Годами уже в церкви не бываю,
зачеркивать уж ангел начинает:
почти забыто мое имя в его списке
добра и прегрешений. Звонких рифм
не слышно уж, из бездыханных уст моих
ни звука, ни словечка не слетит,
парадные ворота на замке,
взирают на меня деревья молчаливо.
Мысль унесла меня в край предалекий,
где нет тревог, смерть не заботит боле.
Не слышно никого. Но в час какой-то
послышится мне голос с небосклона,
и нечто сбудется, произойдет,
и на распутье прояснится выбор мой,
и мудрости благоуханный мёд
сосуд серебряный наполнит.
И веских слов поток наружу хлынет,
моим очам любезен тем, что не остынет,
лиясь свободно и легко, являя миру
богатств несметных и великих лиру.
(с болгарского)
Иван Мирчев (1897-1982)
Глас на улицата
Години вече не отивам в черква
и ангелът започва да зачерква
в регистрите си „гузното” ми име
и добродетели и звънки рими.
От моята задъхана уста
не се отронват звуци и дилеми,
заключена е пътната врата,
дърветата ме съзерцават неми,
мечтите ми отлитат надалече
и за смъртта не се тревождат вече.
Не идва никой. Само в някой час
на денонощието чувам глас
от улицата, нещо ще премине
и ще събуди моя кръстопът,
за да напълни сребърния съд
на мъдростта с уханните малини,
ще рукнат натежалите слова.
Окото ми милей за онова,
което се изтръгва тук и вика –
и става скъпоценно и велико.