Дунул ветер, и сквозь сон
вздрогнул ворон, встрепенулся.
Вот и осень, мне в окно
тьма глядит с притихшей улицы.
Не расспрашивай, молчи!
Этот ветер тайны полон,
ляжет на бумагу стих,
а ты спишь так отчужденно.
Прозевал и дождь, и ветер,
мои теплые ладони –
всё ушло в немую даль,
ничего-то ты не понял.
Ветер дуб качнул и сном забылся,
стих слетел на землю с листопадом,
а любовь прошелестела рядом
и, меня едва коснувшись, удалилась.
(с болгарского)
Росица Петрова (р. 1958 г.)
СРЕДНОЩНИ РАЗМИСЛИ
Духна вятър и насън
стресна птичите зеници.
Есента пристигнала, отвън
през прозореца ми цяла нощ наднича.
Не разпитвай, просто замълчи!
Този вятър е така мистичен,
аз отново ще напиша стих,
ти ще спиш до мене безразличен.
Ще пропуснеш вятъра, дъжда,
ще пропуснеш топлите ми длани.
Те за теб изгряха, а сега
тихичко угасват неразбрани.
Вятърът се люшна и заспа,
моят стих се сля със листопада.
Любовта край мен прошумоля
и си тръгна, без да ме погали.