась на ногах и скоро на всём скаку рухнула в придорожную канаву. Осёл упал рядом с ней. Он чувствовал, что умирает.
– То-то! – сказал осёл. – Я умру, но тень тоже умрёт.
И умер.
Потому что он был осёл, а вы знаете: уж если осёл что-нибудь заберёт в голову – непременно сделает.