Разсъмва се и летните зори,
са нежни, тихи леко розовеят,
и в клоните заспал е суховеят
и той от жеги май се умори,
че много дни за миг не се е спрял,
листата прегоряха и тревите,
един щурец на сянка нейде скрит е
и свири, свири с радост, или жал.
Един косач коси назад, напред
и равномерно си косата клепа,
деня събрал е в грубата си шепа,
от ритъм танцов сякаш е подет.
И кротичко откос, подир откос,
в нозете му тревата се снишава,
а някъде сред близката дъбрава,
свирука юли – гологлав и бос.
Картината на листа оживя,
отмахвам кичур – странно непокорен
и пак ме тегли българският корен,
в отдавна изкласилите нивя...
Свири щурецо! В твоя малък свят,
летата всъщност траят по година,
един поет – уж с думи е богат,
безмълвно спомня своята Родина...