„БЕЗИЗХОДНОСТ” („БЕЗЫСХОДНОСТЬ”)
Александър Цветков Геров (1919-1997 г.)
Болгарские поэты
Перевод: Терджиман Кырымлы
Александър Геров
БЕЗИЗХОДНОСТ
На Александър Вутимски
Защо тъй рано трябваше да разбера,
че да живеем, е безкрайно унизително.
Сега е свършено. Аз трябва да умра,
да се простя с живота, който така обичах.
В тази безмилостна епоха, в която всяка стъпка
е свързана с позорни унижения,
една-едничка мисъл ме опива:
да мразя, да презирам, да убивам.
И да умра, трева ще никне върху гроба ми.
Човешки крак ще тъпче върху нея
в часа, когато слънцето ще грее
и влюбените птици в клоните ще пеят.
Бих изгорил на прах телото си,
но хората енергията ми ще хванат.
Дори на хищник да ме стори бог,
в зоологическата градина ще попадна.
Навън минава уморено здрачът
и мойте сълзи капят върху масата.
За себе си ли плача аз сега
или за хората, в които мойта вяра е угаснала?
Вземи ръката ми, кажи, че аз се лъжа,
кажи, че ние с теб не сме тъй лоши,
кажи, че хората все пак са си добри –
аз искам в твойте думи да повярвам.
1937 г.
Александр Геров
БЕЗЫСХОДНОСТЬ (перевод с болгарского языка на русский язык: Терджиман Кырымлы)
Александру Вутимскому
Зачем так рано нам внушила смерть,
что жизнь бескрайне унизительна для нас.
Сегодня кончено. Мне надо умереть,
простившись с жизнью, кою столь любил я.
В железный этот век, где всякий шаг
позорным унижением оплачен,
в уме моём три мыслицы першат:
убить, презреть, себя переиначить.
Я тело это сжёг бы в прах, тогда,
энергия моя б сгодилась людям.
Став Божьей волей волком, в зоосад
пришлось бы мне попасть, приблуде.
Умру. Моя могила порастёт травой.
Стопа людская зелен-кров развеет
в часы, когда под солнцем пир горой,
и птах влюблённый среди веток пеет.
Устало утро гонит полумрак,
а стол мой слёзы орошают нервно.
Себя я одного оплакиваю так,
иль тех, в кого моя угасла вера?
Сожми ладонь мою, скажи, что лгу,
скажи, что мы с тобой не столь уж плохи,
скажи, что люди всё ж добры – и я
попробую в твои слова поверить.