Автор: Р. Русев
Вятър играе в косите,
носи ги като кротки вълни,
но защо очите тъжат
и нещо познато
в едното ъгълче свети.
Преглътната капка
след спомен останала
до прозорец през мътно стъкло
и бледожълта луна
подала зад облак снага
и пътища,
които са към морето.
Не се сбогувай,
просто тръгни,
до друго пристанище,
там има отново вълни
и бели пясъци,
и дюни,
и дългите безумни
на гларуси крясъци.
Ще опустее малкото пристанище,
приседнал ще съм
на високото,
лулата ще опитам да запаля,
а тя от влагата във въздуха
няма да поеме.
Ще чакам някой ден
на пейката приседнал,
да чуя неочакван смях,
стъпки леки
и до мен ще те усетя седнала.
Защото край нас е море,
и тръгна без да се сбогуваш.